constcourt

Политическата истерия, развихрила се около попълването на съдебния състав на Конституционния съд, е на път да влезе в националнта ни история като пореден парламентарен гаф, но не и  като грандиозен политически фарс, какъвто на практика беше.  Този фарс остана неразбран, нито провидян, както от будните сини интелектуалци около Костов, така и от заспалия безвреме целокупен народ. Защото пред очите ни се разрази една от малкото автентични политически битки между комунизма и антикомунизма, а поводът за нея стана въпросът, кой ще заеме поста председател на КС? Този въпрос не се изговори, не се дори спомена,  бе отминат срамежливо и никой не го тупна на масата в общата обществена говорилня… 

А въпросът трябваше да бъде формулиран по най-елементарен начин: кой през следващите 9 години ще застане начело на Конституционния съд – дали това да е Петър Стоянов, чиито баща е лежал в концлагер по времето на комунизма, или да е Борис Велчев, един от синовете на Политбюро на БКП? Но за да не стигне до този пряк сблъсък здравите сили, завещани ни от Народната милиция и от Държавна сигурност, бързо се взеха в ръце и не допуснаха Стоянов да застраши блатното статукво в държавата.

Проблемът не е междуличностен, а съдържателен и в някаква степен символичен. Единият претендент е символ на миналото, а другият на новото. Единият в съдържателен план бе успешен български президент, другият остави прокуратурата, каквато я завари. Обединените сили на статуквото обаче изобщо не допуснаха тази тема да бъде дискутирана пред днешното общество.

Вместо това цяла седмица ние като малоумни слушахме глупостите на хора като Димо Гяуров, че името на Петър Стоянов не било обсъдено с депутатите от СДС. Сякаш името на генерал Гяуров бе обсъждано от СДС преди Георги Първанов да го назначи /за благодарност?/ на поста посланик в Будапеща и той без никакъв свян прие подаръка.  Днес той  отново е син, най-мрачносиният измежду сегашните сини депутати и най-приближен на Иван Костов. В негова чест генералът услужливо се опитва да изпее арията на клеветата: било срамно за синята идея, ако Стоянов  приеме подкрепата  ГЕРБ, за да стане конституционен съдия. Ами с чии гласове хиперактивният Мартинчо Димитров и хиперчестният Йордан Бакалов бяха избрани за председатели на парламентарни комисии и вече тригодини са владелци на персонални служебни коли и на тлъсти надбавки към заплатите си? Да не би това да е станало с гласовете на британските консерватори? А как Екатерина Михайлова  бе гласувана за заместник председател на Народното събрание? И на чия подкрепа се надяваше , когато се готвеше да израстне в конституционен съдия?

Хайде холан, не ни правете ептен на глупаци.  Истината е, че никоя, ама абсолютно никоя нашенска политическа партии не поиска Петър Стоянов да се завърне на бял кон в родната ни политика, за да използваме международния му опит и интелектуален потенциал… 

Това, за което на нас не ни пука, към което сме равнодушни, силно учудва демократично мислещите хора от Европа – та нали става дума  за бивш президент, некорумпиран, с висок международен авторитет, а България, и особено родното ни правосъдие имат крещяща нужда от такива хора? Защо да не ги използваме? Не трябваше ли в този случай депутатите от десницата  не само да приемат гласовете на Бойко, но и да потърсят консенсусния вот на всички парламентарни групи?

На  фона на словоохотливите Костови приближени,  ГЕРБ  не прояви никакъв ентусиазъм  към кандидатурата на Стоянов. Нито един от тях не си отвори устата да каже поне две добри думи за бившия президент – само най-устатата гербаджийка намери за необходимо да отрони: „СДС да си даде всичките кандидатури, пък ние ще видим!“ Сякаш у нас бъка от кандидатури като тази на Стоянов. От ГЕРБ ли не знаят кой е Стоянов ? Много добре знаят, дори преди време Бойко Борисов публично изрази своите лични впечатления какво национално богатство за България е президента на СДС.

Политическо скудоумие демонстрира и най-„европейската“ ни политичка Кунева, която компетентно заключи: „Горкият Петър Стоянов!“, не заслужавал такава процедура. И с това подмина  основния казус: има ли нужда европейска България от Петър Стоянов начело на Конституционния съд? Всичко останало е политическо мишкуване и медийни игрушки за увеличаване на проценти.

И управляващи и опозицията знаеха, че Стоянов няма да бъде заложник на гласовете на ГЕРБ, защото цяла Европа ще му се присмее, ако дори само се опита да обслужи конституционите капризи на когото и да било. В продължение на 9 години България щеше на има един действащ и независим от нищо и никого политик. Но не би.         

Предполагам, че кандидатурата на Петър Стоянов  не бе очаквана и за самия Борисов, макар че решението на новото ръководство на най-старата ни дясна партия бе израз на здрав разум – СДС извади най-силния си коз чрез най-обичания син лидер на прехода, чрез политика с най-висок политически рейтинг у нас. Но този ход се оказа доста опасен за парламентарното и задкулисно статукво, защото, влизайки в КС, беше логично Стоянов, както вече казах, да оглави и самия КС. Не ща да съм подозрителен, но ми се струва, че този пост бе негласно договорен за другаря Велчев. И когато новият гаф на ГЕРБ беше на ръба да развали дълго планираното полутържествено изпращане на заслужилия с нищоправенето си главен прокурор, тъкмо когато всичко бе уредено за дългосрочното му пенсионеране, се появи спасителя Ваня Йорданович Костов. 

Почернял от гняв и обида той обиколи две-три телевизи, взе думата в парламента и заговори за процедури, за договорки, за това, че ако Стоянов бъде избран с гласовете на властимащите, това би било позор. Позор ли? А не беше ли позор, когато носеше китка на болния ляв глезен на Борисов и чакаше министерски постове в името на общия Син проект?

Към така неочаквано оформилата се фронтова линия между Стоянов и Велчев, пръв бившият Командир се притече на помощ на ГЕРБ. Той се втурна като настоящий Матросов не само да пренасочи „приятелския огън“ към Стоянов, но и да обслужи за пореден път неясните си политически ангажименти с левицата. И успя. Успя така, че никой в света не разбра как успя да го стори – как може лидерът на дясна парламентарна партия, в коалиция с депутати фракционери на друга дясна партия, да откажат предложението на управляващата дясно-центристка централа, също член на Народната европейска партия, за да издигнат заедно кандидатурата на виден десен политик? Как може той да бъде бламиран и по този начин ръководството на КС да бъде подарено за 9 години на бивш комунист, на кандидата на лявото, пряк наследник на червената аристокрация…

Този номер на съветският школник Иван Костов не минава за първи път. Той на думи е винаги против комунистите, но на дело е винаги готов да им извади кестените от огъня. Преди години, когато беше министър-председател, изказа публично своята подкрепа на Георги Първанов, преди предстоят партиен конгрес да го призбере за председател на БСП.  По-късно, когато червеният Гоце реши да става държавен глава и се изправи срещу синия президент, точно тогава Иван Костов обяви, че Петър Стоянов не е седесар (нарекъл бил седесарите „разбити авари“ – една глупост, за която главните му някога глашатаи днес най-вероятно не биха искат да си спомнят), че в онези президетски избори СДС на практика няма свой кандидат. Точно тогава, заедно с Гяуров прикриха досието на Първанов и в държавата ни се отпуши уж завинаги затапения процес на ре-живковизъм и на последователното умъртвяване на автентичното дясно политическо пространство.

След Костов и сие кокошият хор от наблюдатели и анализатори също се разкудкудякаха – от девет блата тиня бе извадена, за да се внуши на зяпачите, че това е капан на ГЕРБ, докато истината бе, че ГЕРБ отново бе стъпил накриво и някой трябваше да го измъкне от вълчата яма, в която се бе самонабутал. Станишев също изрева на умряло, защото имаше личен партиен мотив, но не отрони и сричка от стиснатите си сърдити устички, когато президентът на ГЕРБ Плевнелиев вкара през парадния вход на президенството червения прокурор и го тури да седне на конституционния стол. Това не беше проява на политическа сделка, договорка, това не бе политическо порно, а виж ти – появата на забравения Стоянов внесе единодушен страх и ужас сред сините, сивите и червени среди.   

Какво щеше са спечели в личен план президенът Стоянов, ако приел предложението на новото ръководство на СДС? Нищо. Нищо повече от това, което има досега. Всички, които го познават, могат да подтвърдят, че Стоянов не е бедняк, но не е заможен в смисъла дори на дребен олигарх… И че средствата му са достатъчни за да води едно сносно същестуване на човек от неговия международен ранг.

Какво щеше да загуби Петър Стоянов, ако беше се съгласил да бъде 9 години чиновник, съдия на повикване? Свободата си. Не политическата си и държавническа свобода, а личната – вече нямаше да може да пътува, да се среща на високи форуми с Бжежински, Барбра Стрейзанд или Мик Джагър, да пие, когато си иска водка с приятели поети, музиканти, певци (които за разлика от политиците, никога не го предадоха), нямаше да може редовно да общува със световни лидери, да гостува в домовете на бивши президенти и премиери, да работи за България отвън, за да тръгнат нещата и отвътре. Днес президентът Стоянов не обиколя планетата, защото е изпратен от Бойко Борисов, а защото е най-успешният български политик, загубил изборите по начин, за който историята ще има последната си дума. Канят го навсякъде, тъй като за световния елит той е достатъчно интелигентен, говори свободно и умно различни езици, а и предпочита да остане да живее в родината си, а не се пресели далече от балканските ни простотии и комунистически интриги.

Какво загубихме като общество? Загубихме последната си надежда, че като председател на КС Петър Стоянов щеше да получи възможност, с натрупания голям политически опит и безкористно поведение, да заработи с постоянното си присъствие у нас, за нас, за България, за страната ни отвътре. Изборът на Стоянов за предедател на КС щеше да бъде ясен политически знак към силно озадачените от нашата правосъдна система западняци, знак, че най-сетне нещо започва да се променя. Че най-сетне личност с европейско мислене и десни възгледи заема пост, с който ще спомогне корумпираното ни съдопроизводство да стане поне по-малко корумпирано. Че присъствието на Стоянов в КС ще обнадежди уморените от дългия преход български граждани, които в негово лице ще имат гарант, че през седващите 9 години правото и истината ще стоят над всичко лично или партийно.

 Всичко това е вече история. Несбъдната история. Защото останахме неми свидетели на един сбъднат междупартиен пакт от маргинални политически марионетки, наричащи себе си кой знае защо „Синя коалиция“. Те брутално и вулгарно отказаха да застанат зад своя партиен съратник, колкото заблудени от егоистичната си кьоравост, толкова и водени от навивачите на скритите си политически пружинки. Сините калинки обслужиха в пълна програма не само уплашените управляващи, но най-вече техните кой знае защо идейни врагове от левицата. Лъсна яко дивашкият ни политически дирник с двете му масивни полукълба – едното наричано за географска яснота ляво, а другото, кой знае защо, дясно…

„Биволъ предоставя трибуна за различни мнения по актуалната тема за избор на конституционен съдия на мястото на провалилата се Венета Марковска.“

 

Print Friendly, PDF & Email