Петима гарнизонни български офицери са били внезапно пленени в българския град Босилеград от нахлули сръбски войски по време на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г. Полк. Иларион Танев, пор. Стефан Контев, пор. Станислав Стефанов, пор. Христо Владев и пор. Асен Минков от гарнизона на града са задържани от окупаторите. Вместо да бъдат третирани според установените правила, като военопленици, българските войни са били отведени в пуста местност и зверски разстреляни, без никаква вина. Екзекуцията е станала на 28 юни 1913 г.

В памет на убитите преди 102 г. офицери Демократичният съюз на Българите /ДСБ/ в Сърбия организира панихида и поднасяне на цветя на лобното място.

Надгробните им паметници са просъществували до 70-те години на миналия век когато са били счупени и захвърлени неизвестно къде от властите, а в техните гробове са погребани местни хора.

През 2013г., по повод 100-годишнината от Балканската война, КИЦ „Босилеград“ задвижи акция за поставяне на паметна плоча на мястото където са били погребани офицерите. Строителните работи бяха прекратени, след като кмета на общинат Босилеград Владимир Захариев не разреши и препрати преписката в Министерството на социалната политика и трудоустрояването в Сърбия – отдел „Паметници“. И Министерството и Завода за защита на паметниците в Ниш се обявиха срещу възстановяването на паметните знаци. Срещу Културно Информационния Център в Босилеград започнаха репресивни следствени действия. Поради всичко това, паметната плоча вече две години не може да бъде поставена.

КИЦ „Босилеград“ счита, че е недопустимо по повод отбелязването на 100 години от Балканската война да продължава вражеското отношение към загиналите български офицери и войници, които са били зверски убити на родна земя. Западните покрайнини и Босилеград тогава са били част от Царство България и са били предадени силово от Великите сили на Югославия едва след 1919 г. Това са територии от около 1600 кв. км и над 120 000 души население, което е било над 95% българско.

След присъединяването на Западните покрайнини в състава на Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно преименувано в Кралство Югославия, югославските правителства подлагат българското население на денационализация, насилствена асимилация и сърбизация. През 1920 година е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница „при опит за бягство“. До 1930 година на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания „ов“ и „ова“, принудително се поставят сръбски окончания на „ич“. Забранява се говоренето на български език на публични места.

Преосмислянето на историческите поуки и уважението към паметта на загиналите, е път към трайно помирение между българския и сръбския народ и цивилизационна крачка на Р.Сърбия към членството й в Европейския съюз. Недопустимо е също така, българските държавници постоянно да подчертават „добрите отношения“ с Р. Сърбия, докато тя се отнася по такъв нецивилизован начин към паметта на българските офицери, при това избити по един престъпен начин противно на всички международни военни конвенции, е официалната позиция на КИЦ на Българското национално малцинство.

This post is also available in: English