В края на годината всеки от нас е склонен да си прави равносметки, да се зарича да промени нещо към по-добро, да се пита „къде сбърках“… В това няма нищо лошо, нали в крайна сметка в човека е заложен стремежът към усъвършенстване и по-добър живот?
Негативното обаче излиза на показ когато осъзнаваме кои са кусурите ни, знаем какво е нужно да направим, за да се отървем от тях, но бездействаме и животът ни продължава да се движи в някакъв омагьосан кръг на абсурдите, от който сякаш няма измъкване. Ако трябва да направим равносметка не лично за себе си, а за държавата ни като цяло, то 2015 година може да бъде приета като представителна извадка на целия така наречен преход. Много от най-наболелите ни проблеми вече окончателно излязоха наяве, решенията им изглеждат измамно лесни, а промяната май е по-далеч отвсякога, макар и да се натрупва все повече обществена воля в смисъл „това повече не може да продължава така“.
От години е публична тайна, че най-голямата язва в държавността ни е калпавата съдебна система. Без читаво правораздаване има корупция, престъпност, безнаказаност, отчаяние, униние, безкрайни опашки по терминалите на летището. Без читаво правораздаване няма инвестиции, работеща икономика, предприемчивост, спокойствие, що-годе приличен стандарт. Това си го знаехме. Знаехме си и че крайното време да се направят спешни и дълбоки реформи в съдебната система отдавна е минало. Но въпреки това отново повярвахме на политиците, че са способни да инициират и приемат нужните промени. И, естествено, станахме жертви на поредното разочарование.
Държавните ни мъже и жени показаха недвусмислено каква е истинската гражданска война в момента. На реални конституционни реформи, които да доведат до осезаеми резултати в съдебната система, се противопоставиха задружно всички политически партии. Някои само на дела, други и на думи, и на дела. Независимо от гръмките си приказки едни срещу други и демонстрациите на непримиримост между леви, десни, либерали, социалисти, демократи, патриоти и какви ли не, те категорично ни показаха, че всичко е бутафория и се боричкат на дребно само, когато ние си мируваме. Ние, народът, сме истинския им враг, срещу когото са готови да използват всичките си сили. Когато е нужно да запазят привилегиите и топлите си кресла, когато има реална опасност да се окажат зад решетките, политиците са единни като петте пръста на десница, стиснати в юмрук. Юмрук, който се стоварва върху непослушната глава на претендиращия за нормалност народ.
Та така… Вече едва ли има мислещ човек в България, който да се самозаблуждава, че притежаваме каквито и да било шансове да заживеем по-добре, по-сигурно и по-малко абсурдно преди да се отървем от целокупната си политическа класа. Друг е въпросът обаче доколко и дали изобщо съществува подобна възможност. Защото все по-очевидно е, че политиците ни изобщо не са на върха на хранителната пирамида и че над тях стои една друга класа, която им дърпа конците, защитава единствено своите користни интереси и интересите на чужди държави и не е склонна да се раздели с властта си при никакви обстоятелства. Пък камо ли без закона за лустрацията, който изглежда все по-невъзможен с всяка следваща година.
Вече изминаващата година затвърди убежденията ни и в други посоки, в които имахме основателни подозрения и преди това. Наглостта на управляващите е безгранична и сякаш абсолютно безнаказана. Христо Бисеров и Емилия Масларова се оказаха невинни по обвиненията срещу тях, следите по аферата с КТБ бяха грижливо прикрити, едни каки ги опраскаха публично, а Цветан Цветанов също се оказа света вода ненапита, в което едва ли сме се съмнявали. А силните на деня продължиха да си печелят обществени поръчки за милиарди, да секат гори, да държат контрабандни канали и да минават за каймака на обществото поне в собствените си очи.
През 2015-а разбрахме и че оня един милиард, дето го изтегли Орешарски и срещу който скочихме яростно си е направо никакъв заем. Бойко Борисов ни показа как се вземат дългове с размах и тотална незаинтересованост за бъдещите поколения. Но на него му е простено, защото може би провижда в десетилетията напред. Все пак три папи са го галили по главата. За последните дванадесет месеца за пореден път изпитахме на гърба си прословутото геостратегическо положение на държавата си и ни побиха тръпки от сянката на заформящия се руско-турски конфликт, който се явява нещо като бонус към барутния погреб в Близкия Изток.
За пореден път осъзнахме и че, колкото и да спадат, цените на петрола нямат почти нищо общо с цените на горивата у нас. Няма реформи, нещата сякаш са капсулирани и ние сме осъдени да си останем най-бедната, нещастна и несправедлива държава в Европа. Осъдени сме и да гледаме безпомощно как нацията ни се стопява по терминалите, гробищата и празните креватчета в родилните отделения. И няма смисъл да се залъгваме, че по Коледа ставали чудеса. Няма нищо такова, а и на нас не ни е нужно чудо. Ясно виждаме какво трябва да се промени, кои се борят с всички сили, за да спънат реформите и какъв е пътят към изграждане на една по-нормална държава. Така че всичко е в наши ръце. Ако поискаме да си помогнем сами, 2016 година е пред нас, още повече, че все още крехкото будно гражданско общество намери и неочаквани съюзници вътре в съдебната система. Ако ли не излезем от летаргията си, 2016-а ще е просто поредната година в извратения списък на нещастното ни вегетиране като нация и държава. Изборът е наш, колкото и клиширано да звучи…
***
Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.
Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol
При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.
IBAN: BG27 ESPY 4004 0065 0626 02
BIC: ESPYBGS1
Титуляр/Account Holder: Bivol EOOD
- Рубли няма, действайте! - 5 юли 2022
- Безвремието на съвремието - 28 юни 2022
- Когато скъсаш синджира - 19 юни 2022
