Миналата седмица бях на кръщенето на русолява и къдрокоса дъщеричка на моя скъп, ама много скъп приятел Влади. Няма да споменавам повече подробности, не е важно къде се е състояла тази инициационна практика, не е важно кой е Влади. Поне за тези, които не го познават. Защото всички, които са имали какъвто и да е досег с него знаят, че той е един достоен и великолепен българин, който би могъл да допринесе много както за семейството си, така и за Родината ни.

Да, но Влади беше в България само за кръщенето на дъщеря си. Едно красиво момиче, което живее надалеч. Много надалеч. На майната си, както се казва. Мишките са изгонили достойния, работлив и оправен мой приятел Влади, хубавата му съпруга и дъщеря им от Родината ни.

Те (не мишките) работят по строителството и поддържането на къщи на Албиона. Малката владее английски по-добре от мен, това е извън всякакво съмнение. Което, разбира се, е похвално. Едно време, когато бях на годините на това момиченце, почти никой не знаеше английски. Тогава учехме руски. Рашънски, както му казваме сега, шегувайки се. Но това дазънт метър. Идеята ми е друга.

Влади направи кръщене, на което присъстваха повече от сто човека. На толкова „мащабно“ кръщене аз лично не съм присъствал. В един от най-големите манастири в България, с всичките му церемонии, хотели и кръчмарски изпълнения. Напих се здравата, повеселих се още повече, видях се с едни от най-добрите си приятели.

Влади обаче не беше особено щастлив. На него му се плачеше. Видях го в очите му, усетих го в порите на кожата му, почувствах го в душата си. Защото грозната истина е, че един ден след кръщенето на сладката си, красива дъщеря, той трябваше да натиска педала близо денонощие. „Go west“, както се казваше когато бях юноша бледен.

Мишките изгониха моя приятел Влади от България. Изгризаха всичко, което си заслужаваше и не му оставиха шансове да остане в Родината си, която той безспорно обича много. Изгониха него, един мъж У силата си, както се дума У нашия край, жена му, красива и работлива жена, изгониха и бъдещето на България – дъщеря им, която можеше да роди още и още българчета.

Тя няма да го направи. Родителите й няма да допринасят за принадения продукт на България. Ще го правят за Великобритания. Знаете ли защо? Защото ни управляват мишки, които умеят само да режат лентички и да говорят гръмки приказки. А, и да гризкат от сиренцето. Същите тези мишки не вършат нищо реално, за да може в нашата Родина да се живее достойно. И казват на децата си “Go west”, но с българо-английски речник в ръка.

Има и един друг Влади, който също ми е много скъп. По случайност ми е брат и много се гордея с него. Знаете ли как си плати студентството? Изкара летата още по на “west”, отвъд океана. Не знам дали си представяте какво можеш да прочетеш в погледа на едно двадесетгодишно момче, когато заминава на десетина хиляди километра от близките си. За да изкара пари, защото мишките, управляващи Родината му, са се продали, та да напълнят дебелите си пърделници. Всъщност, най-вероятно знаете, защото покрай всеки от нас има по един, двама или трима Влади, жертви на умишления геноцид, който се упражнява срещу мен, теб, него, нея…

Приятелите ми, които забягнаха от Родината ни, са десетки, ако не и стотици. Когато се прибера в родния си град, мога да се видя с двама-трима човека. А познавах много. Сега съм самотен. Вкусът в устата ми е метален. Алуминиев. Като на тях. Ония мои другарчета от детските години, дето алегорично си прехапват устните по терминалите на шопското летище. Тия, дето преглъщат ръждата и горчилката. Също като нас, тези, които оставаме. Цайтнот. Никой от обикновените хора в тази държава няма полезен ход…

Не знаят кога ще се върнат. Не искат да се връщат. Виждат какво е нормално функционираща страна, където и да отидат. И ги боли. Защото мечтаят да са си вкъщи, при близките и приятелите си. Да се трудят, да записват децата си в български детски градини и училища, да имат достоен живот.

Няма как да го правят, обаче. Мишките им гризат и битието, и житието. Изгризаха и нашето, на балъците, дето останахме тук. Затова Влади, красивата му жена и още по-красивата му дъщеря дойдоха тук от хиляди километри, направиха кръщене, видяха се с близките и приятелите си за няколко дни и си тръгнаха от Родината със сълзи на очи. А вие, мишки, режете лентички на воля! Никой мислещ човек не можете да излъжете!

На Влади му се плачеше, когато се разделяхме. Той се оправя добре там, от другата страна на „барата“, както шеговито нарича Ламанша. Жена му също. Детето им най-вероятно ще учи в английско училище.

Помислих си, че Родината ни губи още трима стойностни българи и пуснах една издайническа сълза. Скрих я. Обърнах се с гръб. Влади обаче не криеше чувствата си. Той иска да бъде със семейството си в България. За да работи, а не да реже лентички и да открива обекти, построени без негово участие и с чужди пари, през обръчи от фирми. Влади бачка яката, има стабилни доходи, но е далеч от родата си. Влаката казваме в Северозапада. Докато живееше в България също бачкаше яката, но за сметка на това нямаше стабилни доходи и беше близо до родата си. Малко нито така, нито иначе…

Схващате ли разликата? Влади избяга от геноцида срещу народа ни. Не, не ми обяснявайте, че ние сме си виновни заради политиците, които избираме! Ние нямаме избор. Това е една целокупна паплач, която умишлено ни държи в мизерия. И прокужда so far away мислещите, работливите и можещите хора.

Прегърнах Влади, както преди години прегърнах и брат си, другия Влади. Сърцето ми се разтуптя. За щастие брат ми се върна. Страхувам се, че приятелят ми Влади едва ли ще го направи, въпреки че обича Родината ни. Той е прокуден. Най-вероятно завинаги. Както и милиони наши сънародници… А ние? Ние го ядем големия. Също както и те. Защото търпим мишките.

image_pdfimage_print
Print Friendly