Във втората част на книгата „Това се случи пред очите ни“ на Йордан Василев, можете да прочетете:

Първи стъпки на президента ПетърСтоянов и правителството на ОДС начело с Иван Костов,Усилията за присъединяването ни към ЕС и НАТО, Българското знаме се развява на Уолстрийт, в НАТО и над Кремъл.

Влошаване на отношенията между президента Петър Стоянов и премиера Иван Костов

Първи критики на президента към премиера и мнозинството: „Той просто назова нещата такива, каквито са в устата на обикновените хора“ ◉ След съвместните усилия на президент и премиер за преодоляване на кризата – същностни различия по отношение на приватизацията ◉ Драматична среща с Парламентарната група на СДС по повод „Закон за лустрацията“ ◉ Президентът Стоянов: „С лустрацията хвърляте прах в очите на антикомунистите, а правите приватизацията, както би я направил Луканов“ ◉ „Имахте цялата власт и направихте приватизацията. За да нямате днес дори вестник „Демокрация“, който е правил приватизацията е бил или кръгъл идиот, или провокатор“ ◉ Едвин Сугарев в писмо до Иван Костов: „Винаги ме е впечатлявала способността Ви да изричате публично неистини, без да Ви мигне окото“

Защо не бяха отворени досиетата?

Връщане на „История Славянобългарска“ ◉ Защо не бяха отворени досиетата. Президентът Стоянов: „Всички днешни български политици искат отваряне на досиетата, но никой не иска разобличаване на Държавна сигурност и висшата комунистическа номенклатура, още по-малко огласяване на връзката между тях и днешните български олигарси, които дърпат конците на политическата и медийна власт в страната, защото никой не иска да разобличи себе си“

Подмолни политически битки в края на хилядолетието  

Напрежение между президента Стоянов и премира Костов по повод корупцията. Президентът Петър Стоянов: „Сини политици се сдружиха с бивши комунисти и грабят народа. Големите приватизационни сделки се печелят от бившите комунисти, а за „нашите хора“ остават комисионите и обвиненията в корупция“ ◉ Бившият министър на МВР Богомил Бонев атакува фронтално премира Иван Костов и кабинета.  Президентът Петър Стоянов подкрепя категорично министър-председателя Костов и правителството. В-к „Демокрация“: „Стоянов застана зад Костов и СДС“

Предизборна година  

Симеон II пристига в България ◉ Светослав Лучников е недоволен от президента Петър Стоянов – не бил със своите ◉ БСП: „Знаем колко е независим президентът Стоянов – той ясно и отчетливо декларира, че е седесар“ ◉ Общобългарският събор в Рожен ◉ В Белград Воислав Кощуница сменя Слободан Милошевич ◉ Христо Бисеров и Йордан Цонев искат оставката на министър-председателя Иван Костов. Президентът Петър Стоянов отново подкрепя правителството. Иван Костов: „Особено държа на принципната подкрепа на президента…“ ◉ Петър Стоянов: „Ще се кандидатирам за втори мандат като независим и надпартиен, но само ако имам подкрепата на СДС за това“ ◉ Британският вестник „Обзървър“: „Петър Стоянов има близък съюзник в лицето на Тони Блеър“

Победата на Симеон II в парламентарните избори  

Решение на Конституционния съд: „Симеон II не може да се кандидатира за президент“ ◉ В очакване Симеон II да подкрепи СДС. Екатерина Михайлова: „Васко Гоцев ни е обясни: „Сега ще дойде Царят и утре обявява подкрепа“ ◉ Симеон II обявява, че ще се кандидатира за министър-председател ◉ Президентът Стоянов пред VII национална конференция на СДС: „СДС трябва да продължи да управлява и след тези избори“ ◉ Напрежение в Македония. Президентът Петър Стоянов пред в-к Демокрация: „В наше време щастието и самочувствието на една държава не се градят върху големината, богатството и възможностите ѝ да завладява други страни. Определящи са правата на гражданите, качеството на живота им и възможностите те да бъдат реализирани“ ◉ НДСВ печели парламентарните избори с абсолютно мнозинство. Президентът Петър Стоянов: „Обединените демократични сили заслужават уважение за постигнатото от тях през последните 4 години“ ◉ Парламентът гласува новото правителство на Република България, съставено от Симеон Сакскобургготски

Загубените президентски избори 

Неяснота около подкрепата за Петър Стоянов. Филип Димитров и Екатерина Михайлова: СДС и НДСВ трябва да подкрепят Стоянов. Кръгът около Костов: „Стоянов не е седесар – нарече ни разбити авари“ ◉ Активна подкрепа за Петър Стоянов от интелектуалци, артисти, спортисти ◉ Георги Първанов – кандидат на БСП за президент. В битката влизат и „сините“ кандидати Богомил Бонев, Петър Берон и Ренета Инджова ◉ Тодор Токин: „Всички бяха срещу Петър Стоянов“ ◉ Телевизионният дебат с Богомил Бонев ◉ Загубените избори. Иван Станчов: „Резултатите от вота са позор за обществото и плесница срещу демокрацията“ ◉ Вестниците на 22 януари 2002 г.: „Изпратиха с песни Петър Стоянов“ ◉ Вече бившият президент: „Разделям се с вас като президент, но оставам гражданин и син на България“

Принос към осмисляне на проваления ни преход

д-р Любомир Канов, писател, психиатър, политзатворник, емигрант в САЩ от 1984 г.

Продължението на книгата за историческите събития по време на Президентството на Петър Стоянов се очаква с нетърпение от всички, които не са загубили интерес към истинската картина как-то на предния и видим или може би привиден план, така и към про-цесите, останали скрити за невъоръженото око. Авторът е съумял, както впрочем и в първата част, да събере и анализира документал-ните свидетелства от онова време с голяма прилежност и внимание към детайлите, което позволява на читателя сам да направи своите изводи за онези факти, които предопределиха хода на събитията през последващите години. Това е, от което имаме нужда, и много малко са аналитичните и фактологическите публикации за изясня-ване на изминалото политическо време и за оценката на истинските роли на основните политически актьори върху тогавашната сцена.

Споделям мнението на мнозина хора с десни, антикомунистиче-ски възгледи, че преходът беше провален, и то не на последно мяс-то от шумни демагози с двойна или множествена принадлежност и променлива лоялност, които бяха истинска опасност за прегазване за всеки, който бе имал неблагоразумието да застане между тях и публичния микрофон. Голяма част от тях се самопровъзгласяваха за демократи, а в същото време стаяваха поне по един-два псевдо-нима в тайните архиви на органите на ДС.

Основното, което отличаваше тези продукти на тоталитарната машина, беше яркото изразеното им безсрамие. Коварната вреда, която тези индивиди нанесоха, не се ограничи обаче само в лошите и вредни управленски решения или в икономическите безобразия, свързани с порочното преразпределяне на собствеността в онези години, а най-вече в успешната деморализация на онези, които трябваше да станат гръбнакът на средната и образована класа на България. Разочаровани, те напуснаха сферата на политическото с омерзение, а други напуснаха и собствената си родина с покруса, породена от провала на надеждата им за справедливост.

Тази книга е принос към осмислянето на това време. То няма да се върне, шансовете на историята са оскъдни и никога не се повта-рят. Можем да приемем, макар и с неохота, че така нареченото дяс-но нямаше подготвени хора с опит в управлението на едно обще-ство в период на трансформация, нямаше я и духовната подкрепа на Българската църква, съветите от Запад вероятно не бяха приго-дени за нашия манталитет и увредената ни от десетилетия трудова и междучовешка етика.

Да, сигурно е така, а и не можеше да се очаква от щателно про-чистваната предвоенна образована класа, подложена на дълголетно селективно лишаване от възможности за развитие и общуване със западния свят, да произведе незабавно достатъчно на брой истин-ски лидери. Както споменах, значителна част от тези самозвани лидери, след измяната спрямо онези, които те лъжеха че представ-ляват, сега самодоволно се къпят като депутати в благоволението на други политически формации или щедро осребряват своите за-висимости в мрежата на кадесарско-мафиотски структури.

Така българската нация, пъплейки по Голготата на своя прова-лен, бездарен преход, още веднъж, както много пъти в миналото, трябваше да изпие и горчивата чаша на предателствата от „свои-те“. И не става дума само за „десните“, които бяха разочаровани и се загубиха поради объркването на посоката в пустинята, а за целия народ, защото загубиха всички, включително и нещастни-те гласоподаватели вляво с промитите си от комунизма мозъци.

Вярвам, че тази книга ще помогне да разгледаме критично този пе-риод и да сложим събитията в контекста на реалните исторически процеси, разгледани през призмата на политическата съдба на един от малкото лидери, които запазиха своите честно име и достойн-ство, а навярно и любовта на мнозинството десни хора в България.

Името на този лидер е Петър Стоянов.

Вместо предговор

Йордан Василев 

Написах тази книга с желанието да представя и запазя за бъде-щето фактите от близкото ни минало, които ми се струват важни, а времето неизбежно ще ги заличи от съзнанието на идните поколе-ния. Когато са върху хартия обаче, те остават.

Прерових стари вестници от онова време, за да съм докумен-тално точен, като посочвам събития, личности, дати. В последните години се появиха немалко книги за случилото се през изтеклите две десетилетия. В някои от тях се прави съзнателен опит за прена-писване на историята. Затова през цялото време се питах: дали съм обективен?

От началото на промените работехме заедно и бяхме приятели както с Иван Костов и Катето Михайлова, така също с Йордан Соколов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и повечето герои на тази книга. Бяхме, както казват сега младите, в един отбор. Съзна-вам, че това е голяма привилегия, но и огромна отговорност. И съм се старал да не се поддавам на никакви пристрастия.

Въпреки това съм длъжен да призная, че към главния герой на книгата Петър Стоянов и досега изпитвам чувство на най-искрена симпатия, понеже той остана един от много малкото неопетнени политици на българския преход. Това не ми попречи да видя и да посоча грешките, които допусна като президент.

Този текст не е изчерпателна история на времето от 1996 до 2002 г. Но той описва, надявам се добросъвестно, очакванията и въжделенията на две поколения българи, които в крайна сметка не се реализираха така, както всички мечтаехме. И както си го пред-ставяхме преди 23 години по време на грандиозния митинг на СДС на Орлов мост.

Описвам ги през призмата на мандата на Петър Стоянов, за-щото той пръв и без колебание зададе проевропейската посока на България и защото политическият му сблъсък с министър-предсе-дателя Иван Костов изразява най-драматичните противоречия на българската десница по време на посткомунистически преход.

Ще бъда удовлетворен, ако съм успял да представя убедително картината на онова бурно време както за днешните читатели, така и за бъдещите поколения българи…

 

Послеслов

Румен Леонидов

Петър Стоянов продължава да е президентът на всички честни българи. Ако и днес е непрекъснато канен по целия свят, за да присъства на най-авторитетни междуконтинентални форуми, то е защото е най-ус-пешният български президент и никога не замеси името си в корупцион-ни схеми и лично облагодетелстване.

Бившият ни държавен глава продължава да работи за България, защо-то доверието в неговата личност е и проява на доверие към родината му. Благодарение на неистовите му усилия, описани в тази книга (разбира се, не само неговите), той изигра решаващата роля за изваждането на стра-ната ни от половинвековна изолация и да я върне в редиците на страните със стари демокрации. И от сателит на СССР, да направи труден, много остър, исторически завой, и да накара НАТО и Европейският съюз да я приемат за равноправен съюзник и партньор.

Защо тогава Петър Стоянов при толкова високия си рейтинг загуби от Георги Първанов, когото никой не слагаше в предварителните сметки? Ако сте чели внимателно „Това се случи пред очите ми“, значи вече ви е ясно. Заради отговорите, които съдържа тази книга, продължавам да твърдя, че тя има приносно значение за новата ни история, за което тряб-ва сърдечно да благодарим на автор Йордан Василев. Не само защото и идеята, и реализацията на тези два тома са негово дело, а защото без него президентството на Петър Стоянов щеше да остане неосветено и неоценено, както бе досега.

Ако сте чели внимателно книгата, няма как да не сте забелязали, че през целия си мандат Стоянов е преизпълнен с тревога от начина, по кой-то се прави приватизацията у нас („така както би я направил Луканов“) и се превръща в първия български политик от такова ниво, който провидя режисурата на българския преход: „Единственото, което интересуваше бившите комунисти, беше приватизацията и свързаната с нея икономи-ческа власт – вече бяха разбрали, че много лесно могат да я трансформират в политическа и медийна“, казва бившият резидент. Така каузата на Стоянов остава не само неразбрана, но и недовършена. Недовършен остана и българският преход, той и до днес по-скоро е нещо като херма-фродит: членуваме в ЕС и в НАТО, а цялата ни вътрешно-икономическа и политическа власт е свързана и подчинена на лице от бившата ДС, или от бившата БКП.

Това е и най-големият провал на Петър Стоянов – като президент не можа успешно да се противопостави на този процес, който подмени почти изцяло идеалите на дясномислещите българи. Не че не му стигна кураж. По-скоро стана жертва на своята лоялност към СДС, чието парла-ментарно мнозинство и министри тогава вкупом застанаха зад Иван Кос-тов. Много от тях днес съжаляват за това, но тогава оставиха президента съвсем сам и той, огорчен, уморен и отвратен, се извърна, за да не гледа как довчерашните му приятели продават и каузата, и него самия. Точно на това нямаше право – беше длъжен да се бори докрай заради нас, които гласувахме за него, и заради България.

Питах го и докато пишех тези редове: „Защо?“ Отговори ми: „Ако бях водил тази битка докрай, можеше да се стигне до падането на СДС от власт или най-малко до дискредитирането му. Така шансовете ни за НАТО и ЕС щяха да изчезнат. А в стратегически план смятах, че това бе най-важното за България.“ Съвсем точно го е доловил и Йордан Василев: „Винаги когато стане въпрос за единната позиция на България, президентът спира критиките си за вътрешнополитическата дейност на Костов и демонстрира онова, което е най-нужно в момента – единство.“

Така че краят на „Това се случи пред очите ми“ е краят на започналата от СДС, но проведена в полза на бившия червен елит икономическа ре-форма, на започналата, но спряна декомунизация на България. В резултат на неизпълнената клетва „Ние никога няма да ви предадем!“ първо най-младите предадени българи побързаха да поемат на Запад, а у нас остана-ха да живеят предимно онези поколения, които в по-голямата си част не оценяват гражданските свободи – може би защото никога не са ги имали.

Изборната загуба на ОДС повлече след себе си и президента Стоянов.

Какво значение има, че интелектуалното равнище на Стоянов е на европейско ниво, че има политическа интуиция и политическо „далекоглед-ство“, насочено към стратегическото развитие на изостаналата ни страна (а дали това всъщност не е основната причина за изгубените избори).Какво значение има, че въпреки диалогичния му характер в най-дра-матичните моменти през мандата му проявява неподозирана неотстъп-чивост – спомнете си появата му пред разярените хора, атакуващи парла-мента, или ходенето му по ръба на закона при отказа да приеме второто правителство на БСП. Или категоричния му отказ да се вслуша в запад-ните посланиците, които го канят на среща в холандското посолство, за да го кандърдисват да даде на комунистите да съставят втори кабинет – за да не се нарушавала Конституцията. Той тогава рискува, но умната му и умела президентска намеса предотврати надвисналата опасност от кръ-вопролития.

Или да вземем бързата му и недвусмислена реакция в подкрепа на НАТО, когато почват бомбардировки над Белград. Ами завидното му самообладание, което проявява по време на историческата му среща с Клинтън, след като вижда, че мисията му е пред тотален провал?

Какво значение има, че Стоянов рискува авторитета си и „любимия си“ рейтинг с непрекъснатото си тръбене – да влезем час по-скоро в НАТО. Тогава малцина оцениха личния му риск, политическото му го-ворене започна да се възприема като папагалщина и натегачество, а той, оказва се, е бил на крачка пред общественото ни съзнание, защото е зна-ел, бил е наясно, че никой няма да ни пусне на софрата на ЕС, ако преди това не си събуем окончателно съветските солдатски ботуши и не прес-танем да си играем на швейцарски неутралитети и необвързани страни.

И тогава, и досега никой не искаше да оцени обективно небезпро-блемното му и небезгрешното му президентство. За мандата на Стоянов беше по-удобно да се мълчи, защото беше извън сценария – еднакво недо-любван и от чужди, и от „свои“.

Спомнете си как Стоянов преряза, като със саблен удар, мераците на ген. Марин да разцепи армията ни по отношение на НАТО, след което и самата БСП също увря за членството ни в Алианса. И то едва когато ста-на ясна доктрината „Хамелеон“ – отвън да сме с Брюксел, но отвътре да сме с Москва, едва тогава ръководството ѝ се успокои, както генералите от ДС, така и кукловодите отвъд Черно море…

Познавам Петър Стоянов от студентските години и знам, че неговият патриотизъм е вроден, дори фамилен, не е придобит в тайни школи или цар-ски лицеи. Но трудноразвиващото се наше общество сякаш не успя да оцени неговата последователност в защитата на националните ни интереси. Забе-лежете само колко трайно развива държавническото си поведение спрямо Македония. Нещо, което ме учуди и мен, докато редактирах тази книга.

Да, всички знаем, че за първи път наш държавник, от 50 години насам, публично изрече, при това пред очите и ушите на целия свят: „Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България!“ Да, знаехме и това, че президентът ни е първият български политик и държавник, който в прав текст заяви, че България е готова веднага да изпрати войска в Македония, за да ѝ помогне срещу терористичните акции на косовските паравоенни отряди – това не направихме дори след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Да, някои недоброжелатели ще кажат, че тези две общоизвестни международни изяви имат блясъка и ефекта само на предупредителни сигнални ракети, или дори на стряскащи дипломати-чески фойерверки, че са повече пушилка, без дим, което обаче не е така…

Ако сте обективен читател, не може да не сте отбелязали и оценили него-вата постоянна загриженост за Македония, която споделя при всяка своя среща с различни европейски лидери. И по време на задължителните съвместни пресконференции той нито веднъж не пропуска възможността да заяви нашата българска солидарност с Република Македония.

И още една от най-отчетливите характеристики за управлението на президента Стоянов: „По негово време България получи небивал авто-ритет. Нека не забравяме, че по покана на българския президент за първи път в своята история страната ни бе посетена от американски президент.

И от министър-председател на Великобритания. И от кралицата на Холандия, и от тази на Дания. И от краля на Швеция. И от краля на Йорда-ния. Както и от английския престолонаследник принц Чарлс…“

И още нещо: при целия му проантлатически плам и себеотрицател-на готовност да стори дори невъзможното, за да ориентира България на Запад, Петър Стоянов успя пръв да затвори и фабриката за илюзии в от-ношенията с Русия… Но как? С впечатляващ, балансиран, умен и наход-чив подход спрямо Кремъл, спрямо любимата му руска интелигенция. И най-силно впечатлява категоричният му отказ да следва комплексарската антируска реторика на някои доморасли демократи.

Сигурен съм, че президентът си е направил много добре сметката: Русия трябва да бъде уважаван и равнопоставен партньор на България, но цената ни ще се вдигне двойно, ако един ден станем членове на НАТО и на ЕС. Друг е въпросът как следващите правителства използваха това повишаване на цената и дали не я проиграха като исторически шанс…

Краят на този двутомник е краят на един исторически по своята същност мандат, в който бяха положени темелите на новия ни европейски дом – веднò с успехите и грешките, които допусна Стоянов през него.

Но след десет години вече всичко му е простено, дори и от скепти-ци като мен. Сега, когато осмислям от разстоянието на годините и съ-битията описани от Йордан Василев, разбирам, че освен късмета да съм общувал и другарувал с неколцина големи български писатели, поети и

интелектуалци, с чисти Човеци на Духа и Словото, съдбата е била доста благосклонна да ме приближи, отдалечи и пак приближи до един от сър-дечните ми приятели от моята младост, който се оказва, в крайна сметка, и голям, много голям, и много български политик.

Вярно, трябваше да мине време, вярно, голямото се вижда отдалече, но може би ако не бях потънал в текста и в контекста на този обемист том, ако авторът Йордан Василев не беше ми се доверил да му бъда редактор, едва ли щях доловя толкова детайлно и да усетя с върха на сетивата си както въз-торзите, възходите, паденията и драмите на политика Петър Стоянов, така и свирепата му участ да остане неразбран. От нас. Но на бъдещите българи Петър Стоянов със сигурност ще бъде по-близък. И по-добре разбран.

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.