Когато DGSE вечеряше с дявола Част II Mind the horns!

Екслузивно от Биволъ: Шпионският разказ за контактите между българската Държавна сигурност и френското външно разузнаване DGSE през 80-те има неочаквано продължение. По информация на Биволъ бившият шеф на ДАНС Петко Сертов отговаря на описанието на бившия агент на ДС, който през 1991 г. е предложил услугите си на френските служби, които има защо да се гордеят след шеметната му кариера до шефското място в ДАНС.

Продължение от Част I

Първа констатация: Д.Д. е бил прав. Инициативата не е дошла от българите, а от един любопитен тандем между него и съдията Брюгер. Когато през пролетта на 1986 резидентът на ДС в Париж споменава за пръв път възможността за сътрудничество с DGSE, неговите началници дотолкова не вярват в нея, че отговарят чак след две седмици: « Става дума за сериозен въпрос въпреки, че посредникът не е сериозен » предупреждават те резидента в Париж, с което обобщават дилемата на службите. Архивите на ДС са запазили текста на това предложение, придружено с ръчно написана бележка на Д.Д., предназначена за шефа на кабинета на вътрешния министър в София. Авторът твърди, че тази мисия му е възложена от най-високо място във Френската република и развива идеята за « неформална и конфиденциална » среща между представители на разузнаванията на двете страни. Предложено е и мястото: хотел Хилтън във Виена. Текстът разяснява многобройните ползи за българите: « информации за групи и лица, враждебни към Народна република България », увеличени търговски обмен с Франция, както и подобряване на имиджа на България, която е уличена в многобройни афери свързани с международен тероризъм, сред които и опитът за убийство на папата през 1981.

До падането на комунистическите режими в Източна Европа остават три дълги години. И макар, че на дневен ред е затоплянето на отношенията, не е било мислимо България, известна като най-верния сателит на СССР, да се впусне в контакти от този тип със службите на капиталистическа страна. Странно, но това не изглежда да е първата грижа на българите, поне в началото. За ДС главното препятствие за такъв контакт е посредникът: Д.Д., известен за своите като агент « Мариана ». Вербуван през 70-те като доносник сред общността на емигриралите в Париж българи, той е засечен от DST (френското контраразузнаване). Той се впуска още тогава в двойна игра, което му струва престой от три години във френски затвор. Оттогава ДС го отбягва като чумав. «Той вероятно е минал от DST към DGSE » – анализират в София. Българите тупкат топката, или сухо го отпращат. « Не разбирам и до днес какво им е станало на французите, за да се обърнат към този човек » спомня си полковник Стефан Стефанов от антитерористичния отдел на ДС, един от редките все още живи свидетели в България.

Аферата получава друго измерение с влизането в играта на съдията Брюгер, лично. Той иска да се срещне с посланика в Париж Георги Йовков, предизвиквайки буря от паника в посолството. Агентите на ДС знаят, че младият магистрат (тогава на 43 години) е на път да стане основна фигура във френската антитерористична машина. Шифрограмите от Париж вече отиват директно на бюрата на най-големите шефове в София. Какво да се прави? « Резолюциите » – тези бележки надраскани ръчно от шефовете върху документите, вече носят подписа на Владо Тодоров – шеф на Първо главно управление на ДС, на ген. Любен Гоцев или на зам.-министъра на вътрешните работи с ресор « Разузнаване « Стоян Савов. Те препоръчват « крайно недоверие » и предлагат да прехвърлят горещия картоф на Министерството на външните работи. « Веднъж приемем ли, после не можем да се откачим » – предупреждават те. Аферата стига до ушите на шефа на българската дипломация Петър Младенов, който счита, че има « нещо съмнително и неясно » в протегната от DGSE ръка.

Аферата обаче не е закрита. През 1987 ДС дори на два пъти вика « Мариана » в София, за да се осведоми за неговите истински намерения. Той се справя по-скоро добре: офицерът, който го среща смята, че « може да му се вярва ». Но това не променя присъдата на ДС: « Мариана » трябва да се махне от делото. Междувременно съдията Брюгер продължава да натиска посланика в Париж. Жестовете към откритост и взаимно доверие се увеличават. Например, той отказва да отиде в посолството, тъй като е « под контрола на DST, която е инфилтрирана от американски и израелски агенти » – информация, която заинтригува много българите. Той предлага среща в DGSE, в неговото бюро или в ресторант. « Посолството или никъде » – отсича Центърът. Тогава съдията заплашва да оповести връзките на София с делата за тероризъм, които разследва. През 1987 г. посланикът стига дотам, че информира Ке д’Орсе (френското външно министерство) за демаршите на съдията, които приличат все повече на тормоз. Но напразно.

От септември 1987 събитията се ускоряват. DGSE дава вид, че приема поканата за среща в посолството, на авеню Рапп в Париж. Дори е определена дата: 29 октомври 1987 в 10 ч. Но в този ден двама френски агенци донасят 5 минути преди началото на срещата писмо. Промяна в програмата: писмото съдържа две покани за вечеря за 24 ноември, 20 ч., на 141 булевард Мортие (седалището на DGSE). Първата покана е адресирана до посланика, а във втората полето за поканения е оставено празно: тя е за висш офицер от ДС.

Идеята за такава среща в епохата на студената война в самото седалище на френското разузнаване изглежда невероятна. Но, вечерята наистина се е състояла, както свидетелстват двете покани, грижливо запазени от агентите на ДС. « Беше напълно сюрреалистично » – съгласява се днес съдията, който си спомня за един особено нервен генерал Имбо, готов да отмени вечерята при най-малкото закъснение на българите. « Спомням си също как пристигнаха двамата, с цилиндри, като че ли излезли от мъглата, която тази вечер се стелеше над булевард Мортие. Джон Льо Каре не може да го изиграе по-добре » За какво е ставало дума в разговорите? « За театър и кино », усмихва се, загадъчен, съдията Брюгер.

Архивите са много по-многословни. След многобройни дискусии кой да бъде « вторият човек », изборът на София пада най-накрая върху агент « Горов ». Официално той се води консул в посолството. На него се пада тежката задача да представлява службите на тази извънредна вечеря. И така за пръв път чужд шпионин се разхожда по асфалта на казармата Мортие. « След като пресякохме двора, влязохме в главното здание », пише той в дълъг рапорт на следващия ден. « Бяхме посрещнати от генерал Понс, номер две в DGSE, съдията Брюгер и служител на име Рейно. Малко по-късно се появи генерал Имбо. Обслужвани от двама мъже, вечеряхме в специално подготвена зала. Беше официална вечеря, по правилата на френската традиция. Посланикът и генерал Имбо говориха най-много. Всъщност най-вече генералът задаваше въпросите. Той прояви особен интерес към връзките на България със съседните страни и нейното мюсюлманско население. Въпросите бяха поставени с такт, ненастоятелно. »

Противно на очакванията на българите, шефовет от DGSE не споменават борбата срещу тероризма и евентуално сътрудничество в тази област. Към средата на вечерята генерал Имбо се задоволява да отбележи: « Добре, сега вече се познаваме ». Това може би е била целта на тази вечеря, предполага Горов. Но неговите шефове очакват повече. Това ли е всичко? Шокиран от броя и ранга на домакините, агентът на ДС мултиплицира хипотезите. Той анализира планировката на масата, международния контекст, връща се към казаното от едните и от другите. Търси и намира допирна точка между събеседниците – тяхното познаване на исляма. И най-накрая, след като е обединил многобройни канали за информация, стига до увереността, че търсейки да изпревари DST, DGSE иска евентуална помощ от България за освобождаването на заложниците си в Ливан. « Преговорите междувременно там са напреднали и те са изоставили идеята, но са провели вечерята, за да се запознаят с нас » – пише той.

Следващите събития изглежда опровергават тази хипотеза. Много бързо « Мариана » се връща в играта и известява на « консула » колко е доволна френската страна от първия контакт. Въпросът за следващата среща е поставен настоятелно. С всички средства посредникът се опитва да привлече българите на среща в Австрия (понякога се споменава и Швейцария), предлагайки информация за « Сивите вълци » (омразни на службите в София), но също и за някои дисиденти, живеещи във Франция. Българите продължават да са недоверчиви, но надават ухо когато съдията Брюгер ги предупреждава, че страните от Източна Европа « не са на завет от евентуални терористични атаки ». Най-накрая те правят контрапредложение: да се видим в Алжир или защо не в София! В доклад от 28 февруари 1988, адресиран до « съветските другари », шефът на ПГУ ген. Тодоров живописно рапортува за контактите с френските служби, като се ангажира да ги прекрати. Но каналът за връзка между DGSE и София остава отворен най-малкото до падането на Берлинската стена. На 21 март 1989 « консулът » посреща дълго Жан-Луи Брюгер в салоните на посолството. Той вече е отдавнашен познат… Брюгер излага искането да прати в София полицейска мисия в рамките на разследването за атентата от 11 юли 1988 срещу гръцкия круизен кораб City of Poros (девет жертви, от които трима френски граждани). Терористите били минали транзит през София. Съдията също така формулира своето желание да дойде лично. Между Франция и България по това време няма никаква юридическа конвенция, но « Горов » изглежда благосклонен и иска от София спешен отговор. Който ще дойде чак през 1991 г…

През юни 1991 г., придружен от двама полицаи от DST, съдията Брюгер най-накрая отлита за София, където е посрещнат с отворени обятия от полковник Стефанов. Според магистрата трите години « сближаване » са му отворили вратите в София, където му предоставят доказателства подсилващи убеждението му, че именно групата Абу Нидал е отговорна за атентата на гръцкия ферибот.

Това ли е единствената крайна цел на трите години игра на котка и мишка с ДС? « Този случай демонстрира, че в шпионските истории е нужно да се прояви и дързост – нещо което управлението на ДС, идеологизирано и бюрократично, не можеше да понесе », смята изследователят Христо Христов, автор на многобройни трудове за комунистическите служби. Друго нещо, което централизираната система на българите не можеше да понесе е със сигурност факта, че противно на уверенията на Д.Д., демаршът на съдията не е бил одобрен от « най-високо място в Републиката ». DGSE наистина участва в маневрите, но без да каже и дума на « братовчедите » от DST. Раймон Нарт, който тогава е вторият най-важен човек в тази служба е ядосан и до днес: « Смешници » – изригва стария контраразузнавач, когато му показваме документите, разказващи историята на това сближаване.. В София средите близки до бившите служби обаче харесват историята, в която виждат илюстрация на идеологическата еманципация на ДС през 80-те – дори и известно прозрение на шефовете, които още тогава са идентифицирали тероризмът като « заплахата на XXI век ». Този анализ разбира се не се споделя от бившите клиенти на службата, сред които е бившият политически затворник Георги Константинов, който от 1973 г. намира убежище в Париж. « Ясновидци в ДС? Рядко съм виждал такава неефективна машина. Всичко, което интересуваше агентите на ДС беше да не клатят лодката, за да се възползват максимум от престоя си в Париж » – казва този анархист, завърнал се в България където живее от 1991 г. в очукан жилищен блок в покрайнините на София. Ако се вслушаме в думите му можем също да си зададем въпроса за моралната страна на това сътрудничество в борбата срещу тероризма докато фундаменталните идеологически различия съществуваха между двата блока. Може ли наистина да се колаборира с режимите, които третираха политическите противници като « терористи », а истинските терористични групи като легитимно изразяване на волята за « национално освобождение »?

Като всяка шпионска история и тази изглежда е осъдена да запази някои тайни, които участниците смятат да отнесат със себе си в гроба. Така никога няма да разберем истинските намерения на DGSE. Генералите Имбо и Понс, които не са вече между живите. Към това се добавят и въпросите към истинската роля на Д.Д., агент « Мариана ». Използвайки положението си на свръзка между двете системи, като единствен с такъв достъп, не е ли той всъщност манипулатора на всички в играта, като се започне с ментора му, съдията Брюгер? Оставайки все така енигматичен, Д.Д. обещава да кажe последната дума в своите « мемоари », които в момента пишел.

Падането на Стената през 1989 г. направи всички тези въпроси безпредметни. Днес сътрудничеството между службите за разузнаване е реалност на нивото на Европейския съюз. Но тази очевидност не затваря може би напълно страницата на тази история, която скоро ще навърши трийсет години. В своите мемоари съдията Брюгер се завръща към своето кратко пътуване в разорената посткомунистическа България през 1991 г., където институциите се сриват една след друга. И се спира на един особен епизод с техния гид, млад офицер франкофон от ДС, който с много емоция разказва за своята привързаност към Франция. Могат ли да му помогнат да отиде там? Французите изглежда не са останали безчувствени към тази молба, тъй като вечерята с техния гид става начало на една красива кариера и една друга история на « сътрудничество », която продължава може би и до днес. Този човек, идващ от редиците на отдела на полковник Стефанов ще замине през 1992 г. да довърши обучението си в Националната висша школа на полицията в Лион. Връщайки се в България той израства бързо в кариерата, за да оглави през 2008 г. ДАНС, новата служба по контрашпионажа в демократична България, създадена с помощта на Франция и Германия. За полковник Стефанов случилото се през далечната 1991 г. е вън от всякакво съмнение. Отпивайки от кафето си на слънчевата тераса на софийско кафене този бивш ловец на шпиони има последната дума: « Ако тази невероятна история е позволила на французите да закачат на куката бъдещия шеф на нашия контрашпионаж, свалям им шапка ».

Действащи лица и служби

ДС, комунистическата Държавна сигурност

DGSE, Главна дирекция на външната сигурност – френското външно разузнаване

DST, Дирекция за наблюдение на територията – френското контраразузнаване

Жан-Луи Брюгер (1943 – ) Съдия-следовател на пенсия, специалист в аферите за тероризъм. Разследвал е много гръмки случаи, сред които разстрелът на ул. Розие, атентатът срещу DC-10 на UTA, Карлос, Директно действие… В дъното на контактите с българската Държавна сигурност, той играе централна роля в опитите за сближаване. За българите магистратът е « много свързан с DGSE, ако дори не е част от нея ».

Д.Д. (1940 – ), известен в българската общност като « Джими Шпионина » Живее във Франция от 1966 г. Вербуван от ДС под агентурното име « Мариана » като доносник във френската столица. Заловен от DST, Д.Д. е осъден през 1979 г. на три години затвор за « разузнаване в полза на чужда сила ». Малко след като е освободен попада пред съдията Брюгер в една « мръсна история с изнудване за пари » и отново рискува затвор. Тогава той играе ва банк. Обяснява на магистрата, че е нелегален агент на ДС с чин полковник и е изоставен от службата си. Жан-Луи Брюгер го отправя тутакси към DGSE, с която по това време поддържа « отлични връзки ». Бившият затворник очевидно е интересен за “Басейна” (както наричат сградата на DGSE в Париж б.ред.), който го приютява под крилото си в продължение на дълги години. Русофон (и русофил), човекът има много специалности: продуцент в киното (натрупал богатство от продажби в Русия на латиноамерикански сериали), бизнесмен, ресторантьор и колекционер на предмети на изкуството… « Свой човек » както в артистичните среди, както и в полулегалния свят на новите богаташи от Изтока. Според Румяна Угърчинска, автор на « КГБ и Сие завоюват Европа » 5 (издател Anne Carrière 2005), той е бил свързан през 90-те със съмнителни руски олигарси, които са го използвали за пране на пари в Париж. Между 1986 и 1989 именно той е интерфейсът между френските служби и Държавна сигурност, за голямо недоволство на неговите шефове.

Рене Имбо (1925 – 2007), генерал, бивш член на Съпротивата, шеф на Щаба на Сухопътните войски. Директор на SDECE (предшественика на DGSE), между 1985 и 1988. Той отправя поканата за вечеря с българите в « Басейна » на 141 булевард Мортие в Париж.

Жан Понс (1934-2003), генерал от армията, зам.-директор (завеждащ разузнаването) в DGSE в момента на събитията. Участва във вечерята дадена от ген. Имбо. Неговото минало на комендант от френския контингент в Ливан (1984-86) кара българите да вярват, че присъствието му се обяснява с намерението на DGSE да иска от София услуги свързани със заложниците. Нищо подобно не следва.

Райно (вероятно псевдоним), агент на DGSE, специалист по Турция, участвал във вечерята. Неговото присъствие се обяснява с интереса на ДС към « Сивите вълци »

Раймон Нарт (1937 – ), бивш зам.-директор на DST, отговорен за контрашпионажа и борбата с тероризма. Не е бил в течение за опита за сближаване с българите. Той е в основата на ареста и присъдата на Д.Д. през 1979 и научи с изненада, че клиентът му е изиграл роля в тази история. « Смешници, достойни за дългия списък от провали на DGSE » – казва той.

Стефан Стефанов, полковник от запаса, отговорен за антитероризма в българското контраразузнаване до 1991 г. За кратко е шеф на първата служба за борба с организираната престъпност в демократична България. След визитата на съдията Брюгер в България, където го посреща на 14 юни 1991, е поканен във Франция на ответна визита от учтивост.

Владимир (Владо) Тодоров (1925 – 2012), директор на българското външно разузнаване – Първо главно управление на Държавна сигурност от 1986 до 1990. Многобройни документи носят неговия подпис. Твърде подозрителен, той изпраща всички контакти към Министерството на външните работи. В една бележка без дата той отбелязва: « Нашите да спрат да се занимават с тази история » Генерал Тодоров е последния шеф на ПГУ преди падането на режима. Той е също единствения шеф в ДС с присъда (14 месеца затвор) за унищожаването на доказателствата за убийството на опозиционния писател Георги Марков в Лондон през 1978 (аферата наречена « Българския чадър »).

Любен Гоцев (роден 1930), офицер от ДС и дипломат. Бивш зам.-шеф на ПГУ (1974-1982) той е зам-министър на външните работи по време на събитията. Той е интерфейсът между двете институции и дава зелена светлина и инструкции за вечерята с DGSE в Париж. По-специално, той може да бъде считан като крайния адресат на обмена с Франция и в много случаи неговото мнение тежи повече от това на директора на ПГУ. Твърде активен в обществения живот след падането на режима през 1989, генерал Любен Гоцев е считан в България като един от сенчестите актьори на демократичния преход.

Стоян Савов (- 1992), генерал, зам.-министър на вътрешните работи, отговорен за разузнаването по време на събитията. Много рядък факт е, че един от документите в тази история носи негова ръкописна бележка. Той изразява съмнения и иска « подробна проверка ». Обвинен в аферата с убийството на Георги Марков, генерал Савов се самоубива със служебното си оръжие през 1992, в навечерието на своя процес.

Петър Младенов (1936 – 2000), министър на външните работи по време на събитията. Той смята, че има нещо « съмнително и неясно » във френското предложение. След дворцовата революция, която отстрани несменяемия Тодор Живков на 10 ноември 1989, Петър Младенов го замести. Това беше и началото на демократичния преход в страната.

Агент « Горов » (М.М. в цивилния живот), офицер от ДС работещ под дипломатическо прикритие (консул) в българското посолство до 1989. Участва във вечерята в сградата на DGSE. Франкофон, описан като любител на изкуствата и спектаклите, той отразява за ДС работата на френските антитерористични служби. Той е основният събеседник на съдията Брюгер. М.М. живее в българската провинция и не пожела да говори. За последно е видян в София на 10 декември 2013 на откриването на изложбата « Реминисценции » на българо-френската художничка Антоанета Маджарова (художествена галерия Париж-Москва).

Георги Йовков (починал), посланик в Париж по време на събитията. Участвал е във вечерята дадена от DGSE. Този бивш партизанин, вече възрастен по това време, е работил като директор на Българска кинематография – което улеснява контактите му с Д.Д., който по това време е филмов продуцент.

Милан Миланов (роден 1939), български дипломат в пенсия, преподавател. Този култивиран мъж е първият посланик в Париж на демократична България и той издава през 1991 г. визата на съдията Брюгер и двамата полицаи от DST. « Помолих го в знак на доверие да издадат визата на място и да не запазва фотосите, които носех » – спомня си магистратът. Дипломатът не възразява.

Александър Леви, Париж, специално за Биволъ

По екслузивна информация на Биволъ лицето X, придружавало французите в София през 1991 г. е Петко Сертов, бивш агент на ДС. Сертов оглави ДАНС през 2008 г. при създаването на службата. По негово време подсъдимият Алексей Петров беше назначен за съветник, а службата се прочу със серия скандали, сред които подслушването на политици и журналисти в делото Галерия. След оставката му през 2009 беше за кратко консул в Солун. От 2011 год. до март 2013 е зам.директор на ЦППКОП известен като “БОРКОР”. От 5-ти декември 2014 той е в неизвестност.

От първо лице

Из разговор между Младен Червеняков и Петко Сертов изтекъл в медиите…

26:15 Червеняков: НАТО са наш’те врагове. Където се видят, първо трябва да ги изтребиш!

26:21 Сертов: И другото, което ми остана – това е школата във Франция.

26:28 Червеняков: Е, не е школа!

26:30 Сертов: Там еее……, там действително придобиваш……връзки….ами аз Антонио Лопес оттам го познавам (Антонио Лопес, ген.сек. на Европейската народна партия, бел на ред. ). Разбираш ли, това са много трайни неща!
Ще видиш, че аз ще почерпя в крайна сметка (спорят кой ще плати сметката, бел.ред ). Ще видиш, че и той си е забравил портфейла.

27:18 Трети човек: Нека аз да платя, че откога не съм….

27:24 Червеняков: Абе аз познавам няколко души, завършили Екол нормал.

27:29 Сертов: Не това е много сериозна школа, да знаеш. Това е школа за висши ръководни кадри на френското министерство на вътрешните работи в Лион. Самият факт, че заминах в чужбина 1959 г. и се прибрах 1979 г. в България…..ще ти покажа снимки от там, от Лион, ако не ми вярваш.

28:06 Червеняков: Ти да не си станал тюлен там, бе?

28:12 Сертов: Абе всичко станах….ама там е нон стоп, нали, от сутрин до вечер тренировки, нон стоп!

28:18 Червеняков: И това колко време?

28:19 Сертов: Една година. Аз бях станал катоо…..подариха ми една ракета за тениси на първенството на академията по тенис. Каквото искаш разбираш ли, това нямаа– от сутрин до вечер. Включително бързо каране с автомобили, нали там….то е… Академията е точно до едно предградие на Лио и там са баири, колкото искаш. Отцепват един район и тренирахме с едно Пежо 205. Ти нямаш време да мигнеш там, нямаш време за нищо извън учене и тренировки, нон стоп всичко ти е подредено.

29:10 Червеняков: Ти си изкарал втора казарма!

29:14 Сертов: Абсолютно – втора казарама, освен това, това са хората, които в крайна сметка след това са 43 випуск, това са хората, които стават комисари във Франция. След като си завършил това училище започваш от комисар и растеш само нагоре.

29:37 Червеняков: Голяма част от управленския състав на Франция, ти ги познаваш?

29:43 Сертов: Ами да, като бяхме със Сергей при Саркози, като ме видя, нали той ми е колега и му е съветник на Саркози, на мен ми се хвърли на врата….та се прегръщахме, че ние бяхме през една стая / става дума за главният съветник на тогавашния президент на Франция Никола Саркози. Казва се Ален Бауер, изключително влиятелен десен политик и висш администратор, проф. По криминалистика в Сорбоната /. Ами Антонио Лопес дойде за 2 седмици стаж, така се запознахме с него и това създаде една много силна дружба, разбираш ли?! Ние играем футбол, нали, тенис, бориме се заедно. Щото специални тренировъчни хватки, борби и така нататък…. Ние сме непрекъснато заедно, разбираш ли? От сутрин до сутрин….

30:33 Червеняков: Да, това е много сериозна школа.

30:37 Сертов: Ма тя се води за най-сериозната във Франция, бе! Говоря ти по отношение на Министерството на вътрешните работи. Всеки, който чуеш, че е комисар, дали е в Париж, дали е в друг голям град или е някъде по службите във Франция, е от там. И Саркози му го каза това на Сергей като бяхме във Франция.

30:55 Червеняков: Значи това е нещо като школата на КГБ в Москва?

30:56 Сертов: Саркози му казва на Сергей – Да знам, че сте завършили… / не се разбира, бел. ред. /.

31:05 Червеняков: / смее се, бел. ред./

31:16 Сертов: Тогава трябваше да се спазва благоприличието!

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.