В края на годината всеки от нас е склонен да си прави равносметки, да се зарича да промени нещо към по-добро, да се пита „къде сбърках“… В това няма нищо лошо, нали в крайна сметка в човека е заложен стремежът към усъвършенстване и по-добър живот?

Негативното обаче излиза на показ когато осъзнаваме кои са кусурите ни, знаем какво е нужно да направим, за да се отървем от тях, но бездействаме и животът ни продължава да се движи в някакъв омагьосан кръг на абсурдите, от който сякаш няма измъкване. Ако трябва да направим равносметка не лично за себе си, а за държавата ни като цяло, то 2015 година може да бъде приета като представителна извадка на целия така наречен преход. Много от най-наболелите ни проблеми вече окончателно излязоха наяве, решенията им изглеждат измамно лесни, а промяната май е по-далеч отвсякога, макар и да се натрупва все повече обществена воля в смисъл „това повече не може да продължава така“.

От години е публична тайна, че най-голямата язва в държавността ни е калпавата съдебна система. Без читаво правораздаване има корупция, престъпност, безнаказаност, отчаяние, униние, безкрайни опашки по терминалите на летището. Без читаво правораздаване няма инвестиции, работеща икономика, предприемчивост, спокойствие, що-годе приличен стандарт. Това си го знаехме. Знаехме си и че крайното време да се направят спешни и дълбоки реформи в съдебната система отдавна е минало. Но въпреки това отново повярвахме на политиците, че са способни да инициират и приемат нужните промени. И, естествено, станахме жертви на поредното разочарование.

Държавните ни мъже и жени показаха недвусмислено каква е истинската гражданска война в момента. На реални конституционни реформи, които да доведат до осезаеми резултати в съдебната система, се противопоставиха задружно всички политически партии. Някои само на дела, други и на думи, и на дела. Независимо от гръмките си приказки едни срещу други и демонстрациите на непримиримост между леви, десни, либерали, социалисти, демократи, патриоти и какви ли не, те категорично ни показаха, че всичко е бутафория и се боричкат на дребно само, когато ние си мируваме. Ние, народът, сме истинския им враг, срещу когото са готови да използват всичките си сили. Когато е нужно да запазят привилегиите и топлите си кресла, когато има реална опасност да се окажат зад решетките, политиците са единни като петте пръста на десница, стиснати в юмрук. Юмрук, който се стоварва върху непослушната глава на претендиращия за нормалност народ.

Та така… Вече едва ли има мислещ човек в България, който да се самозаблуждава, че притежаваме каквито и да било шансове да заживеем по-добре, по-сигурно и по-малко абсурдно преди да се отървем от целокупната си политическа класа. Друг е въпросът обаче доколко и дали изобщо съществува подобна възможност. Защото все по-очевидно е, че политиците ни изобщо не са на върха на хранителната пирамида и че над тях стои една друга класа, която им дърпа конците, защитава единствено своите користни интереси и интересите на чужди държави и не е склонна да се раздели с властта си при никакви обстоятелства. Пък камо ли без закона за лустрацията, който изглежда все по-невъзможен с всяка следваща година.

Вече изминаващата година затвърди убежденията ни и в други посоки, в които имахме основателни подозрения и преди това. Наглостта на управляващите е безгранична и сякаш абсолютно безнаказана. Христо Бисеров и Емилия Масларова се оказаха невинни по обвиненията срещу тях, следите по аферата с КТБ бяха грижливо прикрити, едни каки ги опраскаха публично, а Цветан Цветанов също се оказа света вода ненапита, в което едва ли сме се съмнявали. А силните на деня продължиха да си печелят обществени поръчки за милиарди, да секат гори, да държат контрабандни канали и да минават за каймака на обществото поне в собствените си очи.

През 2015-а разбрахме и че оня един милиард, дето го изтегли Орешарски и срещу който скочихме яростно си е направо никакъв заем. Бойко Борисов ни показа как се вземат дългове с размах и тотална незаинтересованост за бъдещите поколения. Но на него му е простено, защото може би провижда в десетилетията напред. Все пак три папи са го галили по главата. За последните дванадесет месеца за пореден път изпитахме на гърба си прословутото геостратегическо положение на държавата си и ни побиха тръпки от сянката на заформящия се руско-турски конфликт, който се явява нещо като бонус към барутния погреб в Близкия Изток.

За пореден път осъзнахме и че, колкото и да спадат, цените на петрола нямат почти нищо общо с цените на горивата у нас. Няма реформи, нещата сякаш са капсулирани и ние сме осъдени да си останем най-бедната, нещастна и несправедлива държава в Европа. Осъдени сме и да гледаме безпомощно как нацията ни се стопява по терминалите, гробищата и празните креватчета в родилните отделения. И няма смисъл да се залъгваме, че по Коледа ставали чудеса. Няма нищо такова, а и на нас не ни е нужно чудо. Ясно виждаме какво трябва да се промени, кои се борят с всички сили, за да спънат реформите и какъв е пътят към изграждане на една по-нормална държава. Така че всичко е в наши ръце. Ако поискаме да си помогнем сами, 2016 година е пред нас, още повече, че все още крехкото будно гражданско общество намери и неочаквани съюзници вътре в съдебната система. Ако ли не излезем от летаргията си, 2016-а ще е просто поредната година в извратения списък на нещастното ни вегетиране като нация и държава. Изборът е наш, колкото и клиширано да звучи…