Добре дошли в глобалната фавела! Mind the horns!

Вчера жена ми проведе един доста продължителен телефонен разговор с наш приятел, живеещ в един от най-големите български градове. Покрай другите лакардии той й разказал и две на пръв поглед безобидни истории. В първата някакво дете в парка шибнало шамар на дъщеричката му, а когато той направил забележка на майка му, фльорцата (видимо състоятелна поне във финансово отношение фльорца), му вдигнала скандал, обадила се на някакъв борчага, изваден като от висаджийските деветдесетилетия, който пристигнал с джипа си и без много-много да се обяснява, на свой ред праснал един юмрук на приятеля ни, след което събрал домочадието и отпрашил с мръсна газ.

При втората случка не се стигнало до бой, но същият наш познат бил засечен против всички правила на движението от друг ербаб, който слязъл от колата си и спретнал здрав скандал, гарниран със заплахи, обиди и… абе, живеете в България, убеден съм, че си представяте случката образно. Все пак всички ставаме свидетели на подобни ситуации ако не всеки, то през ден.

И в двата случая приятелят ни се обадил на 112. Вторият път подал и жалба в полицията. Описал подробно случаите (повярвайте, подробните описания са стихията му), приложил и информация за номерата на превозните средства, с чиито собственици имал вземане-даване и зачакал резултати.

Той е добро момче, отговорен баща, със стабилна работа… Нормален гражданин, както се казва. Плаща си и данъците чинно с надеждата да живее в държава, която да му осигурява нормалността и порядъка, които сам е избрал и с които се съобразява стриктно. В рамките на разумното, разбира се, по един-два джойнта на седмица кой ти ги брои?

Когато съобщил за първия случай, оня с кютека, се оказало, че щом няма видими белези (тоест, не е „бушониран“), значи полицията, пристигнала след 40 минути на местопроизшествието, не може да направи нищо. Ама нищичко. Повтарям, става въпрос за голям, един от трите най-големи града в България. По затворнически татуиран бабаит с ланци ти вдига махленски скандал и те удря, защото си защитил детето си от някакво гаменче. Пред очите на десетки свидетели. Никой не се опитва да ти помогне и да отвърне на грубата сила с груба сила. Има там един физичен закон за действието, противодействието, равната сила и така нататък. Ама там някъде, в други точки на Вселената. Тук, в родната действителност, той не действа.

Добре де, в крайна сметка хората наистина не са длъжни да се бият по улиците, пък камо ли в пълните с паркове деца. Въпрос на личен избор е докъде ти стиска да стигнеш в защитата на справедливостта, колкото и условно да е това понятие. Да, съвременните общества се разпадат на парчета, по-скоро ще те снимат как се търкаляш по земята и ще те качат в Клюкарника, отколкото да се застъпят за теб. Нямам намерение да ви занимавам с разсъжденията си относно причините за този феномен, но той е безспорен факт.

Когато обаче правото ти е облечено в законова рамка и господин полицай дойде след 40 минути само за да ти съобщи, че нищо не може да се направи, а ти си бил бит пред дъщеричката си и десетки свидетели от мъж (както се оказало в последствие), който е рецидивист с множество присъди от най-разнообразен характер, това май не е толкова безобидно.

Не е безобидно и това, че във втория случай на въпросния наш приятел му се обадили от полицията месец след подаването на жалбата и го попитали дали е сигурен, че агресивното човекоподобно, което го засякло насред града, крещяло му, блъскало го и го заплашвало е… мъж. Защото, видите ли, колата, чийто номер бил описан в жалбата, била регистрирана на името на жена.

Мен пък оня ден една лелка, добре барната, с мощен автомобил, щеше да ме блъсне на пешеходната пътека в поледицата пред училището на най-големия ми син. Слава богу след като го бях завел. На няколкото ми остри реплики тя отвърна с търпеливо пренебрежение и спокойно си продължи по пътя.

Защо ви занимавам с битовизми, на които всеки от нас става свидетел ежедневно ли? Защото си мисля, че те са функция на онова, което се случва в домовете ни, в обществото, в политиката и държавността ни, в целия свят, който познаваме. Ние ставаме все по-самотни в борбата си за някаква, макар и увенчана с много компромиси, справедливост. Държавите, обществените строеве, макро и микростратегиите, всичко сякаш отива по дяволите и бързо губи лостовете си да изпънява делегираните му функции.

Някак неусетно осигурихме възможността на едни хора да си създадат чувство за безнаказаност, пред което нашите въжделения да живеем в един сравнително уреден свят са пепел и плява. Тия „батки“, за които говоря имат много лица. Някои от тях раздават юмруци по улиците и крещят „Ти знаеш ли кой съм аз!?“, други висят по сараите и хотелите си, посолствата на чужди страни или в Народното събрание. Трети безучастно гледат как редът се нарушава, въпреки че професията и уж призванието им е да съблюдават за спазването му. Четвърти си правят грандиозни и недообмислени експерименти на геополитическата шахматна дъска, а после се опитват да прикрият резултатите. Пети пък размахват религии, култури, манталитети, идеологии и не знам още какво си като прани гащи, докато си вършат каквото са си наумили в разрез със законите и правилата.

Конфликт между двата свята, този на едните, дето искат да живеят в общества, спазващи правилата и другите, които си мислят, че са над тях, винаги е имало и винаги ще има. В наши дни обаче нещата са на път да излязат от контрол. Никога след Индустриалната революция държавите и институциите не са изглеждали толкова безполезни, безпомощни, парализирани, зависими от този и онзи, манипулируеми и манипулиращи.

Човек неволно започва да се пита какъв е изходът на фона на масовата психоза и ежедневните демонстрации на институционално безсилие и безнаказаност както от страна на маргинали, така и от „каймака“ на обществото. Държавата, жандармът, които създава и съблюдава спазването на правилата, на практика отсъства. След като за реда в Германия и Скандинавските страни, прословути с желязната хватка на закона, се сформират доброволни дружини от едни промити мозъци, за да пазят обществото от посегателствата на други промити мозъци, как да постъпим ние, в нашия разграден двор? Опълчение? Бунт? Всенародна революция? Едва ли. Ние не сме такива хора. Отдавна, прекалено отдавна, страхувам се.

След няколкото си сблъсъка с изродената действителност моят приятел решил да си носи брадвичка в колата. За да хулиганства? Не, за да защитава себе си и семейството си.

Ще потретя – в голям български град. За малките населени места няма какво да говорим. Там законът на джунглата властва с пълна сила. За вас и за момите от Кьолн, Хамбург, Хелзинки и не знам си още къде нямам идея, но на мен брадвичката ми се струва далеч по-добра превенция от зареден телефон и телефон 112 на бързо избиране…

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

About
Latest Posts

Стоян Николов - Торлака

Писател и колумнист в Биволъ. Автор на "Северозападен роман","Автономията???" и "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", "Херакъл от Диви дол", "Хазарт" и "101 текста на Торлака за Биволъ". Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика.

Latest posts by Стоян Николов - Торлака (see all)