Раздаването на журналистическите награди в България създава в съзнанието ми „стандартно усещане“ – на вилнеещи зависимости. Вече втора година подред наблюдавам трудностите пред които се изправя фондацията „Радостина Константинова“, когато се налага да оцени разследвания на Биволъ. Не зная дали на този любим на съдебната власт „електронен сайт“ не му върви с фондацията или пък обратното. Обаче има нещо смущаващо.

Снощи от колеги разбрах, че ми е била „връчена“ поощрителна награда за разследваща журналистика. Признавам си, тази новина ме изненада във всички свои аспекти. От връчването, до категорията. Изненада ме на първо място, защото ми дойде изневиделица. Винаги, когато съм бил сред претендентите за някое отличие, поне до този момент, съм бил информиран лично за това от организаторите на събитието. Уточнявам, че GSM номерата ми са публични. На един от тях ми позвъниха от същата фондация, за да ме поканят да присъствам на връчването на наградите за 2016 година. Тогава, когато присъдената от журито Голяма награда не бе връчена на Биволъ от УС на Фондацията. /виж тук/

Вчера /11 май/ малко след 20:15, благодарение на обаждания от двама колеги и приятели разбрах, че съм награден – задочно. Прозвуча ми почти, като посмъртно. Слава Богу, въпреки това, съм си жив и здрав (поне за момента).

Работата ми ме прави подозрителен. И в момента не разбирам защо не ме потърсиха, за да се появя на събитието. Ако някой си беше дал труд да ми се обади, щях да уважа церемонията. Най – малкото заради името на фондацията. То буди силно уважение в мен. Но не би. Ако бях присъствал обаче аз щях публично да откажа да приема отличието. Не защото съм горделив. Не, последните дни ме учат на смирение.

Щях да откажа да приема наградата, докато ръководството на фондацията „Радостина Константинова“ не изчисти името си след срамния прецедент от 2016 година. При миналогодишното издание на нагдадите, разследвания на Биволъ засягащи мафиотската проватизация и скрититв собствености на Булгартабак и морския Сарай на Доган, бяха отличени с „Голямата награда“. Тя обаче не беше връчена на авторите Асен Йорданов и Атанас Чобанов. /виж тук/ Според управителния съвет на фондацията, авторството на разследването не било ясно. При положение, че авторите изрично бяха изпратили предварително своя декларация до журито, че лично те стоят зад публикациите и носят цялата отговорност за това. При положение, че в самото начало на сайта ясно и конкретно се посочва кой стои зад всички редакционно подписани публикации в Биволъ. Лично аз преценям този довод на ръководството на фондацията, като пълна глупост. Въпреки че от няколко авторитетни международни организации призоваха фондацията да изчисти този казус и да връчи отличието на авторите, това така и не се случи./виж тук/

Считам че е крайно време фондацията „Радостина Константинова“ да излезе публично с официално становище – дължи ли тя награда за 2016 г. на Асен Йорданов и Атанас Чобанов или не? Оставяйки този въпрос висящ, новото ръководство на тази неправителствена организация петни името на нейния патрон.

Няма да коментирам поощрителния характер на отличието, с което задочно съм бил отличен. Ще отбележа само, че през 2016 г., без мое знание, колежка ме беше номинала с разследването по източването на APIA – https://bivol.bg/fibank-apia-2.html. Тогава журито, според запознати, преценило че този случай е някакъв „частен“, без значение за българското общество. Това че въпросното разследване вкара в задочен диалог Европейската комисия DNA и ПИБ, явно е маловажен момент. След като кражбата на 26 милиона евро, предназначени за румънските бедни е нещо незначително, как бих могъл да се надявам, че ще впечатля някого с троянските приключения на фамилията Мондишеки? И о… изненада! Оказа се, че журито ме е поощрило! Заради това разследване директорът на „Репортери без граници“ обяви, Биволъ и цитирам „смели журналисти, като Димитър Стоянов“ трябва да бъдат подкрепяни. Това се случи в ефира на „Шоуто на Слави“. Явно от фондацията „Радостина Константинова“ са решили да ме поощрят по – често да печеля подкрепата на „Репортери без граници“.

По – важно обаче е друго, авторството на разследването, за което ми е била връчена наградата е същото, като на онова, за което на Асен Йорданов и на Атанас Чобанов награда не им беше връчена. Тази публикация също е подписана от Биволъ. Според мен то е повече от кристално ясно. През 2016 г. за работодателя на Калоян Стоев – Петьо Блъсков и компания авторството на разследването за сараите на Доган се оказа мистерия, а становището беше прието от УС на фондацията, въпреки категоричното мнение на журито. /тук/ и /тук/.

Моето скромно желание е да изясним стандартите при награждаване. Нима през 2017 г. „автор – Биволъ“ вече не е пречка да се получи някакво отличие от „Радостина Константинова“? Ако е така, защо фондацията мълчи за отнетата през 2016 г награда? Подобна „гъвкавост“ в критериите при оценяване може и да е допустима при процедури, типични за Съдебната власт и държавната администрация, ние обаче сме журналисти……

Не мога да приема подобна награда, пък била тя и поощрителна, докато не се изясни грозния прецедент от миналата година. В противен случай просто бих легитимирал модела #КОЙ в журналистиката.