Смело и обнадеждаващо, ама нека по стара българска традиция да започна с негативното, пък да оставим хубавите думи за после. Дали сме закърмени или научени да мислим така, не се наемам да казвам, просто си имам теория, която бих се осмелил да запазя за себе си. Някои го наричат „прагматизъм“, други „черногледство“, но така се получава обикновено, когато гласуваш доверие на независимо кого в личен или обществен план и отнесеш няколко яки удара в гръб, долу ниско, право през бъбреците.

Личният план си е за всеки от нас. В него патим от глупостта си, справяме се или не с последствията й, но никой не ни е виновен, колкото и да търсим такъв. Когато обаче седемдесет години ни се изреждат речовити и крадливи лицемери, почваме малко по малко да ставаме петимни за промяна, макар и същевременно твърде песимистично настроени, колкото и като оксиморон да звучи това.

Няма да ги редя в хронологичен ред, нито по важност. Няма да почвам и от ’44-а. Ще ми се да обърна внимание само на някои от лицата на тази гротеска, дето ни представлява държавата напоследък.

Ония, сините, с „мирния преход“, дейни участници в създаването на пишман Конституцията, които пропиляха десетилетия от живота ни и милиони мечти с липсата на категоричност относно лустрацията и изриването на цялата сган от политическия, икономически и културен живот на България. Етническият проект. ПатрEотите-русофили на Сидера. Другите патрЕоти, разширяващи ни до три морета и стесняващи душиците си в неистово фокусиране върху няколко хиляди имигранти. Немилият-недраг цар, прекарал петдесетина години де, що има казина. Яне, подреденият, законният и справедливият. Успелият млад мъж от хотел „Берлин“. Дудука… за него без думи. Пожарникарят-слънце. Столетницата от Бузлуджа до Правец и обратно… Стига толкова!

Нека да помислим. Имаме ли право да се доверяваме на още и още подобни месии, ако изобщо имаме капка разум в главите? Отвратени ли сме от всички подобни политиканстващи недоразумения? Виждаме ли друг изход, освен Терминал 1 и 2?

Всеки може да даде отговор на тези въпроси сам за себе си, аз моите отново ще запазя в тайна. За друго искам да говоря, като контрапункт на тия корпулентни и плоски лъжи. През последните няколко години (май след протестите #КОЙ) има някакво размърдване в гражданското общество в България. Сега, кой е красив и кой – умен, няма какво да обсъждаме. Въпросът е, че полузастиналата магма клокочи все по-осезаемо и на обичайните политически играчи нещо май им запари под меките кресла. Оставка след оставка, параноична стъпка след параноична стъпка, биене в гърдите и заплахи колко зле ще е без тях. Да, ама на доста хора вече не им изнася да „мижат, та да ги лажете“.

Има вероятност такъв да е политическият проект на бившия правосъден министър Христо Иванов, нагледахме се на подобни примери. Но, има вероятност и да не е. Май имаме сериозни основания, за да се вслушаме в посланията му.

Той е млад и въпреки това изобщо не се притесни да подаде оставка като правосъден министър заради бутафорната съдебна реформа, представена от колегите му пред народонаселението като „исторически компромис“. Да, може би сбърка сериозно като изобщо прие да влиза във втория кабинет на Бойко Борисов, но поне имаше доблестта да го напусне веднага, щом на правителството му лъсна задника на месечината и да не виси на хранилката.

Христо Иванов е част от правосъдната система. Познава я отвътре. Такава кула на Саурон може да бъде срината само от някой, който има дързостта да устои на погледа на Властелина и знае къде няма броня по безчувственото му сърце. Ако забелязахте в изказването на Кристиан Таков, също част от предстоящия проект, беше споменато, че новата политическа формация няма да си поставя високи цели или да обещава ефимерии. Това е много важно за нас, защото сме се наслушали на небивалици. Като за начало истинска, ама истинска и безкомпромисна правосъдна реформа, непримирима борба с корупцията и безкомпромисно модернизиране на образователната ни система са една мощна стъпка в правилната посока.

Съдебна реформа означава справедливост. Означава висши държавници да висят зад решетките като в Румъния, прокурори, съдии и следователи да спрат да бъдат маши в ръцете на мафията и свързаната с нея олигархия. Ефективна борба с корупцията пък би довела до ръст на инвестициите. Поне, ако вярваме на стотиците хиляди предприемачи, които с лека душа си затварят фирмите, за да не са заложници на лакомниците от най-ниското до най-високото ниво на системата. Качествено образование е равносилно на мощна и сплотена критична маса от хора, които не се продават за двайсе лева и тройка кебапчета, а знае цената си и стойността на това, с което могат да са полезни на Родината си, на общността си, на семейството си, на себе си…

От „#ДаБългария“ не изявиха претенции да станат водеща политическа сила в обозримо бъдеще. Може и да се самозалъгвам, но го тълкувам като здравомислие, за разлика от десетките самозванци с огромни претенции, които го играха еднодневки и залъгаха хиляди хора да им повярват.

И накрая – в бъдещия политически проект видях не само млади лица, неопръскани от фекалната яма на родния преход, а и хора, които разбират от това, което правят. Няма тарикати на дребно, тартори на цигански махали, физкултурници, самозвани професори и чужди поданици без нито един ден работен стаж, които се домогват до властта. Видях и хора, които смеят да нарекат нещата с истинските им имена. А и Христо Иванов и съмишлениците му не претендират да са способни на чудеса…

Нито пък реалните резултати от усилията им да се случат за 800 дни или с няколко прерязани лентички. Заявиха само, че ще се борят здравата, за да постигнат целите си. Ще изобличават с всички възможни средства статуквото в името на това кирливите ризи да бъдат изпрани и метастазите на раковото образувание – озаптени.

Дали? Не знам, но ми се струва обещаващо начало…

image_pdfimage_print
Print Friendly