Без да имам каквито и да било претенции, че познавам военното дело, съм напълно убеден, че утилизацията на мини е сериозно занимание, което би трябвало да подлежи на още по-сериозен контрол от съответните органи. По стара традиция обаче, в нашата мила Родина и държава в период на бърз полуразпад това въобще не е така.

Само за няколко години в страната се случиха няколко ужасяващи инцидента по време на утилизация. При всеки от тях, въпреки че властимащите полагаха всячески усилия да покрият истината, вместо да изчистят до дъно Авгиевите обори и да стоварят възмездието с максимална сила върху виновниците, излизаха наяве доста смущаващи факти.

Пълна липса на контрол върху това какво влиза в складовете за съхранение на мините и в цеховете за утилизация. Разбира се, контролните органи няма как да не са наясно. Напротив – те явно просто са си затваряли очите срещу тлъсти „хонорари“. Не го казвам аз, а уважавани експерти, които, за разлика от мен, познават спецификите на тази дейност в детайли.

Изключително нехайство по време на изпълнението на утилизацията. Използване на нискоквалифицирани кадри, преминали обучение „през пръсти“, които срещу символично заплащане извършват високорискова дейност.

Завишени производствени норми, които, в комбинация с ниската квалификация на работещите, неимоверно повишава опасността от фатални производствени инциденти. Само за няколко години практиката показа, че става въпрос не само за опасност, а за печална, дори зловеща реалност.

Силни зависимости на властта от подземните практики на утилизация. Дори в Народното събрание бяха променяни закони, само и само да бъдат отървани истинските виновници за трагедиите, отнели десетки невинни животи. От Прокуратурата няма нужда да казваме какво получихме като общество, надяващо се на справедливост и върховенство на закона. У нас за тази сталинска до мозъка на костите си структура може да се каже или лошо или нищо.

У непредубедения наблюдател не само на утилизацията, а и на всички процеси, свързани с наличието на каквато и да било държавност в България, се насажда „аргументираното предположение“, че това, „с което разполагаме“ като държавност, е чисто и просто една дълбока локва, в която се плискат едни прасета и пръскат всички ни с кал, грухтейки от удоволствие.

Преди малко повече от две години говорих с един мой приятел от детинство, който утилизираше мини в продължаващия да работи, въпреки два пъти отнемания му лиценз завод „Миджур“ в село Горни Лом. Знаете как е, когато не си виждал някого от петнадесетина години и имате само една бира и две цигари. Бързате да наваксате времето, да се надприказвате. В такива случаи се излива огромно количество информация от устите ви, а мозъците осмислят чутото чак след дни, дори седмици.

Чух от моя приятел, нека го наречем Х, какво се случва в Горни Лом. Чух за мизерията, в която живеят хората. Чух за това, че тази мизерия ги принуждава да работят в „Миджур“ при нечовешки условия. Чух за бесните темпове на утилизация, за избиването на детонаторите на мините с чукове, за удължените смени, за умората, за потта, за страхотното напрежение, за тягостното чувство, че рано или късно нещо ще се случи. Чух и за мечтите, надеждите, силната воля, борбата за човешко достойнство, безочието и самодоволното скудоумие, което застава срещу нея…

Чух много неща. Но не ги осмислих. Честно казано, не ги и повярвах. Не исках да ги повярвам. Само месец-два по-късно бях принуден да ги повярвам със страшна сила. На 1 октомври тягостното чувство, с което бяха живели хората от Горни Лом избухна. 15 човека загинаха. За щастие моят приятел Х не е сред тях. Но 15 семейства бяха почернени завинаги заради безхаберието на институциите и липсата на държавност.

3 октомври 2014 година, 35-ият ми рожден ден, беше помпозно обявен от Правителството за ден на национален траур.

И какво от това!? Аз се напих мъжката, макар не от радост, а със свито на черна дупка сърце, а истинските виновници за трагедията в Горни Лом и в България като цяло все още се къпят самодоволно в локвата си и ни пръскат безочливо с кал. В очите. И ще продължават да го правят. Защото не са утилизирани. Само заради това.

Та, мисля си, утилизация му е майката!

Намирате ли тази статия за полезна?
Подкрепете ни, за да продължим да правим независима разследваща журналистика.

Платете Данъкъ Биволъ!

284 еднократни данъкоплатци за 2018 г. са осигурили до този момент 5120 €.
708 активни месечни данъкоплатци осигуряват 3380 € месечнo.
12 активни годишни данъкоплатци осигуряват сумата от 1440 € годишно

Аз поддържам Биволъ >>