Хората, които познават „творчеството“ ми поне малко, биха се учудили искрено на този текст. Не си спомням да съм казвал хубава дума за политик, откакто съм хванал химикала. Символ веруюто ми е, че никой писател или публицист няма право да го прави. Нашата роля в обществото е да сме перманентния трън в задника на управляващите.

Е, ето, че му дойде времето да си наруша религиозната концепция в професионален план. Поне донякъде…

Няма да уточнявам от кое село е родът на баща ми. Не е нужно. Такива села колкото искаш. Из цяла България. Някои от тях замиращи, други вече напълно мъртви. Важно е да предупредя, че в този си текст аз ще бъда малко субективен,  така че ако това не ви изнася, спрете да четете.

Първите пет години от живота си прекарах тук, тъй като баща ми и майка ми бяха във Варна. Кой студентства, кой работи, знаете как се случва понякога… Гледаха ме баба ми и дядо ми. Може някои от вас да го осмислят и да са го преживели, възможно е на други да им се струва „селяндурщина“. Всеки знае за себе си.

Минали са тридесет години оттогава, но аз никога няма да забравя аромата на пролетта, изгревите на лятото, дъжда на есента и зимните приказки на това балканско село, сгушено някъде в котловините на Северозападна Стара планина. Има-няма петнадесет години се бих „като мътна вОда у брег“, както се казва в нашия край, за да успея да постигна каквото е необходимо, за да идват децата ми тук, където завинаги ще остане сърцето ми. Първо трябваше да ги направя (за децата става въпрос), после да започна да изкарвам достатъчно от ония гнусни хартийки, а накрая и да създам условия, за да е комфотно на семейството ми тук.

Да, селянин съм, нищо че прекарах тридесет години по градовете. Такъв съм си и такъв ще си остана, не ми пука кой какво мисли.

Чичо Линко е кмет на селото, от което произхожда родът на баща ми. Там, където успях да доведа тримата си сина за три месеца тази година. С какви усилия, казах ви, не ме питайте. Питайте ме само как са почернели като циганчета (опа, извинете, роми), колко се радват на планинските вирове, тичането по улиците, хвърлянето на камъни в реката, карането на велосипеди по площадите, вместо да седят затворени в апартамента.

Миналата година пак доведох целия си катун (жена и трима сина) тук, в родното село на баща ми. Тръгнахме си в началото на септември. Цяло лято гледах как камион след камион изкарват дървесина от граничния балкан, където съм израснал. Честно казано, нито тогава, нито тази година можах да разбера законна ли е тази сеч или не, макар и да положих определени усилия в тази посока. Всичко по документи е както си трябва, но знаете как е в милата ни Родина и скапана държава…

Само няколко дни след като си тръгнахме от въпросното село миналата година и се прибрахме с катуна в старата столица (да, и аз съм ренегат и съм избягал от родния си край като повечето от вас, няма какво да се лъжем), наводнение отнесе половината село, за което говоря. От четири моста остана само един. Къщите покрай реката бяха залети на метър и половина височина, а много стопански постройки вече са в небитието. Нищо общо с изсичането на горите? Да бе, да!

Хората бяха отчаяни, даваха ги дори по телевизията (те повечето медии се молят за трагедии като жаден за дъжд), разни политиканчета ходиха там, за да вършат единственото, което могат, а именно да изказват с категоричен тон долни лъжи и обещания, които никога няма да изпълнят.

Да, може да звучи предизборно, но по никакъв начин нямам намерение да накланям оная работа на когото и да било към която и да било партия или кандидат за кмет. Само ще кажа, че мислех, че няма да мога да доведа децата си отново. Но се случи.

Чичо Линко, сдегашният кмет (не го наричам така, защото ми е роднина, а поради простата причина, че е от нашата махала и съм израснал с децата му), е положил много усилия, заедно с общинският кмет е спечелил европейски проекти и сега всички мостове са възстановени. Тротоарите на главните улици пък са по-хубави от тези в Търново. Пострадалите са получили помощи. И това само за по-малко от година. В едно забутано балканско селце. Въпреки неприязанта си към политиката във всичките й форми няма как да кажа каквото и да било лошо за това.

Някой ще каже „кой знае колко са откраднали“. Аз нямам представа дали се е случвало нещо подобно. Знам, че на нас, „гражданите“ са ни необхдими много усилия, за да разберем какво е нужно на забравените и от дявола населени места, за да се запази там поне някакво подобие на живот.

Грубата истина е, че кметовете като него са много, но централната власт им го начуква четвъртит, защото няма нужда от подобни хора, които да развиват отдалечените от София и магистралите региони. Тя има интерес всички ние да се набутаме по големите градове, да плащаме десетилетия кредити, ипотеки, да треперим за „кариерното си развитие“ и затова всячески се опитва да унищожи малките населени места. Всичко друго са помпозни лозунги.

На мен пък това село, за което говоря, че от него произхожда родът ми поне от седем поколения назад, ми е по-важно от кредитите, ипотеките и „кариерното развитие“. Затова се прекланям пред хора като чичо Линко и шепата кметове като него, които се опитват да запазят традициите, не, буквално живота в родните си краища. Не са един и двама, но за съжаление са малцина. Поне засега…

image_pdfimage_print
Print Friendly