Бях на шестнайсет, когато ме изхвърлиха по най-позорния начин от едно туристическо дружество, от което бях част. Впрочем, единствената организация, в която някога съм членувал, но това е друга тема.

Разчленуваха ме след другарски съд, защото се качих от хижа „Пирин“ до едноименния връх тайно, без никаква подходяща подготовка и екипировка в една зловеща снежна буря, издебвайки хижаря и ръководителите на групата. Тръгнах преди да се съмне, така се прави в планината. Нямаше джиесеми, пък камо ли смартфони, какво да кажем за обхват.

Поех по тъмно, прибрах се по тъмно. Месеци наред не усещах последните фаланги на пръстите си. И на ръцете, и на краката. Никога не съм измръзвал така, макар и други зимни преходи да съм правил. За който не знае – боли те всичко. Макар и да не го усещаш, те боли. Докосваш нагорещен котлон с върховете на пръстите си и… нищо. Няма. Все едно си хванал карти и играеш сантасе.

Такова овикване не съм преживявал през живота си. И от ръководителите на групата, и от хижаря. Да, първо ми завряха в лицето огромно канче горещ чай и препълнена купа постен боб, приготвен с планински билки, изчакаха ме да се нахраня, но после ми е*аха бойната слава. И бяха прави. Но и аз бях прав.

Адреналинът не прощава. Тъй като завинаги се отказах от дружествата, станах единак. Два пъти „Ком – Емине“, Родопи, Рила, Пирин, Странджа, загубвания, намирания, дъжд, вятър, вълци, мечки, гръмотевици, търсещи земята под краката ти, раница петдесет и шест килограма, сняг през август, двайсет и два градуса през януари, видял съм това и онова.

Видял съм и гръмкия си провал, когато тръгнах от Връшка чука за Емине (защото Стара планина не започва от Ком, а от Връшка чука), като шляпах по трийсетина и нагоре километра в сръбската полоса всеки ден, а за вода правех по 900 метра денивелация. Всеки ден. Надолу толкова и нагоре толкова. И когато на хижа „Добрила“ в Централен Балкан ме държа дъжд и мъгла три дни, преди полупиян да наведа глава и със сълзи на очи да се смъкна със Сопотския лифт.

Знам и какво е да ти остават двеста метра до върха, но да се облегнеш на треперещите си колене, за да са ти нужни няколко минути, за да си вземеш дъх, Всичко знам но, всъщност, нищичко не знам.

Това, за което ви говоря, е смешно. Толкова смешно, че чак все едно бай ви Ганя се бие в гърдите. Аз си изоставих мечтата да видя висините и станах един посредствен баирбудала, който води децата си на пикници тук и там. Тия водопади, онова смешно връхче, дето можеш да го качиш на подскоци с един крак, хижата, в която ще набиваш кебапчета, кюфтета и ще гледаш суровите красоти на планината след някакъв пиклив три, най-много четири часов преход. Мога да измисля хиляди оправдания. Жената. Децата. Кариерата. Парите. Но няма да го направя. Истината е друга.

Аз не съм толкова дързък, колкото Боян Петров. И тогава, когато стоях на Вихрен в оная снежна буря посред зима, не съм бил. Просто съм бил достатъчно безразсъден, за да рискувам живота си, но не и толкова целеустремен, не толкова истински, не толкова смел, не и толкова себеотдаден.

Не, не съм бил. Надявам се да съм бил достатъчно пунктуален поне, за да стане кристално ясно, че спрямо неговите постижения съм един шибан пикльо, та ако ще и Нобелова награда за литература да взема, когато одъртея. Той не е одъртял, духът му си е взе така дързък и непреклонен пред обстоятелства, трудности, препятствия, граници, инициации. И най-вече пред посредствеността.

Дано Вселената ни дари с чудо и му позволи да се прибере. Толкова от мен. А всички ние трябва да се замислим за посредствените си животи и колко трябва да ги къткаме. Хиляда години стигат ли?

***

Радваме се, че стигнахте дотук. Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика.

Платете Данъкъ Биволъ!

Можете да се включите с PayPal, банкова карта (Visa или Master Card), Epay.bg, в брой през EasyPay, през банкомат с B-Pay или с банков трансфер. Приемаме и криптовалутен данъкъ в биткойн или друга криптовалута.