Коментар на Даниела Горчева

Напрежението между София и Скопие да се намалява на базата на горчивата историческа истина

Биволъ
Напрежението между България и (Република Северна) Македония трябва да се намали, но то трябва да се намали на базата на историческата истина, такава, каквато е, колкото и да е горчива и страшна, а не на базата на лъжите. Защото всяка лъжа взривява отново и отново мирните отношения. Никой не иска вече и не бива да иска обединение на Македония и България. Има несправедливости, които уви, не може да бъдат поправени. Никой не бива да иска да отмъщаваме на сърбите и на гърците за техните нечовешки жестокости спрямо българите в Македония. Защото днешни хора не може да отговарят за извършеното от вчерашни. Но никой няма право да иска да се затлачва истината*. 
Истината трябва да се знае, за да може да се помирим с това минало най-сетне. На основите на лъжата нищо не може да се гради – това е все едно къща върху пясък да се строи. Защото истината е като водата – рано или късно тя си пробива път и ако много дълго е била затлачвана, силата й е разрушителна.
Всеки българин, всеки сърбин и всеки днешен гражданин на Македония трябва да прочете книгата на френския журналист Анри Пози, издадена през 1934 с пророческото заглавие “Войната се завръща”. В нея ще намерите и обяснения за ужасяващите жестокости и изстъпления на сърбите по време на гражданската война в Югославия от 90-те години.
В България не само трябва да се изучава неговата книга, но е крайно време да има поне едно училище и поне една улица, носещи името на този французин, чиято съвест го заставя да каже истината за сръбските изтезания над българите.

Анри ПОЗИ. Из “Войната се завръща, 1934.

В ДОЛИНАТА НА ВАРДАР

Първото впечатление, когато се влиза в Македония, станала от 1918 година “Южна Сърбия” е голямата тишина, абсолютният ред, почти необикновеното спокойствие, което владее там.
Под палещото слънце, при което омарата се носеше над червените наноси, в долината на Вардара, където великолепните посеви от двете страни на реката се ширят чак до безплодните планини, които ограждат хоризонта, жени и мъже с хиляди, се трудят без никакъв говор, без никакъв вик, без да се чуе една от тия песни, които навсякъде другаде се възнасят чак до небесата. Полето, извън обсега на погледа, е без никакъв човешки глас, смразено в едно усамотение, което величието на деня прави още по-неочаквано. Нещо от безкрайното, от необяснимото прави така, че нищо и никой тука да не прилича на другаде. Човек има чувството, като че ли влиза в един непознат свят.
Улиците на града, където минувачите изобилстват, където домакините чакат своя ред пред месарските дюкянчета, където тълпите от деца се връщат от училищата, не ви напомнят с нищо тия, които сте виждали на Балканите. Шумът тук, ако смея да го кажа, е тих. Тълпите, които се разхождат всяка вечер след залез слънце, говорят без възбуждение, като че шушукайки, и тяхното движение прилича на това при една процесия. Под преките погледи на полицаите, с пушката на ремък и револвера на колана, които кръстосват улицата, те се огъват като че назад.
“Към която и класа да принадлежат, всички македонци, които ще срещнете в Македония, от Охрид до Битоля, от Велес до Гевгели, в градове и села са все тъй. Те имат вид, като че са на гости у чужденци, които са поставили на изпитание тяхното търпение” ми казваше в Скопие един млад френски лекар.
Македония, която бе толкова дълго време кипеж и насилие, почива днес спокойно в сръбски мир.
•••
В Ниш вагоните на международния влак, инспектирани веднъж при заминаването от Белград, бяха претърсени най-щателно. Проверката на паспортите бе извършена с безполезна напрегнатост. Колкото пък до багажите, един час след заминаването от Ниш пътниците от съседното ми купе, евреи от Солун, оплакваха още нещастието си с техните куфари. А Ниш беше нищо пред това, което ни очакваше в Лесковац. Жените от третокласните купета бяха полусъблечени. Мъжете трябваше да се събуват боси.
Пътищата от Ниш нататък се охраняваха от войска, както в Хърватско, но много по – строго: има тайни полицаи навсякъде, като не броим тия, които се крият зад храсталаците, при приближаването на влака. Всеки момент по тесните пътища, които кръстосват нивите с царевица, тютюн и лозята, се показват конници, вървящи двама по двама, като патрулите по време на война. Колко забелязах – от Лесковец до Скопие, от Велес до Битоля, Щип и Охрид – такива едри жандарми, на тия малки пъргави коне, с карабина, поставена пред тях напреки на седлото, наблюдаващи хоризонта или разпитващи селяните или овчарите? Петдесет? Сто? Повече? Може би! Децата и старците при минаването им поздравяваха приведени. Старите жени понякога извръщаха глави. Близо до Прибоц две германчета, виждайки кафяво-жълтеникавите униформи, се укрили в една нива с царевица. Те били посрещнати от кавалеристите и силно бити по лицата с бичове.
“Всичко, което е възможно да направим, за да улесним анкетата Ви в Южна Сърбия, ще го сторим!” – ми беше казал д-р Радованович.
Той удържа думата си.
Моето пристигане е оповестено навсякъде. По всички гари от Ниш нататък специалните комисари се съобразяват с учтивостта, преглеждайки паспорта ми. При една изискана вежливост моите куфари не бяха претърсвани. Спътниците ми, които бяха прегледани до джобовете на жилетката, остават с убеждението, че личността ми не е от обикновените.
В Скопие представителят на Прес-бюрото, г-н Йованович, предупреден по телефона в навечерието от д-р Радованович, се занимава изключително с мене!
В грижата си да ме предпазят от всяка неприятна среща, неговите приятели и той не ме изоставиха нито за минута. Един младеж в сиво и една циганка просякиня, на която липсваше долната част на дясното уха, се показаха само неочаквано.
Разведоха ме навсякъде: във Военното казино; на бреговете на Вардара; в печатницата на вестника, който редактира Йованович; в института за опазване на здравето. Представиха ми множество любезни господа, цивилни или военни, които после имах удоволствието да срещам на всяка крачка – също в джамията, където вярвах, че съм влязъл сам, също в старите македонски квартали, където техните длъжности съвсем не изглеждаше да ги извикат; също и във френските гробища, отстоящи на 3 км от града, където без мене, уверен съм, не биха никога отишли.
Единствения момент на усамотение в Скопие дължа на нашия консул.
Отличният ни г-н Ги ще ме извини, ако призная тук, че благодарение на него, без всякакво съмнение, аз можах да свърша в Скопие почти всичко, което исках да направя. Има две врати действително за тия френски гробища, където нашият консул прекарва следобедите си и които е подредил най-добре: тая, през която влиза, идейки от града, и през която търпеливо чакаха малката циганка и младежът в сиво, и другата, тая през която незабелязано, без да бъдете видян от пътя, може да се отиде при Вардарските овчари. От там, ако един верен приятел е оставил автомобила си на ваше разположение, може бързо да се придвижите и надалеч.
Вечерта на 14 юли – г-н Ги ще си припомни ужасната буря, която ни задържа до твърде късно, него и мен, във френския клуб на ул.”Петър I”, в най-силния дъжд настоях да си тръгна. Нямаше какво да ме задържа действително. Смрачило се бе напълно, електрическият ток бе прекъснат от страх пред инцидент и моите верни пазители се бяха подслонили под покрив.
В жилището, където влязох малко по-късно, при идването ми майката бдеше над едно момиченце на 10-12 години. Преди два дни, заловено ненадейно да говори български с една от другарките си, детето било силно бито до кръв. Неговият кръст и бедра бяха само рани. То едва се движеше и пищеше от болки, когато се опитваше да върви. Беше обаче предупредено, че ако отсъства от училище, или отидеше със закъснение, изправителната мярка ще бъде подновена.
“Употребявате ли телесно наказание във вашите училища?” – попитах същата вечер Йованович, в чиято компания и на още шестима негови приятели, между които един редактор на “Време” от Белград, привършвах вечерта в “Голямото кафе”.
“Никога” ми отговори той. “За германци ли ни вземате “Господине” ми беше казал бащата на малката ранена, “Вие видяхте как се отнасят с нашите деца. Това, което правят с децата, го правят с всички. Една македонка, която влиза в полицейското бюро или жандармерията я посрещат, като проститутка; един търговец – македонец, който дава на кредит на сръбски чиновник, не получава никога парите си и ако рекламира вземането си, той е предварително разорен; нашите селяни се огъват под тежестта на данъците и ако закъснеят с един ден с плащането им, те биват изхвърлени на улицата. Овчарите, които живеят в планината, не могат да отнасят провизии за повече от един ден; един от тях всяка сутрин трябва да идва за провизии и да дава показания в полицията за това, което е видял и чул, за това, което той и другарите му ще правят през деня. Писмата ни отварят, децата ни разпитват в училище за всичко, станало в къщи; нямаме също право да отидем от селце в селце без позволително. Но никога племето ни, което живее в мизерия и сълзи, не е било по-вярно на Македония! Когато ще трябва да се излее върху сърбите отмъщението ни, ще бъде безмилостно като Божието правосъдие.”
“Това, което Ви е казал тоя човек”, ми заяви след няколко часа един от нашите съотечественици, чието дълго пребиваване в Македония го е сближило с нещата и хората, “е за жалост самата истина; няма една дума , казана в повече, която трябва да зачеркнем. Нищо не може да Ви даде идея за ужасния режим, поддържан от сръбската администрация над македонското население. Нищо повече от мъстта, която се надига. Аз познавам башибозуците. Те бяха агънца в сравнение със сърбите! Това ще свърши лошо, ще видите.”
Бащата на малкото момиченце ме отведе след бурята в края на турския град, от другата страна на Вардар, при старците, чийто адрес ми бе даден с препоръки същата сутрин у консула от един от гостите на г-н Ги.
“Боже мой, господине” ми каза жената, “ние сме погубени, ако някой Ви е видял да влизате!”.
Мъжът и тя, при светлината на лампата, която пушеше в ъгъла на масата, гледат с учудване тоя французин, който не се бои от полицията. Те ме разпитват. Дали ще ида във Велес? В Щип? В Неготин? Също, може би и в Битоля? Аз ще бъда добре посрещнат, защото сърбите ги е страх от французите, но не ще видя нищо.
Мъжът е прегърбен и неговите 50 години изглеждат 70. Кракът му? Той е бил счупен с удар от тояга в затвора, където е престоял две години, защото брат му е избягал. Затворниците полирали моливи и металически перодръжки. Хиляди на ден. Два пъти седмично, посред нощ, стражарите го водели в малката тъмна стаичка за изтезания, където всеки затворник получавал 25 удара с тояга по стъпалата на краката и 25 по ръцете, предварително изкиснати половин час в хладка вода. Един килограм чер хляб на ден и две чаши вода по обяд. Железните вериги тежели двадесет килограма. Краката и ръцете, деформирани, носят покъртителни белези. Под коляното костите, някога си пречупени, срасли без да бъдат наместени, образуват нещо като стъпало под кожата.
“Вие го видяхте?” ми каза същият, който ме беше изпратил там.
“Ако това не е опасно за самите тях, бих могъл да Ви посоча десет-двайсет други. Всички, които излизат от затвора, са в същото състояние, и половината, да не кажем две трети, излизат само, за да бъдат хвърлени в общата яма. Това, което става в “жилищата на смъртта” е невъобразимо! Достатъчно е при това да видите в какво състояние се завръщат от разпита при следователя. Аз видях в Охрид един обвиняем, на когото бяха “запушили” естествените отходи, отпред и отзад, за да му развържат езика и когото хранеха и пояха изобилно, насила, от три дни. Той пищеше от болки, но не признаваше. Възможно е да няма нищо да признава, но това няма никакво значение тук. Тогава започваше страшен бой, не му оставяха никакъв зъб отпред.”
Д-р Тумбич, бивш министър на вътрешните работи на Сърбия, когато ме прие в Загреб; Стефанович и Меслич в Белград; и една висока сръбска личност от опозицията, с когото обядвах у един общ приятел в Земун, ми възпроизведоха такива детайли за режима на диктатурата.
– Ако се знаеше – ми бяха казали те – това, което става в нашите затвори, ще се разнесе един вик за срам на Европа. Кабинетите на следователите са стаите на изтезанията. Хиляди човешки същества, мъже и жени, дори децата, там са измъчвани адски и агонизират без надежда. Политическите затворници, събрани в клетки, където са тъй притиснати, че не могат да направят никакво движение, ги оставят така със седмици, в една невъзможна за дишане атмосфера, в урина и изпражнения до колене. Изтеглят ги само, за да ги бият до смърт, за да ги измъчват с желязо и огън. Влашкото безчинство, в което толкова изобличаваха турците, е понастоящем в действие, когато нищо не получи, да бъдат изтръгнати признания от заподозрените. Същото е със старците, същото е с жените…
– Невъзможно!
– Невъзможно? – ми извика моят гост от Замун. – Невъзможно? Но само бандитите, които безчестят страната ни, да отворят – ако смеят да отрекат – пред една комисия от лекари и международни съдии един затвор, който и да било. Тогава ще се види дали това, което ви казвам е невъзможно!
– Ако избухнат вълнения в Македония – ми казваше в Ниш главният секретар на префектурата Шишич, – те ще бъдат дело на изпратените от София и BMPO банди. Македонските жители са сърби телом и духом, както са сърби и по народност.
Йованович в Скопие, д-р Радованович и бившият министър-адютант на вътрешните работи Павлович в Белград, и подпрефектът на Велес г-н Николич, ми го бяха заявили преди него. Това е лайтмотивът на официалните пансръбски среди.
… Там е именно целият въпрос.
Всички македонски деца днес говорят сръбски на улицата. Когато водят там разговори, и това е именно едно от най-изненадващите неща, което се вижда в Македония, че тия тълпи от момчета и момичета, отивайки или връщайки се от училище, прикриват чувствата си с говора. Всички също, признавам го, отричат своята народност и се обявяват сърби с тоя “ентусиазъм”, за който ми беше говорил д-р Радованович.
Когато попитах ученика, когото учителят ми бе посочил в основното училище в Скопие като първи по френски език, да ми каже националността си, той ми отговори: “Аз съм югославянин, господине!” с една живост, която не оставяше никакво съмнение за неговите чувства, също и за респекта, който му вдъхваше линията в ръцете на учителя му. Да, но на какъв език, ако не на български, тия деца, веднъж се завърнали в къщи, разговарят със своите родители, които не знаят друг език? И тяхната душа, тяхната интимна мисъл кои от двата езика употребява, когато размишлява, когато говори на самия себе си – тоя на майките им или на учителите от училището?
Вярно е, че всички македонци са посърбили своите имена на -ов с прибавянето на -ич. От единия край на страната до другия всяка следа от “македонизъм” е изчезнала: надписите на магазините, етикетите на будките на търговците, актовете за раждане, венчавка и смърт, менютата по ресторантите, надписите по паметниците в гробищата – всичко е на сръбски. В цялата Македония не ще намерите един вестник, една книга, една брошура, един само надпис на български – единствения говор в Македония преди 15 години.

Анри Пози

Да! Всяко забавяне с посърбяване на името, обучението, търговската реклама, подписа; притежаването на най-малката книга на български език, би коствало на виновния от шест месеца до пет години затвор и една такава доза от бой с тояга преди, през време на излежаването и след, че стремежът на македонците да се посърбяват, се обяснява сам по себе си.
Вярно е, че лоялността на македонското население е безупречна, тяхното различно отношение към всичко, което притежава частичка от авторитета на нещо “вълнуващо” – употребявам думата, която ми се каза в Белград – и която те изразяват всичко, когато ги изпитват публично, тяхната радост, че са “станали отново сърби”.
Да, но тая лоялност, това различно отношение, тая радост, когато се види що крият, стават страшни!
– Никой няма нужда – ми казаха македонски бежанци в България – да проповядва на сънародниците ни омраза към сърбите. За да бъдат убедени най-дълбоко, нужно е да отворят сами очите си.
При това, как нашите пропагандисти от BMPO и от София биха проникнали до македонското население? Никой и нищо не можеше да проникне вече в отнетите територии; нито едно писмо, нито един вестник, нито една книга. Милион и половина македонци са отделени от останалия свят, чужди на всичко това, което става на земята, като че живеят на Сириус.

Точно така е!

Напуснах Македония покрусен, развълнуван. Отвратен от това, което видях там, чух, разбрах, проверих лично аз – благодарение на възможностите за проучване, с които разполагах и въпреки големите усилия на белградските агенти да ми попречат на всяка цена да открия истината.
И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на двадесет години – заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по-малко, отколкото е в действителност, че хората, които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свещеници или полицаи, петнят своята страна.
Преди да бях отишъл на мястото, преди да бях видял със собствените си очи, аз се отказвах да възприема, въпреки тяхната точност, действителността на обвиненията, насочени от македонските организации в България против сръбската администрация в Македония.
Сега аз го признавам: те не съдържат нито една невярна дума. Всички случаи на жестокост, на насилие, на деспотизъм, на аморалност, които можах да проверя, признавам ги за верни – без никакво изключение. Материално и морално поробените са подтиснати, ограбвани, измъчвани извън всякаква представа. Никаква възможност за тях да потърсят правосъдие, никаква помощ, никакво покровителство за никого, каквото и да бъде социалното му положение, полът му, възрастта му.
В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично, спокойно, жестоко.
“Там изпратиха” ми казваше миналия август в Топчидере един френски чиновник, чието име трябва да премълча, за съжаление, за да не му напакостя, “гнилото на югославската администрация, всички, които бе невъзможно да назначават или задържат другаде, една шайка от разбойници, садисти, грабители на обществените средства. Тяхното невежество, тяхната грандомания, аморалността им са невъобразими.”
•••
Аз видях следното:
В Битоля на сто метра от участъка, в една от най-слабо оживените улици в града, ужасни викове, истински вой се разнасяше от отворените прозорци на едно първоначално училище. Двама учители с ритници, с линията биеха шест момчета, привързани за чиновете им. “Мръсен българин! Македонски свиня! Аз ще те науча сръбски!”
Запасният поручик, който ме придружаваше – един хърватин от Загреб, с когото се запознах идвайки от Белград – ми каза: “И това, което тия хора правят тук, ще искат да върнат у нас. Това са демони – не хора!”
Аз видях следното:
При строежа на телените мрежи, между Гюргево и Валандово, македонски селяни, мъже и жени, копаеха вълчи ями, под надзора на сръбски жандарми. Горещината бе ужасна, повече от 40° на сянка.
Един подофицер се нахвърли върху едно съвсем младо момиче, което се бе спряло до своята количка, очевидно изморено. Той я нагрубява, удря й плесница. Жертвата протестира. Един знак. Хваната от двама войника, просват жената по корем върху една купчина пръст, държат я за раменете и краката, смъкват и дрехите и десет пъти последователно бичът на подофицера се уви около кръста и ханшовете й. Наказанието е свършено, виновната е пусната, окървавена и олюлявайки се взема отново своята количка. Нито един от присъстващите на работа не бе повдигнал даже очи.
Аз видях следното:
Един селянин близо до селището Орасак, между Куманово и Ново село, бе привързан със смъкнати потури за едно дърво. Цялото му лице, гърбът и коремът бяха в кръв. Заобиколен беше от трима жандарми и един подофицер. Четвърти жандарм излизаше от една къща. Той носеше котка, която правеше усилие да се освободи от торбата. Дигнаха потурите на жертвата, привързаха ги под всяко коляно и поставиха вътре котката, вбесила се вече. Цялото село, мъже, жени и деца гледаха мълчаливо. Човекът, комуто разяреното животно раздираше месата, виеше от страшни мъки.
“Да си вървим!” ми каза французинът, който ме заведе там със своя автомобил. “Ако се намесим, ще го оставят, но ще му раздробят черепа, след като обърнем гръб.”
•••
В 1915 г., когато армиите от Белград, което бяха заели Македония от две години, бяха разбити и се оттегляха към Албания, македонците се нахвърляли безмилостно върху ранените и останалите назад войници.
Имало ли е жестокости и изстъпления? Аз бях от тези, които ги разгласиха по света. Днес, знаейки това, което зная, като видях това, което можах да видя, не ще имам повече силата да обвинявам! Кръвта зове кръв!
“Опазил ме бог” – пишеше преди няколко седмици специалният пратеник, който един голям парижки вестник бе натоварил да отиде и проучи “опасностите от войната ” на Балканите – “да се заемам с това, което става в Македония!”
Какво е дошъл да върши на Балканите, ако той се отказва от най-същественото?
Македонския въпрос? Но той е целият проблем на Балканите. Той резюмира всички възгледи, той осветява с осветителна светлина манталитета и методите, които са умножили и от ден на ден правят по-застрашителни опасностите от война.
Македония обяснява Хърватско, Банат, Словения, BMPO – цялата кървава и трагична дилема, където вилнее пансръбската диктатура. При липса на аргументирано мислене, да не се каже нищо на френското общество, което сте били натоварени да осведомите, това е единственият начин да заслужите доверието, което Ви е дадено!
Чия е грешката?
На македонците ли, на българите ли, на хърватите ли, на италианците ли, както пансърбите не престават да посочват във всички среди във Франция, отдали им подкрепата си, като резултат на непосветеност или интерес, се дължи духът на реванша и приготовленията за нападение?
Не!
Трябва да имаме смелостта да го кажем, защото единственото средство, което ни остава, за да поддържаме в Европа (ако вече не е късно) един мир, това е да говорим истината:
Само на сърбите!
Диктатурата на Белград е, която води балканите към война, а с тях и Европа – с настървението, което повдига; с жестокостите, които заповядва; с потъпкването на всичките си задължения за свобода и правосъдие спрямо победените; с цялата си политика на насилие, лицемерие, империализъм, която тя следва против интересите и волята на грамадното болшинство югославяни.
Още данни?
В 1918 г., когато стана сръбска провинция, Македония имаше повече от 700 църкви, параклиси или манастири, обслужвани от близо 900 духовници; 86 гимназии и прогимназии с 2800 ученика, 460 преподаватели, 556 първоначални училища с 33 000 ученика и 850 учители. Църквите притежаваха – в стари ръкописи, златни предмети, статуи, икони, фрески – ценни богатства, дело на хиляда години македонска култура и мисъл.
Черквите, манастирите и училищата бяха конфискувани; всички свещеници, монаси, преподаватели бяха прогонени, затворени или пратени в Стара Сърбия. Събраните в църквите и манастирите богатства, на които самите турци не посегнаха, бяха напълно разграбени. В Скопие, Щип, Велес, в 20 селища около тия градове, в областите около Охрид и Гевгели, аз намерих в училищата сръбски учители, в черквите сръбски попове. Когато попитах последните какво е станало с тази и тази скъпа икона, тази и тази статуя, с тия и тия фрески, за съществуването на които бях осведомен, те ми отговаряха – всички, без изключение – “отнесоха ги в Белград”.
От показанията на всички югославски чиновници, които разпитвах по тоя въпрос – подпрефекта на Велес г-н Николич; неговия инспектор от полицията г-н Джаганетич; агента на Прес-бюрото в Скопие г-н Йованович; двама доктори от профилактичния институт в Скопие; главния секретар от префектурата в Ниш г-н Шичич, шефа на полицейската служба в Куманово; най-после югославския министър в София г-н Вукичечич – установих, че всичко е било систематично, методично разрушено в религиозната организация и националното културно творчество на македонското население.
“Свещениците?” ми бе казал д-р Радованович. “Ще бъдем безмилостни към тях в Хърватско.”
Впрочем и в Македония!
И всичко това, което е наранило до костите македонското население, и което то не ще прости никога бе, повтарям го, напълно забранено с един договор, гарантиран от Франция. Нито един ред, нито една запетая от тоя договор не бе спазен от сърбите!
Нещо повече.
Във всички гробища, във всички църкви на поробена Македония, по заповед на Белград изтриха надписите на български, които се намирали в олтарите, по стените на постройките, върху гробовете; надгробните паметници са изпочупени, гробовете разровени.
В Скопие например повече от 40 тела са били изровени от черквата “Св. Димитър”.
– Какво ги направихте? – попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това.
– Хвърлиха ги във Вардара – ми отговори.
Във Велес българските офицери, загинали при последните сражения по време на френско-сръбската офанзива през септември 1918 г., били погребани в старата църква “Св. Панталеймон”. Те били изровени от сърбите и остатъците им хвърлени за градските нечистотии.
Видях известни гробища – в Щип, Градско, Куманово, Скопие, Радовист, Криволак, Велес, Кратово, Охрид – където всички надгробни паметници бяха разрушени, имената и надписите на български език изличени с удари на чук, църквите разрушени, надгробните плочи махнати и изпочупени. Тия места за покой приличат на развалини.
Независимо от почитта, която във всички цивилизовани страни се отдава на мъртвите, тези гробища бяха покровителствани също и то договорите.
Предпочитам да не говоря за състоянието, в което са военните гробища, малките островчета с гробове, срещани по протежение на пътя, който са следвали при отстъплението българските армии, капитулирали при Скопие.
Има извършени кощунства, които отвращават!
И от тоя ад никой не може да избегне. Границата е затворена, като затвор и никаква молба за паспорт за заминаване в чужбина не се уважава. Двадесет пъти в Южна Сърбия ми се повтори същата история: обезумели родители отчаяно се молят да им се разреши да отидат и прегърнат умиращите си деца в Швейцария, Франция, България; стара жена моли да отиде при своя мъж, избягал от 10 или 15 години; гимназист иска да отиде в един френски университет. Отговорът е един и същ: не!
“Мислите ли” ми казваше Йованович, “че ще се завърнат вече!”…
•••
Един от пунктовете, на които се опира най-лесно пропагандата на диктатурата, е грижата за народното здраве, хигиената и прогресът, който са постигнали в Македония след сръбската окупация. “От една страна, където се ширеше маларията, тифусът, венерическите болести, където населението тънеше в невежество и мръсотия” ми бе казал д-р Радованович и директорът на хигиенния отдел при югославското Министерство на вътрешните работи, “ние направихме благодарение на Франция, която има великодушието да ни авансира, една от най-напредничавите и оздравени страни на Европа.”
Действителността, която видях е малко по-друга.
В Скопие например стотици милиони са пожертвани за постройката на едно грамадно Военно казино, по-голямо от клуба на сухоземните и морски армии в Париж; направено е също грамадно здание за клона на Народната банка в Белград и луксозни квартали с жилища за чиновниците и офицерите, но облаците от комари след залез слънце изскачат от блатата на Вардара, от отворите на каналите, от всички локви, изобилстващи в стария град и предградието му. Центърът на Скопие е сравнително чист, но старите квартали, където живеят повече от петдесет хиляди души, никога не се измиват, никога не се помитат, тънат в разлагащи се боклуци.
Един хубав “Институт за изследване и опазване на здравето”, където видях да минават тълпи от нещастници, сифилистици, болни от малария, от туберкулоза, жени и деца до последната степен на изнемощяване и анемия, се издига зад гарата. Персоналът е опитен и отдаден на работата си, има специални отделения, но инсталациите са жалки и недостатъчни, мърсотията отвратителна. Аз видях една стая за преглед, където чаршафите не бяха сменяни от 15 дни и бяха изпоцапани с кръв и засъхнала гной.
“Няма пари!” ми каза директорът.
Във Велес, Щип, Ново селе, Градско, Криволак, по дължината на Вардарската долина и притоците и, детската смъртност от дизентерия, общата смъртност от малария и туберкулоза, числото на сифилистиците са ужасни. Нехигиеничността, недоимъкът, мизерията на селяните, работниците, търговците също надминават въображението. Навсякъде водата, която употребява населението, е заразена от най-вредни огнища – разлагащи се боклуци, гробищата, изпражненията – ако не се употребява направо от реката.
Притиснати от данъците, печелейки с мъка прехраната си, хората оставят да се срутят къщите им, живеят сбито в жилища без въздух и светлина. Изразходвано е без сметка, признавам го, за постройки на казарми, официални здания, затвори, стратегически железници, но пътищата, които използва населението, са в едно неописуемо състояние, не ще намерите никъде болници, нито диспансери. Нищо, съвсем нищо не е направено от сърбите в Македония от гледна точка на народното здраве, хигиената, материалния и моралния прогрес. Малкото, което е съществувало при идването им, поради лошо поддържане, не съществува вече.
•••
Напуснах Скопие, заявявайки на Йованович, че ще ида в Битоля, откъдето бих взел автомобил за Охрид. Вярвах по тоя начин да отбегна грижите на властите.
Два часа по-късно аз слизах от влака във Велес.
Полицейският инспектор Джаганетич, който ме поздравяваше на прага на хотела едва пет минути след пристигането ми – службата по осведомяването действително добре действа в Македония! – е един очарователен човек. Той говори френски с акцента от Ариеж (там е прекарал четири години през време на войната) и не се поколеба да изгуби и следобеда си, за да ме развежда из града при горещината на палещото слънце.
Из пътя той ми разказа своите приключения с комитаджийте от ВМРО.
-Идват ли още до тук?
Аз му поставих въпроса в момента, когато влизахме в бюрото му, в подпрефектурата – при една хладина, на която тия, които не са се разхождали два часа при 38° на сянка, в един град без сянка, не познават цената и.
-Ние хванахме последните преди три години близо до село Катзибегово. Четиринадесет мъже и две жени, хубави стройни момичета. Държа им се компания цяла нощ!
– Навярно са се забелязвали!
– Колкото за това, да! На сутринта, когато трябваше да тръгнат, не можеха повече да се държат прави. Но знае се лекът: няколко удара с бича по бедрата и те тичаха, като сърни.
– Най-същественото при това беше да се принудят да проговорят тия мръсници. За това ясно ви е, че те не бяха дошли от България, без да са били укрити и подпомогнати из пътя. Трябваха ни имената и адресите на техните приятели.
– Е, добре вярвайте ми господине всичко опитахме: железен тел, пристяган около главата и коленете с една тояга, премазване на ушите с чук (а е рядкост типът да не признае преди втория удар)! Това е като зъбите. Известно ли ви е? Не! Едно великолепно средство! Прикрепят лицето на един стол, главата преметната на облегалото. Държат му отворена устата и избиват един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпаднаха в ужас още на втория зъб. На третия – те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга.
Но нито един тоя път не пожела да говори. Те правеха знак да спрем, и после не казваха нищо. Жените бяха най-ужасните! Избиха им четири зъба: два предни и два кътника. Те пребледняваха, но това бе всичко. Имаше една, която когато я развързваха, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорените въглища, както г-н Лазич ни показваше към Кратово Но това на много лошо мирише. Господин подперфектът не се съгласи.
– Тогава ненадейно изнамерих…
Той бръкна в чекмеджето си и ми подаде един стар бръснач с ръждиво острие.
– С това мръсниците издадоха повече от двадесет сподвижници: селяни, овчари, жени, дори деца! Нямах време да пиша! Вие познавате г-н перфекта на полицията Киап, защото има печата му на паспорта Ви – е добре! Вие бихте мигли да му дадете рецептата.
Изведнъж всичко, което ми беше казано в Загреб, София, Белград за начините на разпит, употребявани в сръбските затвори: нос и уши изрязвани, дланите и ходилата пристягани, прищипване на гръдните зърна с нажежени клещи, разкъсване на половите органи, нажежени железа, положени на кръста и под краката – се завърнаха в паметта ми.
Аз изброявам тия “начини” на инспектора.
Той почна да се смее.
– Но, не, господине! Вие вярвате, че един тип, на когото пристегнат ходилата, който изпитва страшни мъки със зъбите и който е подложен на всички мъчения с рязане в течение на два дни, не се страхува от останалото! Най-вече, когато е сигурен, че ще увисне на въжето, и да говори, и да не говори. Моята идея, господине, бе именно тая – страхът от въжето.
– Поставих всички съвсем голи тук в ъгъла и накарах да държат един пред мен, разкрачен с по една тежест от 20 кг. на всеки крак . Аз бях седнал там, където сте Вие.
– Не искаш ли да кажеш?
Всеки път, когато кимваше “не” с глава, стражата му отправяше юмрука си. На третия път бях близо до него, колкото да се допра.
– Добре! Виждаш ли тоя бръснач? Ако откажеш сега да отговаряш, ще го опитам на теб. След това – на въжето! Ако ни кажеш от къде си минал, кой те подслони и осведоми по пътя, ще бъдеш пощаден и освободен. Разбра ли?
На първия направих две изрязвания. Той проговори, когато взех отново бръснача … Едно дознание от две страници … Беше поставена хартия върху килима, между краката, за кървавите петна.
– И Вие го пуснахте на свобода?
Аз чух тия си думи, като че някой ги бе казал отстрани. Всичко, каквото имаше в малката стаичка, където бяхме аз и инспекторът, като че в тоя момент го виждам: стария скъсан килим, бюрото с досиетата и купа папки; портрета на крал Петър, вдясно, на стената; една фотография на краля и кралицата върху един бял шкаф. На склона пред отворения прозорец едно магаре, измъчвано от топлината, хрупкаше изсъхнали тръни.
– На свобода? Впрочем как? Но тъй, само тъй ги накарах да говорят! Когато първият каза всичко, двамата жандарми го отведоха уж долу при доктора. При вратата му поставиха въжето на шията и го окачиха на дървото, което е пред малкото кафене, на площада. И четиринадесетте минаха! А най – забавното бе, че кафеджията не е имал никога толкова клиенти; не се опразваше кафенето. Селяни идваха отдалеч, за да видят това! Обаче замирисаха толкова много, че след два дни трябваше да ги хвърлим във Вардара. Знаете ли, господине, всички тия “македонци” седяха там, някои с децата си, без нищо да кажат, с часове да гледат мъртвите. Г-н подпрефектът направи рапорт до г-н бана в Скопие, описвайки му хубавия пример, който това даде.
– Вие ще говорите с г-н подпрефекта, когато след малко бъде тук. Другите типове, като видяха първия признаха изведнъж.
Прекрачил стола със запотено лице, инспекторът Джаганетич си играе със затворения бръснач…
– Това Ви вълнува? Вижда се добре, че не познавате тези разбойници! Те пребиха дозина хора и подпалиха в Кратово и Крупище къщите на сръбските полковници, където всичко бе изгорено. Комитаджиите от ВМРО, виждате, трябва да намажат въжето! Един куршум в корема, два-три удара с тоягата, това е, което заслужават! … Една цигара? И едно турско кафе с прясна вода?
Кафето бе донесено – от дюкюнчето, засенчено от столетните дървета, където 16-те нещастници са се били разложили от слънцето – а инспекторът, докато аз се разхождах, даваше нарежданията си на полицаите, дошли на доклад.
Ето ни отново сами.
– Ами двете жени? Умряха ли без да признаят?
– Без да признаят? А! Гарантирам ви, че това не ще допуснем. Със свещта!
Значи така, това е също вярно, тази жестокост, за която ми бяха говорили д-р Трумбич в Загреб и перфектът П. в Белград, което аз мислех за невероятно, неокачествимо безчестие и за което бившият министър на вътрешните работи ми бе казал, че е в употреба, откак диктатурата съществува, за да разтворят полицаите и най-здраво стиснатите устни.
– Да! Свещта! Както в такъв случай се налага, предупреждават жената. Ако тя отрича, поставят я права, разкрачена, запалват една свещ и приближават малко по малко. Малките (има три години оттогава, когато бяха тук) виеха, като вълчици. Не можеше да се стой в стаята от миризма
– И после?
– После ги окачихме на дървото. Но повече не видяхме комитаджии в областта. Нито един! Знаят що ги очаква. Вижте! Г-н подперфектът може да отиде тая сутрин, съвсем сам, чак до Караслар през пусти пътища, тъй спокойно, като че ли си е бил на терасата на Калемегдан.
Разбирам поздравите, с които бяхме посрещнати преди малко, като посещавахме града.
Месарят, който прекъсна да разсича агнето, за да дойде да ни се поклони на прага на бараката си, с една голяма усмивка, няма нищо общо с бандитите на BMPO. Не, не! И той иска да се знае това … И тоя дърводелец, и тоя обущар, също и тоя градинар, също и тоя кафеджия.
Един път – това бе в старата търговска улица на левия бряг на Вардара, аз се обърнах случайно, изведнъж. Разбирам сега изражението на поглед, пълен със злоба.
Съвсем евтино платих словенското вино, което инспекторът намери толкова хубаво, на закуската, която направихме заедно в хотела в компанията с френския инженер, който строи новия стратегически път Велес-Прилеп, г-н Матийо.
Комарите са непоносими, но подперфектът г-н Николич притежава една любезност, която прави да забравите техните парливи ухапвания. Когато му разправих историята с бръснача, той прояви явно безпокойство, но схващайки, че аз познавам добре нещата, се успокои. Пошегува се даже, смеейки се за усещанията, “малко силни, несъмнено, но все пак – кой знае? – може би не толкова неприятни”, които бяха изпитали двете екзекутирани нещастници.
След едно ново посещение на Велес, възхитен от същия изглед към възвишенията на Ветренско, Раковак и Йеловице, както през време на разходката ми с инспектора Джаганетич, ние се настанихме на терасата на хотела, където г-н Николич непрекъснато се наливаше с бира. Всички маси са заети от офицери и пред нас по прашната улица минава и заминава целия Велес, под острите погледи на двама полицай, които дежурят пред хотела; други офицери непрекъснато кръстосват, зачервени в своите униформи, безупречни в облеклото и походката, въпреки ужасната горещина.
Но когато се заглеждаха в хубавите момичета, които закачаха, минувайки последните не ми отговаряха. Също патрулите, които се движеха между тълпата и изправяха снаги и продължително козируваха, когато срещнеха по-висш чин. Като че някаква невидима стена разделя цивилни от военни. Близо до мен, забавлявайки се да ме гледа как махам из въздуха с ръка, за да пъдя комарите, подперфектът пие халба след халба ледена бира. Той изглежда много се интересува да знае впечатленията ми от това, що видях. Когато се научи, че аз вече съм преминал с автомобил цялата област от Щип, остана слисан със зинала уста. С автомобил? Впрочем, наел съм го в Скопие? И не съм срещнал полицаи? Това е много вече! И не са ми казали нищо? Не!? А в Кратово? Смятам ли да посетя Кратово? Не трябва да пропущам, ако желая да отида, да видя капитан Мина.
– Един ветеран от войските на крал Петър, който посмя да отиде и се установи съвсем сам в една област, кипяща от революционери. Един истински сърбин! Той извика в Кратово двадесетина от старите си приятели и ги настани в изоставените земи и къщи, раздаде им пушки, които поиска от полковника на Велешкия гарнизон и за няколко месеца, благодарение на него, страната бе очистена от българите, които заварихме при идването си. Със собствените си ръце той е убил девет. Той даде такъв пример на патриотизъм и енергия, че Негово величество, когато идва миналата година в Скопие го поздрави, произведе го офицер и го декорира с орден. Господин Йованович не Ви ли разправи историята с женитбите? Не? Заслужава да я чуете и това е една от заслугите, за която Негово Величество най-много възхвали Мина.
Подперфектът прекъсна, за да прати по дяволите сина си, който бе дошъл за трети път да го предупреди, че съпругата му го очаква за вечеря. Детето, обогатено с половин динар, отиде да си купи бонбони, а г-н Николич продължи.
– Представете си четиринадесет от приятелите на Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да се оженят. При все това жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забягнали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин. А! Това не трая дълго. Една неделя мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да избират. Те взеха 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени. Аз разтрогвам брака ви! – каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани. Тогава Мина ги привърза за масите, четиринадесетте, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно. … И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха “да”.
Мина повика един поп от Стара Сърбия и венчаха ония, които Мина в името на краля бе развел, а другите – веднага след това. Като свадбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили. Всичките имаха деца. Една от разведените има две наведнъж!
Аз нямах време да отида да видя поручик мина и съжалявам за това. но често след тая юлска вечер, когато добрият г-н Николич във Велес ми разказа историята за женитбите в Кратово, аз си мислех за радостта, която са изпитали, след като са научили единадесетте прокудени там, в България. Изразих на Йованович възторга си от поручик Мина и съжаленията, че неговият пример не се следва масово.
– Но следва се! – ми възрази представителят на Прес-бюрото – Нашите свещеници не се колебаят да венчаят веднага един военен или чиновник, който желае да се ожени за съпругата на някой забягнал. Само в Скопие и околностите му мога да наброя повече от 20 примера.
– Трябва ли жената да даде съгласието си?
– Слава богу – ми отговори Йованович, смеейки се – в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най-упоритата жена. В повечето случай, обаче, те самите схващат задълженията си. И родените от тия бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.
Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия “повторно омъжени”. Тя играеше на прага на портата си със сина на сърбина, едно хубаво детенце на 3-4 години. Бе тъй нежна с него, че познавайки историята и чрез своя водач – един югославянин от Хърватско – останах почуден. Споделих учудването си на френски с моя спътник. Информирана за мисията ни младата жена се усмихна:
– Кажете му – добави тя – че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз в деня на освобождението да насоча там, където трябва куршума на неговата пушка!
Сръбските колонист, и в частност чиновниците, които успяват по добра воля или насилствено да се оженят за македонки, са предмет на предпочитане и специална почит. Белград вярва действително, че няма по-добро средство за сърбизирането от смесените бракове. Йованович, Николич, Раданович, Шимич ме уверяваха в това, доволни от резултатите, които са последвали официалните инструкции. Македонците, които разпитвах по тоя въпрос именно във Велес, Скопие и Битоля, също и различните съотечественици или френски протежета, които срещнах в Македония, ми дадоха ясна представа за употребяваните методи и за успеха на тази “бракова сърбизация”
От многото случки, които ми бяха разказани, аз можах лично да проверя две.
Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търговец от града – Грозданка Зафирчева – отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чиновник в дирекцията на полицията, била изнасилена, после убита от него.
– Това стана в тая къща, която виждате там до черквата – ми каза едно лице от Велес, чийто живот и тоя на близките му, ако сърбите знаеха, че той ме осведоми, не би струвал скъпо. – Грозданка, когато сърбина я освободи, казвайки и, че сега тя ще има дете от него и ще трябва да се омъжи за него, го заплю в лицето. тогава той извади револвера си и я застреля.
– И той бе подведен под отговорност?
– Не, господине, и Вие бяхте седнали до него вчера вечер на терасата на хотела, когато разговаряхте с господин Матийо, френския инженер. А г-н подперфектът заповяда никой да не пристъпва на погребението на Грозданка. Той също нареди нейния баща незабавно да заплати данъците си и понеже не можа, имотите му бяха отнети и той разорен.
Другата история се е разиграла в Скопие. тя ми бе разказана на 14 юли в автомобила, който ме отвеждаше в Черна гора, когато моят “телохранител” ме чакаше пред френските гробища.
Директорът на полицията Арсо Попович решил да “посърби” едно от най-хубавите момичета на ул. “Петър I”, Гена Велева. Много пъти, той се постарал да постигне това, но безуспешно. Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, работите стават бързо и без усложнения.
– Този Попович – казваше информаторът ми (който не бе нито македонец, нито от техните приятели) – е най-мизерната личност, която до сега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги имаше всичките, нещастниците! С терора, който упражняваше той бе достоен представител на своя шеф, бана Жика Лазич. Не ме интересува кой предупреди малката Велева и как тя се справи с положението – не искам и да го зная – сигурно е, че когато Попович пратил да я арестуват, тя била вече забягнала. Телеграфират напразно на границата: тя я преминала. Попович позеленява от яд. Родителите на момичето и шест нейни приятелки заплатиха за нея – затвор, бой в продължение на седмици, глад, гащи за признания /гащи, измислени от Жика Лазич – поставят в невъзможност затворника да задоволи естествените си нужди/…
За жените особено това не е било никак забавно. Една от тях, когато я освободиха бе надебеляла.
– Все пак … – казвам.
– Така е! – отвърна спътникът ми. – И как искате да бъде другояче?
– когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена, окачат я гола, с главата надолу, за да я бият по ходилата, или я поставят седнала на разгорени въглища, за да и улеснят признанията, както те се изразяват. О, да! Това съвсем не са светии! Имайте също предвид, че турците владееха Сърбия в течение на повече от 400 години. От всички племена, които бяха покорили, сърбите са тия, които най-добре възприеха османския манталитет. А пък турските затвори съвсем не бяха образцови и пашите, за да пречупят най-голямата съпротива на подсъдимите, употребяваха известни власи за куриозни работи.
Същата вечер един французин ми даваше за извършените мъчения върху бащата и интимната приятелка на забягналата, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е бил обут цели четири дни с “гащите за признанията” и получил на пет пъти 600 (словом шестотин) удара по ходилата и по дланите на ръцете, предварително изкиснати в хладка вода един час. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е била бита с бич два пъти последователно – по кръста, корема и гърдите – до изгубване на съзнание. Подложена после на наказанието със свещта, тя признала всичко, каквото са искали.
Бяха ми казали преди да напусна Париж, че вуйчото на г-ца Велева, Петър Панов, предприемач във Велес, обвинен че я е снабдил с необходимите и пари да избяга, е бил “премахнат” от полицията в този град. Затворен без присъда? Интерниран в някое затънтено селище на Стара Сърбия? Убит? … Нищо не се знае.
Във Велес опитах с хитрост да се осведомя:
– Моят брат – казах аз на подпрефекта – беше военен лекар, причислен към сръбската армия през войната. Като такъв, казал ми е, че е лекувал в 1916 година един ранен българин – някой си Петър Пенов, които е бил, струва ми се , предприемач-строител във Велес. Ако тоя Панов живее още тук, ще ми бъде много приятно да го видя.
– Това бе един безподобен мръсник – ми отговори комисарят, който присъстваше на нашия разговор. – Най-добрият агент на BMPO в областта! Спомняте ли си г-н Николич? Пенев, същият, който снабди с фалшив паспорт малката Велева от Скопие. Не ще може вече никому да услужва.
– В затвора ли е?
– Да, на дъното на Вардара, с два куршума под кожата!
•••
Във вагон-ресторанта на българския влак, отнасящ ме от кошмара, който току-що преживях в Македония, към татар-Пазарджик и Пловдив, контрольорът е седнал близо до мен. Встрани на една маса той прелиства книжата си. Тъй като келнерът ме разбира лошо, съседът ми се чувства задължен да ми помогне. Той говори френски с такава чистота, че не можах да се въздържа да не му направя комплимент.
– Аз съм лисание по литература от Лозанския университет – ми отговори той с усмивка. – Две години прекарах в Швейцария. Преди изучавах френски в гимназията в Кюстендил.
– Вие сте македонски бежанец?
Да, такъв е – както почти всички чиновници по българските железници.
– От дълго ли сте напуснали отечеството си?
Наскоро ще станат десет години, господине. Бях тогава на 17 години. Ние живеехме в Близенци, близо до Кратово. На 1 януари сръбските стражари дойдоха у нас. Два или три дни по-рано те бяха имали сражение с четниците от ВМРО. Искаха от моя баща да каже през къде бяха дошли комитите. Понеже не знаеше нищо, сърбите го окачиха с главата надолу над един огън, в който бяха поставили пиперки. Той умря задушен. Майка ми бе бита до кръв. Аз получих повече от 50 тояги по ходилата и прекарах 6 месеца в затвора, загдето защитих сестрите си, които сърбите малтретираха. Спасих се, щом ме пуснаха на свобода. Преминах границата през нощта.
Нищо ново, подобни мръсотии вече видях!
– Има десет години оттогава! – казвам. – Неприязънта от войната бе още твърде прясна! Оттогава нещата трябва да са се изменили много в Македония.
Той не ме остави да довърша.
– Нищо не се е изменило, господине, напротив! Чуйте! Няма дори шест месеца, откак кметът на Лукавица, близо до Цариброд (това е селището, което е отляво, малко преди гарата) – Давидко Иванов, бе обесен, без да бъде съден, от сръбски полицаи, след като чу извадили дясното око и горили краката с нажежено желязо!
Аз знаех тази история.
* Текст и снимки: Фейсбук профилът на Даниела Горчева 

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

Избрахте да дарите 10.00€ Месечно

Възможности за плащане
Log In to Your Account (optional)

Информация за банковата карта
Плащането е защитено със SSL криптиране

Обща сума: 10.00€ Месечно

Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.

Please, read our Terms and conditions here.

Биволъ не записва и не съхранява номера на Вашата банкова карта. Плащанията се обработват през системата Stripe. Даренията за Биволъ с банкови карти се управляват от френската неправителствена организация Data for Reporters Journalists and Investigations - DRJI.

Bivol is not recording the number of your bank card. The card payments go through Stripe. Card donations for Bivol are managed by the French NGO Data for Reporters Journalists and Investigations - DRJI.

Възможности за плащане
Log In to Your Account (optional)

Информация за банковата карта
Плащането е защитено със SSL криптиране

Обща сума: 5.00€

Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.

Please, read our Terms and conditions here.

Биволъ не записва и не съхранява номера на Вашата банкова карта. Плащанията се обработват през системата Stripe. Даренията за Биволъ с банкови карти се управляват от френската неправителствена организация Data for Reporters Journalists and Investigations - DRJI.

Bivol is not recording the number of your bank card. The card payments go through Stripe. Card donations for Bivol are managed by the French NGO Data for Reporters Journalists and Investigations - DRJI.

IBAN: BG27 ESPY 4004 0065 0626 02
BIC: ESPYBGS1
Титуляр/Account Holder: Bivol EOOD

лв.
 
The current exchange rate is 1.00 EUR equals 0 BGN.
Възможности за плащане
Log In to Your Account (optional)

Внимание: с този метод сумата ще е в лева, а не в евро. Можете да изпратите "Данъкъ Биволъ" електронно през Epay.bg или с банков превод. От територията на България можете също да изпратите пари в брой през EasyPay, или да направите превод през банкомат, поддържащ услугата B-Pay.    

Обща сума: 5,00 лв.

Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.

Биволъ не записва и не съхранява номера на Вашата банкова карта. Плащанията се обработват през системата Stripe. Даренията за Биволъ с банкови карти се управляват от френската неправителствена организация Data for Reporters Journalists and Investigations - DRJI.

SMS код BIVOL

За да подкрепите с малка сума нашите разследвания и автори, можете да изпратите SMS на кратък номер. Ще получите с обратен SMS линк към нашия архив.

  • Изпрати 1,2 лв. на номер 1851 с код BIVOL и получи достъп до Архивите на Биволъ
  • Изпрати 2,4 лв. на номер 1092 с код BIVOL и получи достъп до Архивите на Биволъ
  • Изпрати 4,8 лв. на номер 1094 с код BIVOL и получи достъп до Архивите на Биволъ
  • Изпрати 12 лв. с два смс-а на номер 1096 с код BIVOL и получи достъп до Архивите на Биволъ

Сумите са с включен ДДС. Моля, имайте предвид, че това е най-неефективният начин да подпомогнете Биволъ, тъй като комисионната на мобилните оператори достига 60%. Ако имате възможност, използвайте някой от другите методи на плащане.

Криптовалути

За да ни изпратите биткойни сканирайте QR кода или използвайте един от двата адреса: Standard: 1EY3iwkPXiby6XFsyCcVPGZPYCGPbPeVcb
Segwit: bc1ql28g7qnvdmenrzhhc7rtk0zk67gg4wd9x9jmmc

 

 

Вижте също / Read Also

%d блогъра харесват това: