Кумчо Вълчо и Червената шапчица Mind the horns!

Вижте, не искам да изглежда като някаква сълзлива историйка с предизвестен край, но рискувам да създам точно такова впечатление, съзнавам го. Съзнавам обаче, че единствената причина за това е, че живея на Територията.

Опитвам се да държа някакво прилично ниво на семейството си, без да се докосвам до каквито и да било държавни средства. Моята работа е специфична и са ми нужни топ хартия, няколко химикала и лаптоп, за да си набера безумните писания.

След петнайсет дена по панаири на книгите в двата най-големи български града обаче, тялото ми отказа. Буквално. Все още не си усещам краката и ходя като робокоп. Та се сетих за един мой приятел, който държи хижа на Витоша. Щеше да ми е идеално да избягам от Панаира на книгата пред НДК на 1446 метра надморска височина.

Запознахме се по странен начин. Миналата късна есен се беше запалил Чипровският Балкан. Писах в Клюкарника, че тръгвам от Търново да гася, все пак това ми е бащината земя, няма как да оставя да изгори красотата на Северозапада. Той пък ми писа, че щял да тръгва от София с джипката си и може да ме вземе от Мездра. Така и стана. Каквото изгасихме си остава в Лас Вегас. Само ще кажа, че умишлено запален клек с корени по метър и половина не можеш да го изгасиш посмъртно. За щастие Вселената беше на наша страна и метна един напоителен дъжд, дето ни спаси и животите, и гората, и растителността под Чуките.

За Витоша бях заговорил. В Чипровци си говорихме с моя приятел. На трийсет е. Програмист за аутсорсинг фирма. Работи дистанционно. И си е взел хижа. Умишлено не споменавам имена, защото съм убеден, че във всички подобни случаи политиката на институциите е една и съща.

Вече съм близо седмица при него на Витоша, та, макар и да е малко пестелив откъм приказки по работа, научих някои неща. За всяко нещо трябва да пишеш хиляда формуляра, да имаш твои хора тук и там, за да се случи, да звъниш на правилните номера, за да имаш положителен резултат. Представяте ли си какво означава да изпратиш документите си за откриване на хижата няколко седмици по-рано и да се обадиш на мъжа на твоя приятелка, за да питаш какво се случва, а той, въпреки че е на отговорен пост в съответната агенция, да ти каже, че няма никаква представа, тъй като такива документи при него не са пристигали. А след половин час да е разръчкал кочината и да ти върне обаждане, че всичко е готово, даже ти е платил петте лева за входяща такса.

Моят приятел е на трийсет, казах ви. Бях на трийсет преди десет. Вярвах в правилата. Вярвах, че можеш да успееш, когато полагаш усилия и доказваш, че можеш. Сега не вярвам в това. Вярвам, че успяваш по два начина. Или като си мазен гъзоблизец, който върши каквото му кажат правилните шефове, или когато се биеш като мътна вòда у брег, както се казва в Северозапада. Тоест, когато не се предаваш пред нищо и никого и следваш пътя си, независимо от това, което ти коства.

Моят приятел е от втория тип хора. Мисля, че това е причината и да ми е приятел. Малко ми останаха. На едната си ръка мога да ги преброя. Тъжно е, но пък е самата истина.

Пет вечери изкарахме заедно, защото през дните довършвах книга в планинското спокойствие. Няма да влизам в подробности, защото искам да запазя конфиденциалността, но институциите са му скъсали ританките, докато успее да създаде едно от най-вълшебните кътчета на Витоша. Никаква подкрепа. Наопаки! Само спънки и мизерии.

Преди минута бях на терасата, за да пуша. Долу има двайсетина родители и десетина току-що прохождащи хлапенца. Приятелят ми им носи крафт бира, бургери, картофки и шкембе. Прави ги сам. С много любов. Ял съм негови произведения и мога да го твърдя от първо лице, единствено число.

И мебелите си прави самò, това диване. Дядо му бил дърводелец и го научил. Само като гледаш резултата и разбираш, че наистина го е научил. Всяка врата се затваря като по часовник, а леглата не скърцат, та ако ще да си Рон Джереми. Има ищах и хич не пести усилия, гарантирам лично.

Всичко, което искам да кажа може да се събере в едно-две изречения. Не можете да спрете гората да се разлиства. Щом имаш силна воля и вярваш в това, което искаш да постигнеш, никаква шибана държавна политика не може да те спре. Бачкаш здравата и се обграждаш с детски смях, приятелски наздравици, пиперливи шеги, чист въздух и звезди, които можеш да докоснеш. Стига да посмееш да се протегнеш. А ония, дето само гледат как да смажат или изкупят на безценица бизнес, да се оправят.

Тук, долу, пищят весели деца, ритат топки с родителите си на огромната поляна, които от време на време се протягат към масите за да отпият от чашите си. И всички са щастливи. Благодарение на това, че на приятеля ми брадата е започнала да побелява на невръстни години. Но е създал един малък рай. Не благодарение, а въпреки институциите, които управляват Територията.

Един от десет да са като него, територията няма да е територия, а нашата мила Родина България.

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

About
Latest Posts

Стоян Николов - Торлака

Писател и колумнист в Биволъ. Автор на "Северозападен роман","Автономията???" и "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", "Херакъл от Диви дол", "Хазарт" и "101 текста на Торлака за Биволъ". Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика.

Latest posts by Стоян Николов - Торлака (see all)