Детелина Станева, Плевен

Изкуството не е просто сцената, на която се разиграва действието, наречено живот, то е самият живот – странен, весел и тъжен, изпълнен с неочаквани обрати, разнолик и еднообразен, бурен и монотонен, каквото всъщност е и самото изкуство. Негово величество – изкуството има силата да промени всеки един аспект от живота, да му придаде нов смисъл, да го изведе на сцената и да го постави в центъра на действието. Това е причината и пред величието му всички да сме равни. Изкуството не ни дели на добри и лоши, бедни и богати, черни и бели, мъже и жени, деца и възрастни, то не признава, по-скоро не познава границите, поставени от самите нас и разделящи ни на различни народи и етноси, а ни обединява в едно цяло – пъстро, непонятно понякога, но винаги креативно, действено, значещо, изпълнено с вяра в доброто и емоционално.

В живота често сме свикнали да определяме едни хора като хора на изкуството, а други като просто човек. Простете, не ние правим това разделение, а времето, историята, която съхранява имената на едни от нас (предвид живота, творчеството и приноса им за развитие на световната култура) и оставя в пространството на тук и сега имената на други. Лично аз се считам в този момент за просто човек, макар и част от изкуството (защото обичам музиката и се занимавам с нея, но дали ще успея да запиша името си в пожълтелите страници на историята … все още е рано да кажа, а и не аз трябва да определям това), но ще си позволя да изложа пред Вас мислите си за изкуството, за това кой и как определя неговото развитие, доколкото то може да се контролира или насочва, може ли да бъде принос само на един човек или един народ, на едно поколение или едно направление, размишлявайки върху неразривната ни историческа и културна връзка с един много интересен и древен народ – еврейския. Изходна точка на моите размисли са думите на носителя на Нобелова награда за литература Елиас Канети: „Да се разберат евреите е по-трудно от всеки друг народ.“ Роден в границите на нашата родина, той споделя, че „Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук“ и никога не забравя думите на своята майка, че никой не бива да се срамува от мястото, където е роден. И макар Канети да не се прославя като българин, ние си го своим – той е наш, запазил е спомен за детството и живота, свързан с историята на еврейския народ – живот, който много прилича на пътя на евреите от Египет до Обетованата земя Ханаан.

В света на изкуството няма нищо, което да е трудно за разбиране, ако си отворил за него сърцето и душата си, а после и очите си, и смятам, че нашият културен облик нямаше да бъде толкова красив и разнолик, ако не беше приносът на българските евреи като започнем от Елиас Канети, великият поет, сценарист, драматург и преводач Валери Петров, писателката Дора Габе, художниците Давид Перец, Жул Паскин, Греди Асса, театроведите Гриша Островски, Леон Даниел, Ицхак Финци, композиторите Панчо Владигеров, Петър Ступел, Милчо Левиев, Кирил Маричков и … мога да изброявам още, но кому е нужно просто да изброява! Достатъчно е да изречем имената им, защото тези творци са се превърнали в толкова емблематична част от българската култура и обществен живот, че много от нас дори не знаят, че всъщност са от еврейски произход, което потвърждава идеята, че изкуството е сцена, на която границите за произход и родови тайни се размиват до степен на абсолютна забрава. Тази мисъл ми носи някакво спокойствие за бъдещето, в което ми предстои да израствам и да се развивам, защото във време, в което те определят по външния ти вид или по етническата ти принадлежност, а не според способностите ти, е резонно да търсиш примери и съпоставки в изкуството и живота на тези, които са успели въпреки обществените нагласи и/или предразсъдъци, защото са вярвали в човека, защото са искали.

Е, да, но за какво ни е нечие чуждо изкуство?, ще попитат вечните опозиционери и готовите да спорят за всичко. За тях принос за нашия културен облик имаме самите ние с нашия невероятен и неповторим български фолклор, изкуство и утвърдени традиции( красиви, автентични и самобитни, понякога граничещи с безумие, злепоставящи ни – но наши, каквото и да значи това днес!). Колко много местоимения – ние, нас, нашия … и те – другите. Типично! Разделение, създадено от самите нас за нас, а всъщност ние всички сме просто българи! Факт е, че именно изкуството е силата, която не ни дели на добри и лоши, бедни и богати, черни и бели, мъже и жени, деца и възрастни, на различни народи и етноси, защото говори на един универсален език, защото ни обединява в разчитането на една нота на композитора, в благозвучието на една рима на поета, в нюансите на един цвят от палитрата на художника. Всеки човек, народ или етнос поддържа традициите на своето изкуство живи, спазвайки толерантно отношение към тези на останалите, и когато това се случва в границите на една държава – то това изкуство вече е едно цяло – българско, испанско, английско. Като се замисля, сега разбирам, че когато свиря на пианото или пея, аз не мисля тази нота каква е по произход, това е просто част от велика музикална фраза, а сърцето ми е свито, защото се страхувам дали ще успея чрез ръцете и гласа си да пресъздам цялата й красота. Развитието не идва без обогатяване, а обогатяването не идва без познанието за онова, което е извън комфортната ни зона. Отказвам да повярвам в нещо по – различно от идеята, че за изкуството няма граници, езици и етноси, защото гласът му е като този на морето(„много изменчив, но непрекъснато долавян“), нежно ни покорява, правейки ни единни в мисията ни да го съхраним, да бъдем преди всичко хора.

Харесва ли Ви статията?
Само срещу няколко лева месечно можете да гарантирате съществуването на независима разследваща журналистика.
Кликнете тук и станете абонат на Биволъ с Данъкъ "Биволъ"!



И сега, когато прелиствам нотния лист и полагам ръце на пианото, разбирам, че съм се родила в страна, в която думите свобода на избор, толерантност, справедливост, уважение, състрадание и зачитане правата на другите все още имат своите основни значения, а не са остарели думи в речника на моето поколение, заради които културните ни съкровища- такива, каквито са днес, са достигнали до мен и са ме обогатили! И когато говорим за изкуство, аз неминуемо го свързвам с културната традиция на еврейте(живеещи навсякъде по света), със знание и с онази история, която разказва, че в дългия път на търсенето на Обетованата земя – мястото, което ще ни донесе щастие и покой, то става по – желано и по – ценено, а преодолените препятствия са просто факторът, който ни прави по – силни физически, но и по – красиви в душите ни – там, където всички сме еднакви – просто човеци!

Ако цените нашата работа подкрепете сайта "Биволъ" с дарение (банков превод, в брой - през Cashterminal, ePay.bg - EasyPay, PayPal, биткойни), абонамент или покупка на наш рекламен продукт:

Print Friendly