zero-coin

Системата Zerocoin предложена от Джон Хопкинс теоретично прави транзакциите с дигиталната валута Bitcoins непроследими и анонимни

Джеймс Далтон Бел, (роден през 1958 г.), е американски крипто-анархист, създател на идеята за организиране на анонимно-спонсорирани плащания за убийства чрез интернет, която той нарича „Политика на убийството“. През април 1995 г., Бел написва първата част от есе в 10 части, наречено „Политика на убийството“, в което описва сложния пазар, на който анонимни благодетели могат надеждно да поръчат убийства на държавни служители или други лица, които нарушават правата на гражданите. След публикуването на есето, Бел се превръща в мишена на федералното правителство на Съединените щати. През 1997г., след разследване от Националната агенция за приходите (IRS), Бел е арестуван и хвърлен в затвора за 11 месеца за углавни престъпления по обвинения за укриване на данъци, тормоз и използване на фалшиви ЕГН-та (Social Security numbers). През 2001г., Wired (Жицата)нарича Бел един от най-известните „интернет есеисти“ и най-известният в света „крипто – затворник“. Преводът предложен тук е от сайта Outpost of Freedom.

Съдържание

Част I
Част II
Част III

Харесва ли Ви статията?
Само срещу няколко лева месечно можете да гарантирате съществуването на независима разследваща журналистика.
Кликнете тук и станете абонат на Биволъ с Данъкъ "Биволъ"!



    

Част 1-ва

Интересувам се от концепциите за дигитални пари и криптиране от 1992 г., когато прочетох статията в августовския брой на Scientific American (Наука за американци) за „криптираните подписи“. Макар че следя темата за дигиталните свободи (Digitaliberty) само от няколко седмици, вече забелязах няколко момента, които силно се отнасят до (и трябва!) да интересуват средно осведомения индивид:

1. Как може да използваме свободата, която ни дава интернет, във всекидневния живот?

2. Как можем да попречим на правителството да забранява криптирането, дигиталните пари и други подобни системи, които подобряват свободата ни?

Преди няколко месеца ми хрумна истински и буквално „революционна“ идея, която шеговито нарекох „Политика на убийството“: Поиграх си да помисля как може да се създаде организация, която законно да съобщи, че ще даде парична награда на този, който правилно „прогнозира“ смъртта на някой от списъка с нарушителите на права, обикновено държавни служители, чиновници, и други назначени лица. Тази организация може да поиска анонимни дарения от обществеността и от частни лица, а те ще могат да пращат вноските с помощта на дигитални пари.

Обмислях и как, чрез използване на съвременни методи за криптиране с публичен ключ и анонимна дигитална валута, би било възможно да се създадат такива парични награди, при които никой няма да знае кой ги е получил, а само, че се присъждат. Дори самата организация няма да има информация с която би могла да помогне на властите да намерят лицето отговорно за прогнозата, да не говорим за този, който е причинил смъртта.

Нямах намерение да се занимавам с такъв „костелив орех“ като общия аргумент, който твърди, че според либертарианския принцип лице, което наема убиец не се смята за виновно в убийство. Очевидно е, че проблемът с този общ либертариански принцип е, че жертвата може да е напълно невинна, което би превърнало убийството в престъпление, което пък води до въпроса дали този, който предлага парите не е виновен.

Напротив, според моите съждения се предполага, че „жертвата“ е държавен служител, вероятно такъв, който не е само на заплата от откраднати от данъци пари, но е и виновен за допълнителни нарушения на правата. (Сещам се за правителствените агенти отговорни за инцидентите Ruby Ridge и Waco.) Когато държавен служител приема такива пари и с различните си действия нарушава „Принципа за ненападение“, тогава, най-вероятно, всякакви действия срещу него не представляват прилагане на сила според либертарианските принципи.

Организацията, създадена да управлява такава система, би могла да направи списък на хората, които сериозно са нарушили „Принципа за ненападение“, но няма да получат справедливи присъди в нашите съдилища, поради факта, че действията им са били извършени по нареждане на правителството. За всяко име ще бъде определена сума, това е общата сума на парите, които организацията е получила като вноски, и която ще бъде дадена за правилно „предсказване“ на смъртта на лицето, най-вероятно чрез посочването на точната дата. „Отгатващите“ ще формулират „предсказанията“ си във файл, ще го криптират с публичния ключ на организацията, а след това ще й го предадат, като по възможност използват непроследяеми методи, например да сложат диска в плик и да го хвърлят в някоя пощенска кутия, но по-вероятно чрез каскада от криптирани римейлъри (анонимни сървъри, които получават съобщения с вградени инструкции къде да ги препращат, без да разкриват откъде са дошли първоначално, remailers), или евентуално от места с публичен достъп до интернет, като терминали, обществени библиотеки и т.н.

За да се предотврати превръщането на подобна система в случайна, неплатена лотария, където хората могат произволно да гадаят имена и дати (надявайки се, че „ще удари мълния“, както се случва от време на време), ще трябва да се попречи на подобни случайни отгатвания, като се изисква от „отгатващите“ да включат към „предположението“ си и криптирани и непроследяеми дигитални пари, в такова количество, че да направи случайното отгатване непрактично.

Например, ако целта е, да речем, на 50 години и има продължителност на живота от още 30 години, или около 10 000 дни, сумата на парите, които ще се изискват за да се регистрира предположение трябва да бъде най-малко 1/10000 от сумата на наградата. На практика, необходимата сума трябва да бъде много по-голяма, може би дори 1/1000 от сумата, тъй като може да се предположи, че тези, които правят предположението ще се чувстват достатъчно уверени в него за да рискуват 1/1000 от потенциалната си награда.

Дигиталните пари ще бъдат поставени от вътрешната страна на външния „криптиран плик“, който може да бъде разшифрован като се използва публичния ключ на организацията. Самата прогноза (включваща името и датата) ще бъде в друг криптиран плик, вътре в първия, но ще бъде криптирана с помощта на ключ, който е известен само на прогнозиращия. По този начин организацията може да разшифрова външния плик и да намери дигиталните пари, но няма да има представа какво се прогнозира в най-вътрешния плик – нито името, нито датата.

Ако по-късно „прогнозата“ се сбъдне, авторът й би трябвало да изпрати на организацията още един криптиран „плик“, съдържащ ключ за разшифроване на предходния плик с „прогнозата“, плюс публичния ключ (който, независимо от името си, ще се използва само веднъж!) за криптиране на сумата от дигитални пари с които ще се плати наградата. Организацията ще използва ключа за разшифроването на плика с прогнозата за да открие, че е проработила, а след това и да забележи, че е изпълнена на посочената дата. Следователно, отгатващият би имал право на награда. Въпреки това, дори тогава, никой няма да знае кой е той!

Няма да се знае дори дали отгатналият има нещо общо с резултата от прогнозата. Ако организацията получи тези файлове по пощата, в истински пликове без обратен адрес, ще изгори пликовете, преди да изучи съдържание им. В резултат, дори при активно сътрудничество, организацията не би могла да помогне на никого, включително и на полицията, да намери отгатналия.

В този криптиран плик за „изпълнена прогноза“ ще бъдат сложени и все още невалидните дигитални пари, които ще могат да бъдат подписани „на сляпо“ от банката на организацията и впоследствие криптирани с помощта на включения публичния ключ. (Този ключ може да се оповестява, за да се даде възможност на гражданите да пращат коментари и евентуално допълнително възнаграждение на отгатналия, на когото със сигурност ще са благодарни.) Полученият криптиран файл може да се публикува открито в интернет, и после може да бъде разшифрован само от едно лице: лицето, което е направило оригиналната, точна прогноза. В резултат, получателят на наградата ще бъде напълно неоткриваем.

След това дигиталните пари се обработват от получателя чрез „отвързване“ (unbinding), принцип, който е обяснен в далеч по-големи подробности в статията от август 1992 г. в Scientific American. Източникът на получените дигитални пари е абсолютно непроследяем.

Подобна обща система постига редица цели. Първо, тя напълно скрива самоличността на „отгатващите“ пред организацията, което прави излишно за всеки потенциален „прогнозиращ“ да разчита само на доверие в нея, че няма да оповести името му или местоположението му. Второ, тя му позволява да прави прогноза, без да разкрива действителното й съдържание до момента, когато той си реши , и когато се е уверил, че „мишената“ не би могла да получи предупреждение за намерението му (и „провалените“ прогнози няма да бъдат разкривани). Всъщност, той не бива никога да разкрива прогнозата си, ако иска наградата. Трето, тя позволява на отгатналия да предостави наградата анонимно на някой друг, когото той си избере, тъй като може да даде дигиталните пари на всеки, без да се страхува, че ще бъдат проследени.

Тази система предоставя и редица предимства за организацията. Когато самоличността на „отгатващите“ е тайна дори и от нея, тя не може да бъде принудена да я разкрие нито в граждански, нито в наказателен съд. Това би трябвало да предпази организацията и от отговорност, защото няма да знае съдържанието на нито една „прогноза“, докато тя не се сбъдне. (Дори и в този случай, организацията трябва нарочно да бъде държана „бедна“, за да бъде предпазена от собствени преценки) Организацията най-вероятно би могла да бъде обвинена в нарушаване на множество закони, затова от нарушителя ще се изисква възможно най-голямо и продължително „невежество“ по отношение на специфична или предварителна информация и факти, за да затрудни сериозно преследването му от закона.

Част 2-ра 

„Както си седяха в пицарията „Вилидж Пица“ и си похапваха пица с пеперони, Дороти попита Джим: „Я кажи, върху какви открития работиш? Джим отговори: „Хрумна ми една нова идея, но е наистина еволюционна, буквално РЕВОЛЮЦИОННА.“ „Добре, Джим, кое правителство планираш да събориш?“, попита тя, включвайки се в играта.

„Всичките“, отговори Джим

Политически последствия

Представете си за момент, че като обикновени граждани, както си гледате вечерните новини, виждате действия на държавен служител или длъжностно лице, които нарушават правата ви, злоупотребяват с общественото доверие или с правомощията си, и според вас те трябват да бъдат ограничени. Виждате човек, чиито действия са толкова обидни или неправилни, че гражданите просто не бива да го търпят.

Ами какво би станало, ако тези граждани могат да отидат до компютъра си, да напишат името на мерзавеца и да изберат определена сума: сума, която те самите са готови да платят за всеки, който „прогнозира“ смъртта на въпросното длъжностно лице. Това дарение ще бъде изпратено криптирано и анонимно до централен регистър на организацията, и ще бъде прибавено в рамките на секунди към общата сума, която е на разположение за същото това лице. Ако само 0,1% от населението, или един човек на хиляда, е готов да плати 1 долар за да види някой правителствен изрод мъртъв, това всъщност означава 250 хиляди щатски долара награда за главата му.

Освен това, представете си, как всеки, който обмисля да събира средства за такава награда, може да го направи с математическата сигурност, че няма да бъде идентифициран, и без да има нужда да се среща или дори да говори с когото и да е било, а това значи, че няма да може да бъде разпознат и в последствие. Перфектна анонимност, перфектна тайна и пълна сигурност. При това, съчетани с леснота и сигурност при набиране на вноските – ето как да бъдеш злоупотребяващ с положението си държавен служител ще се превърне в изключително рисковано занимание. Има сериозен шанс да няма повече желаещи за държавна служба, поне не над нивото на селски кмет.

И как това ще промени политиката в Америка?

Много по-лесно е да се отговори на въпроса: „Кое ще остане същото?“ Вече няма да е възможно да избираме хора, които после ще се извъртят и ще ни облагат до смърт, ще ни регулират до смърт, или ще ни изпращат наети главорези да ни убиват, когато се противопоставим на желанията им.

Без армия?

Една от най-атрактивните възможни последици от такава система е, че най-вероятно няма да има необходимост от военна защита на страната. Всяка заплаха или обида от чуждестранен лидер ще бъде предмет на същата система – вноска/убийство/възнаграждение, и тя ще действа също толкова ефективно извън границите, както и вътре в страната.

Нашата страна вече знае, от многобройни следвоенни примери, че можем доста добре да се разбираме с народите на други страни, когато политическите спорове са прекратени. Германия след Втората световна война, Япония, и Италия, и Русия след края на Съветския съюз, Източният блок, Албания и много други са класически примери за това.

Имаме обратни примери там където все още има политически спорове – Северна Корея, Виетнам, Ирак, Куба, Червеният Китай, и още няколко. При тях, ръководството им, което се противопоставя на ръководството на САЩ все още НЕ е победено чрез война или вътрешна борба за власт. Ясно е, че НАРОДИТЕ не поддържат спора, а правителствата им.

Помислете само как би се променила историята, ако можехме сами да „пречукаме“ Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Аятолах Хомейни, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, както и разни други, и ако се наложи, и всичките им възможни наследници – всичките за мизерните няколко милиона долара, а не чрез войни с цената на милиарди долари и живота на милиони хора.

Това поставя и един интересен въпрос с още по-интересен отговор: „Ако всичко е толкова лесно, защо не е направено по-рано“? Имам предвид, че войните са разрушителни, скъпи, и опасни, защо тогава някой умен политик не се е сетил, че вместо да се борим срещу цели държави, можем просто да се прицелим в няколкото лоши момчета на върха?

Отговорът е многозначителен и поразително „логичен“: Ако можем да убием лидерите им, те също могат да убиват нашите лидери. Това ще избегне войната, но водачите и на двете страни ще бъдат мъртви, и познайте кой тогава ще взема решенията за това какво трябва да правим ние? Точно така, лидерите!

A, лидерите (и техните и нашите!) предпочитат да гледат как 30,000,000 обикновени хора умират през Втората световна война, отколкото да загубят собствения си живот, ако може да им се размине. Същото беше и в Корея, Виетнам, войната в Персийския залив, както и в редица други спорове по целия свят. Очевидно е, че докато продължаваме да позволяваме на лидери, както „наши“, така и „техни“ да решават кой да умре, те винаги ще избират обикновените хора.

Една от причините, поради която тези лидери са били в състояние да избегнат решение подобно на моето е проста: въпреки, че е сравнително лесно да „ти се размине наказание за убийство“, много по-трудно е да се възнагради човека, който го прави, и това лице определено поема сериозен риск. (Най-много случаи на убийства се разкриват въз основа на някоя предварителна връзка между убиеца и жертвата, или наблюдения над свидетели, които познават или убиеца или жертвата.)

Исторически и по същество досега е било невъзможно да се мотивира адекватно убиец, като хем се гарантира сигурността му и анонимността му, хем му се плати по такъв начин, че никой да не може да проследи парите и същевременно се подсигури мълчанието на всички потенциални свидетели. Дори някой да е готов да умре в действие, той би искал да знае, че избраните от него хора ще получат наградата, но и те ще бъдат на прицел, ако се знае самоличността им.

Всичко това се е промени с появата на публичния ключ за криптиране и дигиталните пари. Вече е възможно да обявим оферта за всички желаещи, с информация, че голяма сума дигитални пари в брой ще бъдат изпратени по непроследими начини до този, който отговаря на определени „условия“, условия, които дори не трябва да включват доказване (дори и твърдение), че по някакъв начин е отговорен за настъпването на смъртта.

Считам, че такава система ще има огромни последствия за бъдещето на свободите. Либертарианците по-специално (и аз съм либертарианец) следва да обърнат особено внимание на факта, че тази система „насърчава“, ако не точно анархистки резултат, поне минархистки (minarchist – минимално правителство), защото няма голяма правителствена структура, която би могла да оцелее в настоящата си форма.

В действителност, мога да твърдя, че тази система е способна да разреши потенциалния проблем, който се поставя от време на време, с приемането на либертарианството в една страна, заобиколена от не-либертариански държави. Може да се направи разумно предположение, че по време на постепенното преминаване към либертарианска политическа и икономическа система, някои останки от не-либертарианската система, като армията например, ще трябва да оцелеят, за да се защити обществото от заплахи идващи от чужди държави. Макар, че със сигурност е възможно, би било трудно за средно наивен човек да си представи как страната ще поддържа 250 милиарда щатски долара военен бюджет само на базата на доброволни вноски.

Лесният отговор, разбира се, е, че военен бюджет с такъв размер просто няма как да се случи в либертарианско общество. По-проблематичен е въпросът как страната ще се защитава, ако трябва да увеличи защитните си сили чрез доброволни вноски. Също толкова опростенчески е и отговорът, че тази страна вероятно би могла да бъде чудесно защитавана само с 1/2 до 1/3 от текущия бюджет. Вярно е, но пропуска най-важното.

А истинският отговор е дори и по-прост. Големи армии са необходими единствено за борба с други големи армии, организирани от ръководството на други не-либертариански държави, най-вероятно против волята на гражданите им. Когато, чрез анонимни вноски от гражданите, се реши проблемът създаден от лидерите им (както и от нашите), тогава няма да има големи армии на които да се налага да се противопоставяме.

Част 3

В „Аферата Томас Краун“, филм от 60-те години на 20-ти век, актьорът Стив Маккуин играе отегчен мултимилионер, който се бори със скуката чрез организиране на добре планирани, високодоходни банкови обири. Наема всеки крадец отделно и анонимно, като по този начин те не могат нито да го идентифицират, нито да се разпознаят помежду си. Крадците пристигат в банката по график, отделно един от друг, но едновременно, извършват грабежа, след което се разделят завинаги. Мултимилионерът плаща на всеки обирджия със собствени средства, така че парите да не могат да бъдат проследени, и задържа приходите от всеки грабеж.

В последното ми есе, озаглавено „Дигитална свобода“ (Digitaliberty), или ранната „Политика убийството“, развивам хипотезата, че би трябвало да бъде ЮРИДИЧЕСКИ възможно да се създаде организация, която да събира напълно анонимни дарения изпратени от граждани. Те ще инструктират организацията да плати съответната сума на този, който познае датата на смъртта на някоя определена личност, например някой недолюбван държавен служител или длъжностно лице. Организацията събира в едно всички дарения за определен човек и публикува ежедневно или дори на всеки час списък, (вероятно в интернет), с който информира за размера на сумата, която ще бъде платена на този, който точно познае датата на смъртта на определена личност.

Освен това, организацията ще приема напълно анонимни, непроследими, криптирани „прогнози“ по различни начини, като например по интернет, чрез криптирани римейлъри (анонимни сървъри, които получават съобщения с вградени инструкции къде да ги препращат, без да разкриват откъде са дошли първоначално, remailers), обикновена поща, куриер, или нещо друго. Тези прогнози ще съдържат две части: малка сума от непроследими „дигитални пари“, поставени във външен „дигитален плик“, за да се гарантира, че „прогнозиращият“, по чисто икономически причини, няма да може случайно да избира дати и имена, и вътрешен криптиран пакет данни, така закодиран, че дори и самата организация да не може да го разшифрова. Този пакет данни ще съдържа името на лицето, чиято смърт се очаква, и датата, на която тя трябва да се случи.

Този криптиран пакет може да се публикува, както е криптиран, в интернет, така че да бъде в състояние да се докаже на света в последствие, че някой е направил предсказанието преди смъртта да се е случила, и е бил готов да „вложи пари за него“, като ги е включил във външния „плик“. „Прогнозиращият“ винаги губи тези пари, той ще спечели само наградата, ако (все още тайната) му прогноза по-късно стане действителност. Ако предсказанието се сбъдне в последствие, отгатналият „късметлия“ ще предаде ключа за дешифриране на организацията, по начин, който не може да бъде проследен. Тя ще го приложи върху криптирания пакет, ще открие, че той работи, и ще прочете прогнозата, направена часове, дни, седмици или дори месеци по-рано. Само тогава организацията, или който и да е друг, с изключение на прогнозиращия, ще разбере името на лицето и / или прогнозираната дата на смъртта му.

Във вътрешния кодиран дигитален „пакет“ ще има и публичен ключ, генериран от прогнозиращия само за тази конкретна цел: Очевидно няма да е „нормалният“ му публичен ключ, защото той би могъл да бъде проследен до него. Той ще присъства и в пакета с печалбата. (Може да бъде предаден косвено, чрез посредник, за да се предотврати възможен отказ на някоя банка да работи с организацията.)

Тези кодове на „дигиталните пари“ ще бъдат криптирани с помощта на публичния ключ, включен в оригиналната прогноза, и ще бъдат публикувани на редица места, може би на няколко места в интернет, и ще са на разположение, чрез File Transfer Protocol (FTP, протокол за трансфер на файлове) на всеки, който се интересува. (Предполага се, че тези данни по някакъв начин ще стигнат до оригиналния прогнозиращ. А, тъй като ще стигнат и до „всеки“ в интернет, вероятно ще бъде невъзможно да се знае кой е прогнозиращия.) Все пак имайте предвид, че само този, който е изпратил прогнозата (или някой на когото междувременно е дал тайния ключ) би могъл да разшифрова съобщението, и при всеки случай само той, човекът, който е подготвил бланките за дигиталните пари, ще може напълно да „освободи“ тези пари и да ги направи годни за харчене, като те си останат и абсолютно непроследими. (За по-пълно обяснение за това как работят така-наречените „дигитални пари“ потърсете публикацията от августовския брой от 1992 г. на „Наука за американци“, Scientific American.)

Този процес звучи сложно, но (дори и без някои подробности, които не съм описал по-горе) всичко, което ви е необходимо е:

1. Да пазите дарителите, както и прогнозиращите, абсолютно анонимни, не само за гражданите, а и за всеки друг, дори и за самата организация, независимо дали преди или след сбъдването на прогнозата.

2. Да се уверите, че нито организацията, нито дарителите, нито гражданите са запознати със съдържанието на „прогнозата“, докато тя не се превърне в истина. (Това гарантира, че нито един от участниците няма да може да се счита за „виновен“, че е знаел нещо, преди то да се случи.)

3. Да докажете на дарителите (включително и на потенциални бъдещи прогнозиращи), на организацията и на обществото, че наистина, някой е прогнозирал конкретна смърт на определена дата, преди тя да се е случила.

4. Да докажете на дарителите и на обществото (включително и на потенциални бъдещи прогнозиращи), че средствата са били реално изплатени и в обещания размер на този, който е направил вярна прогноза. Това очевидно е важно, защото не бихте искали всеки потенциален прогнозиращ да се съмнява дали ще получи парите и /или дали те всъщност ще стигнат до успешния прогнозиращ.

5. Да предотвратите разкрития пред организацията, дарителите и гражданите дали прогнозиращият всъщност има нещо общо със смъртта. Това важи дори и ако (хипотетично) някой бъде заловен и осъден за убийство, което е било успешна „прогноза“: и след идентифицирането на убиеца чрез други средства, ще бъде невъзможно да се знае със сигурност дали убиецът и прогнозиращият са едно и също лице.

6. Позволете на прогнозиращия, ако реши, да „подари“ наградата (вероятно съвсем анонимно) без никой друг да знае за това, на което и да е друго лице, а то може и да е съвсем ненаясно с източника на парите.

Дори и назованата „мишена“ („жертвата“) ще има някакво уверение – че и най-добрият му „приятел“ може да получи възнаграждение, абсолютно анонимно, ако „предскаже“ смъртта му правилно. Оттук нататък той няма да има приятели.

Това може да се превърне в най-доброто раздробяване на информация: Никой не знае повече, отколкото трябва да знае за да изиграе своята роля в цялото споразумение. Никой не може да издаде другия, или да идентифицира останалите участници по погрешка. Но всеки може да провери, че „играта“ се играе „честно“: отгатналият получава парите си, тъй както дарителите са пожелали. Потенциални бъдещи прогнозиращи са убедени (по математически доказуем начин), че всички предишни успешни прогнозиращи са получили пълното си възнаграждение, по начин, който не може да бъде проследен. Гражданите са уверени, че, ако решат да направят дарение, то ще бъде използвано, както е обещано. Това ме води до смело твърдение: твърдя, че освен практическото затруднение и може би, теоретичната невъзможност за идентифициране на дарителите или прогнозиращите, че е много вероятно, нито един от участниците, с (разбираемото) хипотетично изключение на „прогнозиращия“, който знае, че е и убиец, ще може да бъде считан за „виновен“ за което и да е нарушение на писания закон. Освен това нито един от участниците, включително и централната организация, няма да бъде наясно, както преди, така и след сбъдването на „прогнозата“, дали някой от другите участници всъщност е нарушил закона, или дори да знае (освен ако гледа новините), че има реално извършено престъпление.

В края на краищата, дарителите само предлагат подарък за човек, който прави успешна прогноза, а не за някаква предполагаема отговорност за убийство, а плащането се случва, дори и да няма извършено престъпление. Организацията просто координира всичко, но като се изолира така че да не може да знае от кого идват парите, или на кого се дават, и дори дали има извършено престъпление. (Хипотетично „прогнозиращият“ в действителност може да бъде и „жертвата“, като реши да се самоубие и да „предскаже“ смъртта си, а постъпленията от наградата да отидат при избран от него бенефициент, може би роднина или приятел. По ирония на съдбата, това може да бъде най-доброто му отмъщение, „да измами палача“, така да се каже.)

Организацията може да се защити допълнително като направи изявление, че има политика да не дава награди на хора, които са осъждани (или дори само заподозрени) в убийство. Въпреки това, тъй като получателят на наградата е по дефиниция неидентифициран и непроследим, на теория това би било по-скоро куха гаранция, тъй като няма начин да се предотврати плащане на някой отговорен за убийство.

Следва…

Подкрепете кампанията #DMSЯневагейт за популяризиране на Яневагейт във Facebook

Ако цените нашата работа подкрепете сайта "Биволъ" с дарение (банков превод, в брой - през Cashterminal, ePay.bg - EasyPay, PayPal, биткойни), абонамент или покупка на наш рекламен продукт:

Print Friendly