Children of the damned*

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Мислех си, че е достатъчно да си любознателен, да се учиш добре, да спортуваш и да се държиш с околните така, както искаш те да се държат с теб. И го правех. Или поне се опитвах, нямам представа, всеки греши понякога.

Всъщност, не, не съм го правил винаги. В първи клас пребих едно беззащитно момче, уплашено, изоставено от родителите си на грижите на баба си, само защото беше различно. И до момента го сънувам понякога. Баща ми начупи орехи, наведе се и наслага черупките старателно с ръбовете нагоре и ме накара да стоя на колене, с лице към стената в ъгъла на стаята. Единственото нещо, което ме попита след като поговори с учителката ми, мила жена, която всеки шибан ден идваше с вехтите си, но спретнати, изпрани, изгладени дрехи и ведрото си лице, за да ни даде душата си и да ни превърне в някакво що-годе подобие на хора, беше:

Знаеш ли какво си направил?

Не отговорих, въпросът не беше за отвръщане, а и нямаше как да отвърна, защото тогава не осъзнавах стореното. Час-два стоене на колене върху орехови черупки е нищо работа. Особено за темерут като мен. Разочарованието, което прочетох в очите на баща си след разговора с учителката ни обаче, ме прекърши завинаги. Без думи. Бях се проявил като пълен идиот, макар и тогава да не знаех какво означава това.

Не повторих. Цяло лято обикаляхме с приятелите ми улиците с прашки в ръка и, чудно как, не свалих нито едно врабче, макар и да бях безпогрешен като стреляхме по шишета, капачки от буркани, че дори и по изправени пирони. На приятелите ми им беше чудно и се подмайтапваха с мен, ама аз си знаех. Бях наивно едно хлапе, нещата изглеждаха по-просто, дума да няма. Сега не е така.

Един от тогавашните ми съратници в игрите си тегли въжето, защото тегли кредит на доста прилични (за кредитната институция) лихви, остана без работа и мутрите от една фирма за „събиране на дългове“ (ха-ха) висяха постоянно пред тях, побийваха го, е, не много, но достатъчно, и го държаха постоянно под стрес. Една от най-хубавите ми съученички, бях влюбен в нея точно в началото на тийнейджърството си, се влюби в друга мутра, още като ученичка се научи да дава на всичките му приятели, каквото и да си поискат, поединично или на групички и вече я няма, щото, като на оня му писна да я чука и да я дава за обща употреба, я прати да се продава в Италия. Чух, че в началото отказала, ама покрай хероина, с който я беше зарибил, й се наложило да изкарва нЕкой лев със свирки и интервенции в другите си отверстия.

Имам и други. Един от цироза, щото изпълняваше поръчки по фрактуриране на крайници и рязане на уши и не можа да го преживее, но нямаше как да се измъкне от спиралата, та бЕлото и бърбъна му бяха единствените отдушници. Познавах го бегло, тренирахме карате заедно, ама по ученическото ни време беше добър човек. Друг добър човек се размаза с 270 километра и отсече три крайпътни дървета, защото не знаеше какво да прави с парите, които му даваше тати, „доброволият“ застраховател на будки, павилиони, квартални магазинчета и автомобили. С него пък ходехме на фитнес заедно, беше само на 22, тъкмо се беше оженил за една красавица и я остави сама бременна в осмия месец. Още един, някога беше добър човек и той, дисциплиниран спортист и отличен ученик, после стана белоякичков бизнесмен, изпотроши всички кокали на едно дете на централна улица, на пешеходна пътека. С неколкократно превишена скорост. И прекара точно 24 часа в ареста. Родителите май взеха няколко десетки хиляди и даже и обвинение не повдигнаха.

Защо ви разказвам всичко това ли? Не, не ви се оплаквам. Аз също съм правил много простотии през живота си и ще продължавам да ги правя. Няма и да спра. В никакъв случай не незаконни, но определено рискови, мазохистични, самоунищожителни…

Израснал съм, както всички, за които ви говорих, а и много други, в Северозапада. В останалата част на България законите не важат, там – още по-малко. Всички ние сме жертви. Виждали сме, чували сме, знаели сме как всеки ден някой пребива, изнасилва, ограбва или унижава нароченият за слабак, аутсайдер, черна овца безнаказано. Това е било част от живота ни, а и до момента е така.

Ето, например, случаят с баба Цветанка, която ходила до Сао Паулу, за да бъде муле за наркотици, за да откупи откраднатия си по гнусно-лихварски начин апартамент от врачански мутри. Такива, които не само във Враца, а и в целия регион са известни с посегателствата си, износа на курви, вноса на дрога, побоищата, изнасилванията и каквото се сетите още. Известни са на всички, само не и на полицията. И швИцарците, дето хванали баба Цветанка, казали на българските власти, че тя не може да е самостоятелна бойна единица, щото не е Командо, нито пък има как да е врачанският Пабло Ескобар.

Българските власти обаче са категорични, че организирана престъпна група няма. Баба Цветанка рекла да допълва пенсията си с дилърство и – айде за Сао Паулу, пък после през ШвИцария за Враца. Да, ама според мен е очевидно, че баба Цветанка си е нямала и идея къде е Сао Паулу, пък камо ли какво е дрога, преди да се окаже, че си е плащала вноските на лихварите чинно, работейки като вол в Гърция, ама те ѝ прибрали апартамента. Вие не знам как мислите.

Още повече, че когато внукът ѝ, също изоставен на грижите на баба си като онова беззащитно дете, което пребих в първи клас, се разговорил за случилото се, и той бил пребит, за да мълчи. Случайност?

Някога, когато бях просто едно наивно хлапе, нещата изглеждаха доста по-просто, дума да няма. Сега не съм хлапе. Но нещата отново ми изглеждат прости. Каналите за курви, дрога, пиячка и папироси без бандероли се държат на най-високо ниво и никоя цацаратура няма да се поинтересува от случая на баба Цветанка и внука ѝ. Не и докато сталинската цацаратура не се превърне поне в маковейска прокуратура… А родният ми край ще тъне в мракобесие. Не само той, но все пак с една идея повече от останалата част на територията…

Този текст е дълъг, но може да се сведе до няколко думи: беззаконието в България е повсеместно, но в Северозапада се е превърнало в закон. А ние се превърнахме в децата на прокълнатите…

*Песен на Iron Maiden. По заглавието съдете…

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

• About
• Latest Posts

Стоян Николов - Торлака

Писател и колумнист в Биволъ. Автор на "Северозападен роман","Автономията???" и "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", "Херакъл от Диви дол", "Хазарт" и "101 текста на Торлака за Биволъ". Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика.

Latest posts by Стоян Николов - Торлака (see all)

• Рубли няма, действайте! - 5 юли 2022
• Безвремието на съвремието - 28 юни 2022
• Когато скъсаш синджира - 19 юни 2022