Политика на убийството Mind the horns!

Системата Zerocoin предложена от Джон Хопкинс теоретично прави транзакциите с дигиталната валута Bitcoins непроследими и анонимни.

Джеймс Далтон Бел, (роден през 1958 г.), е американски крипто-анархист, създател на идеята за организиране на анонимно-спонсорирани плащания за убийства чрез интернет, която той нарича „Политика на убийството“. През април 1995 г., Бел написва първата част от есе в 10 части, наречено „Политика на убийството“, в което описва сложния пазар, на който анонимни благодетели могат надеждно да поръчат убийства на държавни служители или други лица, които нарушават правата на гражданите. След публикуването на есето, Бел се превръща в мишена на федералното правителство на Съединените щати. През 1997г., след разследване от Националната агенция за приходите (IRS), Бел е арестуван и хвърлен в затвора за 11 месеца за углавни престъпления по обвинения за укриване на данъци, тормоз и използване на фалшиви ЕГН-та (Social Security numbers). През 2001г., Wired (Жицата)нарича Бел един от най-известните „интернет есеисти“ и най-известният в света „крипто – затворник“. Преводът предложен тук е от сайта Outpost of Freedom.

Част I

Интересувам се от концепциите за дигитални пари и криптиране от 1992 г., когато прочетох статията в августовския брой на Scientific American (Наука за американци) за “криптираните подписи”. Макар че следя темата за дигиталните свободи (Digitaliberty) само от няколко седмици, вече забелязах няколко момента, които силно се отнасят до (и трябва!) да интересуват средно осведомения индивид:

1. Как може да използваме свободата, която ни дава интернет, във всекидневния живот?

2. Как можем да попречим на правителството да забранява криптирането, дигиталните пари и други подобни системи, които подобряват свободата ни?

Преди няколко месеца ми хрумна истински и буквално “революционна” идея, която шеговито нарекох “Политика на убийството”: Поиграх си да помисля как може да се създаде организация, която законно да съобщи, че ще даде парична награда на този, който правилно „прогнозира” смъртта на някой от списъка с нарушителите на права, обикновено държавни служители, чиновници, и други назначени лица. Тази организация може да поиска анонимни дарения от обществеността и от частни лица, а те ще могат да пращат вноските с помощта на дигитални пари.

Обмислях и как, чрез използване на съвременни методи за криптиране с публичен ключ и анонимна дигитална валута, би било възможно да се създадат такива парични награди, при които никой няма да знае кой ги е получил, а само, че се присъждат. Дори самата организация няма да има информация с която би могла да помогне на властите да намерят лицето отговорно за прогнозата, да не говорим за този, който е причинил смъртта.

Нямах намерение да се занимавам с такъв „костелив орех” като общия аргумент, който твърди, че според либертарианския принцип лице, което наема убиец не се смята за виновно в убийство. Очевидно е, че проблемът с този общ либертариански принцип е, че жертвата може да е напълно невинна, което би превърнало убийството в престъпление, което пък води до въпроса дали този, който предлага парите не е виновен.

Напротив, според моите съждения се предполага, че „жертвата” е държавен служител, вероятно такъв, който не е само на заплата от откраднати от данъци пари, но е и виновен за допълнителни нарушения на правата. (Сещам се за правителствените агенти отговорни за инцидентите Ruby Ridge и Waco.) Когато държавен служител приема такива пари и с различните си действия нарушава „Принципа за ненападение”, тогава, най-вероятно, всякакви действия срещу него не представляват прилагане на сила според либертарианските принципи.

Организацията, създадена да управлява такава система, би могла да направи списък на хората, които сериозно са нарушили „Принципа за ненападение”, но няма да получат справедливи присъди в нашите съдилища, поради факта, че действията им са били извършени по нареждане на правителството. За всяко име ще бъде определена сума, това е общата сума на парите, които организацията е получила като вноски, и която ще бъде дадена за правилно „предсказване” на смъртта на лицето, най-вероятно чрез посочването на точната дата. „Отгатващите” ще формулират „предсказанията” си във файл, ще го криптират с публичния ключ на организацията, а след това ще й го предадат, като по възможност използват непроследяеми методи, например да сложат диска в плик и да го хвърлят в някоя пощенска кутия, но по-вероятно чрез каскада от криптирани римейлъри (анонимни сървъри, които получават съобщения с вградени инструкции къде да ги препращат, без да разкриват откъде са дошли първоначално, remailers), или евентуално от места с публичен достъп до интернет, като терминали, обществени библиотеки и т.н.

За да се предотврати превръщането на подобна система в случайна, неплатена лотария, където хората могат произволно да гадаят имена и дати (надявайки се, че „ще удари мълния”, както се случва от време на време), ще трябва да се попречи на подобни случайни отгатвания, като се изисква от „отгатващите” да включат към „предположението” си и криптирани и непроследяеми дигитални пари, в такова количество, че да направи случайното отгатване непрактично.

Например, ако целта е, да речем, на 50 години и има продължителност на живота от още 30 години, или около 10 000 дни, сумата на парите, които ще се изискват за да се регистрира предположение трябва да бъде най-малко 1/10000 от сумата на наградата. На практика, необходимата сума трябва да бъде много по-голяма, може би дори 1/1000 от сумата, тъй като може да се предположи, че тези, които правят предположението ще се чувстват достатъчно уверени в него за да рискуват 1/1000 от потенциалната си награда.

Дигиталните пари ще бъдат поставени от вътрешната страна на външния „криптиран плик”, който може да бъде разшифрован като се използва публичния ключ на организацията. Самата прогноза (включваща името и датата) ще бъде в друг криптиран плик, вътре в първия, но ще бъде криптирана с помощта на ключ, който е известен само на прогнозиращия. По този начин организацията може да разшифрова външния плик и да намери дигиталните пари, но няма да има представа какво се прогнозира в най-вътрешния плик – нито името, нито датата.

Ако по-късно „прогнозата” се сбъдне, авторът й би трябвало да изпрати на организацията още един криптиран „плик”, съдържащ ключ за разшифроване на предходния плик с „прогнозата”, плюс публичния ключ (който, независимо от името си, ще се използва само веднъж!) за криптиране на сумата от дигитални пари с които ще се плати наградата. Организацията ще използва ключа за разшифроването на плика с прогнозата за да открие, че е проработила, а след това и да забележи, че е изпълнена на посочената дата. Следователно, отгатващият би имал право на награда. Въпреки това, дори тогава, никой няма да знае кой е той!

Няма да се знае дори дали отгатналият има нещо общо с резултата от прогнозата. Ако организацията получи тези файлове по пощата, в истински пликове без обратен адрес, ще изгори пликовете, преди да изучи съдържание им. В резултат, дори при активно сътрудничество, организацията не би могла да помогне на никого, включително и на полицията, да намери отгатналия.

В този криптиран плик за „изпълнена прогноза” ще бъдат сложени и все още невалидните дигитални пари, които ще могат да бъдат подписани „на сляпо” от банката на организацията и впоследствие криптирани с помощта на включения публичния ключ. (Този ключ може да се оповестява, за да се даде възможност на гражданите да пращат коментари и евентуално допълнително възнаграждение на отгатналия, на когото със сигурност ще са благодарни.) Полученият криптиран файл може да се публикува открито в интернет, и после може да бъде разшифрован само от едно лице: лицето, което е направило оригиналната, точна прогноза. В резултат, получателят на наградата ще бъде напълно неоткриваем.

След това дигиталните пари се обработват от получателя чрез „отвързване” (unbinding), принцип, който е обяснен в далеч по-големи подробности в статията от август 1992 г. в Scientific American. Източникът на получените дигитални пари е абсолютно непроследяем.

Подобна обща система постига редица цели. Първо, тя напълно скрива самоличността на „отгатващите” пред организацията, което прави излишно за всеки потенциален „прогнозиращ” да разчита само на доверие в нея, че няма да оповести името му или местоположението му. Второ, тя му позволява да прави прогноза, без да разкрива действителното й съдържание до момента, когато той си реши , и когато се е уверил, че „мишената” не би могла да получи предупреждение за намерението му (и „провалените” прогнози няма да бъдат разкривани). Всъщност, той не бива никога да разкрива прогнозата си, ако иска наградата. Трето, тя позволява на отгатналия да предостави наградата анонимно на някой друг, когото той си избере, тъй като може да даде дигиталните пари на всеки, без да се страхува, че ще бъдат проследени.

Тази система предоставя и редица предимства за организацията. Когато самоличността на „отгатващите” е тайна дори и от нея, тя не може да бъде принудена да я разкрие нито в граждански, нито в наказателен съд. Това би трябвало да предпази организацията и от отговорност, защото няма да знае съдържанието на нито една „прогноза”, докато тя не се сбъдне. (Дори и в този случай, организацията трябва нарочно да бъде държана „бедна”, за да бъде предпазена от собствени преценки) Организацията най-вероятно би могла да бъде обвинена в нарушаване на множество закони, затова от нарушителя ще се изисква възможно най-голямо и продължително „невежество” по отношение на специфична или предварителна информация и факти, за да затрудни сериозно преследването му от закона.

Част II

„Както си седяха в пицарията „Вилидж Пица“ и си похапваха пица с пеперони, Дороти попита Джим: „Я кажи, върху какви открития работиш? Джим отговори: „Хрумна ми една нова идея, но е наистина еволюционна, буквално РЕВОЛЮЦИОННА.“ „Добре, Джим, кое правителство планираш да събориш?“, попита тя, включвайки се в играта.

„Всичките“, отговори Джим

Политически последствия

Представете си за момент, че като обикновени граждани, както си гледате вечерните новини, виждате действия на държавен служител или длъжностно лице, които нарушават правата ви, злоупотребяват с общественото доверие или с правомощията си, и според вас те трябват да бъдат ограничени. Виждате човек, чиито действия са толкова обидни или неправилни, че гражданите просто не бива да го търпят.

Ами какво би станало, ако тези граждани могат да отидат до компютъра си, да напишат името на мерзавеца и да изберат определена сума: сума, която те самите са готови да платят за всеки, който „прогнозира“ смъртта на въпросното длъжностно лице. Това дарение ще бъде изпратено криптирано и анонимно до централен регистър на организацията, и ще бъде прибавено в рамките на секунди към общата сума, която е на разположение за същото това лице. Ако само 0,1% от населението, или един човек на хиляда, е готов да плати 1 долар за да види някой правителствен изрод мъртъв, това всъщност означава 250 хиляди щатски долара награда за главата му.

Освен това, представете си, как всеки, който обмисля да събира средства за такава награда, може да го направи с математическата сигурност, че няма да бъде идентифициран, и без да има нужда да се среща или дори да говори с когото и да е било, а това значи, че няма да може да бъде разпознат и в последствие. Перфектна анонимност, перфектна тайна и пълна сигурност. При това, съчетани с леснота и сигурност при набиране на вноските – ето как да бъдеш злоупотребяващ с положението си държавен служител ще се превърне в изключително рисковано занимание. Има сериозен шанс да няма повече желаещи за държавна служба, поне не над нивото на селски кмет.

И как това ще промени политиката в Америка?

Много по-лесно е да се отговори на въпроса: „Кое ще остане същото?“ Вече няма да е възможно да избираме хора, които после ще се извъртят и ще ни облагат до смърт, ще ни регулират до смърт, или ще ни изпращат наети главорези да ни убиват, когато се противопоставим на желанията им.

Без армия?

Една от най-атрактивните възможни последици от такава система е, че най-вероятно няма да има необходимост от военна защита на страната. Всяка заплаха или обида от чуждестранен лидер ще бъде предмет на същата система – вноска/убийство/възнаграждение, и тя ще действа също толкова ефективно извън границите, както и вътре в страната.

Нашата страна вече знае, от многобройни следвоенни примери, че можем доста добре да се разбираме с народите на други страни, когато политическите спорове са прекратени. Германия след Втората световна война, Япония, и Италия, и Русия след края на Съветския съюз, Източният блок, Албания и много други са класически примери за това.

Имаме обратни примери там където все още има политически спорове – Северна Корея, Виетнам, Ирак, Куба, Червеният Китай, и още няколко. При тях, ръководството им, което се противопоставя на ръководството на САЩ все още НЕ е победено чрез война или вътрешна борба за власт. Ясно е, че НАРОДИТЕ не поддържат спора, а правителствата им.

Помислете само как би се променила историята, ако можехме сами да „пречукаме“ Ленин, Сталин, Хитлер, Мусолини, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Аятолах Хомейни, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, както и разни други, и ако се наложи, и всичките им възможни наследници – всичките за мизерните няколко милиона долара, а не чрез войни с цената на милиарди долари и живота на милиони хора.

Това поставя и един интересен въпрос с още по-интересен отговор: „Ако всичко е толкова лесно, защо не е направено по-рано“? Имам предвид, че войните са разрушителни, скъпи, и опасни, защо тогава някой умен политик не се е сетил, че вместо да се борим срещу цели държави, можем просто да се прицелим в няколкото лоши момчета на върха?

Отговорът е многозначителен и поразително „логичен“: Ако можем да убием лидерите им, те също могат да убиват нашите лидери. Това ще избегне войната, но водачите и на двете страни ще бъдат мъртви, и познайте кой тогава ще взема решенията за това какво трябва да правим ние? Точно така, лидерите!

A, лидерите (и техните и нашите!) предпочитат да гледат как 30,000,000 обикновени хора умират през Втората световна война, отколкото да загубят собствения си живот, ако може да им се размине. Същото беше и в Корея, Виетнам, войната в Персийския залив, както и в редица други спорове по целия свят. Очевидно е, че докато продължаваме да позволяваме на лидери, както „наши“, така и „техни“ да решават кой да умре, те винаги ще избират обикновените хора.

Една от причините, поради която тези лидери са били в състояние да избегнат решение подобно на моето е проста: въпреки, че е сравнително лесно да “ти се размине наказание за убийство”, много по-трудно е да се възнагради човека, който го прави, и това лице определено поема сериозен риск. (Най-много случаи на убийства се разкриват въз основа на някоя предварителна връзка между убиеца и жертвата, или наблюдения над свидетели, които познават или убиеца или жертвата.)

Исторически и по същество досега е било невъзможно да се мотивира адекватно убиец, като хем се гарантира сигурността му и анонимността му, хем му се плати по такъв начин, че никой да не може да проследи парите и същевременно се подсигури мълчанието на всички потенциални свидетели. Дори някой да е готов да умре в действие, той би искал да знае, че избраните от него хора ще получат наградата, но и те ще бъдат на прицел, ако се знае самоличността им.

Всичко това се е промени с появата на публичния ключ за криптиране и дигиталните пари. Вече е възможно да обявим оферта за всички желаещи, с информация, че голяма сума дигитални пари в брой ще бъдат изпратени по непроследими начини до този, който отговаря на определени „условия“, условия, които дори не трябва да включват доказване (дори и твърдение), че по някакъв начин е отговорен за настъпването на смъртта.

Считам, че такава система ще има огромни последствия за бъдещето на свободите. Либертарианците по-специално (и аз съм либертарианец) следва да обърнат особено внимание на факта, че тази система „насърчава“, ако не точно анархистки резултат, поне минархистки (minarchist – минимално правителство), защото няма голяма правителствена структура, която би могла да оцелее в настоящата си форма.

В действителност, мога да твърдя, че тази система е способна да разреши потенциалния проблем, който се поставя от време на време, с приемането на либертарианството в една страна, заобиколена от не-либертариански държави. Може да се направи разумно предположение, че по време на постепенното преминаване към либертарианска политическа и икономическа система, някои останки от не-либертарианската система, като армията например, ще трябва да оцелеят, за да се защити обществото от заплахи идващи от чужди държави. Макар, че със сигурност е възможно, би било трудно за средно наивен човек да си представи как страната ще поддържа 250 милиарда щатски долара военен бюджет само на базата на доброволни вноски.

Лесният отговор, разбира се, е, че военен бюджет с такъв размер просто няма как да се случи в либертарианско общество. По-проблематичен е въпросът как страната ще се защитава, ако трябва да увеличи защитните си сили чрез доброволни вноски. Също толкова опростенчески е и отговорът, че тази страна вероятно би могла да бъде чудесно защитавана само с 1/2 до 1/3 от текущия бюджет. Вярно е, но пропуска най-важното.

А истинският отговор е дори и по-прост. Големи армии са необходими единствено за борба с други големи армии, организирани от ръководството на други не-либертариански държави, най-вероятно против волята на гражданите им. Когато, чрез анонимни вноски от гражданите, се реши проблемът създаден от лидерите им (както и от нашите), тогава няма да има големи армии на които да се налага да се противопоставяме.

Част III

В „Аферата Томас Краун“, филм от 60-те години на 20-ти век, актьорът Стив Маккуин играе отегчен мултимилионер, който се бори със скуката чрез организиране на добре планирани, високодоходни банкови обири. Наема всеки крадец отделно и анонимно, като по този начин те не могат нито да го идентифицират, нито да се разпознаят помежду си. Крадците пристигат в банката по график, отделно един от друг, но едновременно, извършват грабежа, след което се разделят завинаги. Мултимилионерът плаща на всеки обирджия със собствени средства, така че парите да не могат да бъдат проследени, и задържа приходите от всеки грабеж.

В последното ми есе, озаглавено „Дигитална свобода“ (Digitaliberty), или ранната „Политика убийството“, развивам хипотезата, че би трябвало да бъде ЮРИДИЧЕСКИ възможно да се създаде организация, която да събира напълно анонимни дарения изпратени от граждани. Те ще инструктират организацията да плати съответната сума на този, който познае датата на смъртта на някоя определена личност, например някой недолюбван държавен служител или длъжностно лице. Организацията събира в едно всички дарения за определен човек и публикува ежедневно или дори на всеки час списък, (вероятно в интернет), с който информира за размера на сумата, която ще бъде платена на този, който точно познае датата на смъртта на определена личност.

Освен това, организацията ще приема напълно анонимни, непроследими, криптирани „прогнози“ по различни начини, като например по интернет, чрез криптирани римейлъри (анонимни сървъри, които получават съобщения с вградени инструкции къде да ги препращат, без да разкриват откъде са дошли първоначално, remailers), обикновена поща, куриер, или нещо друго. Тези прогнози ще съдържат две части: малка сума от непроследими „дигитални пари“, поставени във външен „дигитален плик“, за да се гарантира, че „прогнозиращият“, по чисто икономически причини, няма да може случайно да избира дати и имена, и вътрешен криптиран пакет данни, така закодиран, че дори и самата организация да не може да го разшифрова. Този пакет данни ще съдържа името на лицето, чиято смърт се очаква, и датата, на която тя трябва да се случи.

Този криптиран пакет може да се публикува, както е криптиран, в интернет, така че да бъде в състояние да се докаже на света в последствие, че някой е направил предсказанието преди смъртта да се е случила, и е бил готов да „вложи пари за него“, като ги е включил във външния „плик“. „Прогнозиращият“ винаги губи тези пари, той ще спечели само наградата, ако (все още тайната) му прогноза по-късно стане действителност. Ако предсказанието се сбъдне в последствие, отгатналият „късметлия“ ще предаде ключа за дешифриране на организацията, по начин, който не може да бъде проследен. Тя ще го приложи върху криптирания пакет, ще открие, че той работи, и ще прочете прогнозата, направена часове, дни, седмици или дори месеци по-рано. Само тогава организацията, или който и да е друг, с изключение на прогнозиращия, ще разбере името на лицето и / или прогнозираната дата на смъртта му.

Във вътрешния кодиран дигитален „пакет“ ще има и публичен ключ, генериран от прогнозиращия само за тази конкретна цел: Очевидно няма да е „нормалният“ му публичен ключ, защото той би могъл да бъде проследен до него. Той ще присъства и в пакета с печалбата. (Може да бъде предаден косвено, чрез посредник, за да се предотврати възможен отказ на някоя банка да работи с организацията.)

Тези кодове на „дигиталните пари“ ще бъдат криптирани с помощта на публичния ключ, включен в оригиналната прогноза, и ще бъдат публикувани на редица места, може би на няколко места в интернет, и ще са на разположение, чрез File Transfer Protocol (FTP, протокол за трансфер на файлове) на всеки, който се интересува. (Предполага се, че тези данни по някакъв начин ще стигнат до оригиналния прогнозиращ. А, тъй като ще стигнат и до „всеки“ в интернет, вероятно ще бъде невъзможно да се знае кой е прогнозиращия.) Все пак имайте предвид, че само този, който е изпратил прогнозата (или някой на когото междувременно е дал тайния ключ) би могъл да разшифрова съобщението, и при всеки случай само той, човекът, който е подготвил бланките за дигиталните пари, ще може напълно да „освободи“ тези пари и да ги направи годни за харчене, като те си останат и абсолютно непроследими. (За по-пълно обяснение за това как работят така-наречените „дигитални пари“ потърсете публикацията от августовския брой от 1992 г. на „Наука за американци“, Scientific American.)

Този процес звучи сложно, но (дори и без някои подробности, които не съм описал по-горе) всичко, което ви е необходимо е:

1. Да пазите дарителите, както и прогнозиращите, абсолютно анонимни, не само за гражданите, а и за всеки друг, дори и за самата организация, независимо дали преди или след сбъдването на прогнозата.

2. Да се уверите, че нито организацията, нито дарителите, нито гражданите са запознати със съдържанието на „прогнозата“, докато тя не се превърне в истина. (Това гарантира, че нито един от участниците няма да може да се счита за „виновен“, че е знаел нещо, преди то да се случи.)

3. Да докажете на дарителите (включително и на потенциални бъдещи прогнозиращи), на организацията и на обществото, че наистина, някой е прогнозирал конкретна смърт на определена дата, преди тя да се е случила.

4. Да докажете на дарителите и на обществото (включително и на потенциални бъдещи прогнозиращи), че средствата са били реално изплатени и в обещания размер на този, който е направил вярна прогноза. Това очевидно е важно, защото не бихте искали всеки потенциален прогнозиращ да се съмнява дали ще получи парите и /или дали те всъщност ще стигнат до успешния прогнозиращ.

5. Да предотвратите разкрития пред организацията, дарителите и гражданите дали прогнозиращият всъщност има нещо общо със смъртта. Това важи дори и ако (хипотетично) някой бъде заловен и осъден за убийство, което е било успешна „прогноза“: и след идентифицирането на убиеца чрез други средства, ще бъде невъзможно да се знае със сигурност дали убиецът и прогнозиращият са едно и също лице.

6. Позволете на прогнозиращия, ако реши, да „подари“ наградата (вероятно съвсем анонимно) без никой друг да знае за това, на което и да е друго лице, а то може и да е съвсем ненаясно с източника на парите.

Дори и назованата „мишена“ („жертвата“) ще има някакво уверение – че и най-добрият му „приятел“ може да получи възнаграждение, абсолютно анонимно, ако „предскаже“ смъртта му правилно. Оттук нататък той няма да има приятели.

Това може да се превърне в най-доброто раздробяване на информация: Никой не знае повече, отколкото трябва да знае за да изиграе своята роля в цялото споразумение. Никой не може да издаде другия, или да идентифицира останалите участници по погрешка. Но всеки може да провери, че „играта“ се играе „честно“: отгатналият получава парите си, тъй както дарителите са пожелали. Потенциални бъдещи прогнозиращи са убедени (по математически доказуем начин), че всички предишни успешни прогнозиращи са получили пълното си възнаграждение, по начин, който не може да бъде проследен. Гражданите са уверени, че, ако решат да направят дарение, то ще бъде използвано, както е обещано. Това ме води до смело твърдение: твърдя, че освен практическото затруднение и може би, теоретичната невъзможност за идентифициране на дарителите или прогнозиращите, че е много вероятно, нито един от участниците, с (разбираемото) хипотетично изключение на „прогнозиращия“, който знае, че е и убиец, ще може да бъде считан за „виновен“ за което и да е нарушение на писания закон. Освен това нито един от участниците, включително и централната организация, няма да бъде наясно, както преди, така и след сбъдването на „прогнозата“, дали някой от другите участници всъщност е нарушил закона, или дори да знае (освен ако гледа новините), че има реално извършено престъпление.

В края на краищата, дарителите само предлагат подарък за човек, който прави успешна прогноза, а не за някаква предполагаема отговорност за убийство, а плащането се случва, дори и да няма извършено престъпление. Организацията просто координира всичко, но като се изолира така че да не може да знае от кого идват парите, или на кого се дават, и дори дали има извършено престъпление. (Хипотетично „прогнозиращият“ в действителност може да бъде и „жертвата“, като реши да се самоубие и да „предскаже“ смъртта си, а постъпленията от наградата да отидат при избран от него бенефициент, може би роднина или приятел. По ирония на съдбата, това може да бъде най-доброто му отмъщение, „да измами палача“, така да се каже.)

Организацията може да се защити допълнително като направи изявление, че има политика да не дава награди на хора, които са осъждани (или дори само заподозрени) в убийство. Въпреки това, тъй като получателят на наградата е по дефиниция неидентифициран и непроследим, на теория това би било по-скоро куха гаранция, тъй като няма начин да се предотврати плащане на някой отговорен за убийство.

Част IV

В част III твърдя, че дадена организация може да работи съвсем законно, подпомагана от криптиране, международни мрежи за данни и непроследяеми дигитални пари, по начин, който би могъл (косвено) да ускори смъртта на опредлени хора, например омразни правителствени служители и длъжностни лица. Няма да се опитвам да „докажа“ това, поради причини, които смятам за очевидни. Първо, дори ако такава операция би била наистина „законна“, този факт не би спрял исканията на опонентите й да бъде прекратена. Но има и друг начин да погледнем на това: ако тази система работи, както очаквам да работи, дори нейната така-наречена „незаконност“ би била без значение, защото операцията би могла да се проведе без да се вземат предвид международни граници и правния обхват на което и да е правителство спазващо закона.

Обаче, може би най-многозначителният факт е, че ако тази система е толкова ефективна, колкото изглежда, никой прокурор не би посмял да обвини който и да е участник и никой съдия не би гледал делото, защото, независимо колко дълъг е съществуващият списък с „цели“, винаги ще има място за още един-двама. Всеки потенциален потребител на тази система би признал, че нападението над нея представлява заплаха за бъдещето й и ще действа в съответствие, като дарява пари за борба с всеки, който се опитва да я спре.

Въпреки това, мисля, че трябва да обърна внимание на две обвинения, очевидно доста опростени, които твърдят, че прилагането на тази идея би нарушило закона. Конкретно: „конспирация за извършване на убийство“ и „укриване на престъпление“.

Както аз го разбирам, за да има „конспирация“ от гледна точка за извършване на престъпление, е необходимо поне двама души да се договорят да извършат престъпление и да извършат известни явни действия в подкрепа на това престъпление.

Е, това обвинение се „задрасква“ от самосебе си, защото в описания план, никой от участниците не се договаря с никого да извърши престъпление. Никой от участниците дори не информира някого друг, че ще извърши престъпление, независимо дали преди или след факта. Всъщност единственото престъпление (хипотетично, предполага се, че престъплението действително е извършено) е убийство, извършено от определен човек, престъпление, неизвестно на другите участници, като идентичността на този човек също така е неизвестна.

Не забравяйте, че „предвиждането“, първоначално изпратено от предвиждащия, е напълно криптирано, така че организацията (или някой друг) няма да може да разбере самоличността на лицето, чиято смърт е била предвидена, или датата, на която е било предвидено тя да се случи. По този начин организацията е неспособна да „се съгласи“ с подобно нещо, а също и донорите й. Само ако предвиждането по-късно се сбъдне, ще се получи ключът за декриптиране и само тогава организацията (и обществото) ще бъдат информирани за съдържанието. Дори тогава, това е само „предвиждане“, така че и в този момент никой няма да е наясно какво е престъплението, което може да бъде свързано с предвиждащия.

„Укриване на престъпление“

Твърди се, че подобно престъпление, нещо като размита форма на „помагателство преди и / или след факта“, е квалифицирано от човек с пвсевдонима „Tim of Angle“, който след моя отговор до него по този въпрос изобщо не успя да подкрепи първоначалната си претенция. (Нещо любопитно, което излезе наскоро, е, че Майкъл Фортиър, който твърди, че е помогнал на заподозрения Тим Маквей да бомбардира федералната сграда в Оклахома сити, е обвинен в такова престъпление).

Тук обаче го включвам, защото неговото опростенческо (и невнимателно) четене на моята идея го е довело до може би „най-близкия“ закон, за който може да се твърди, че участниците биха могли да нарушат. Тим твърди: „Не. Това се нарича „укриване на престъпление“ и ви прави помагател преди факта. Може да се каже, че според закона за извършване на предомишлено убийство бихте могли да бъдете осъден на смърт в държава, в която има смъртна присъда.

Въпреки това направих малко проучване в библиотеката, проверявайки Речника на законите на Блек (Black’s Law Dictionary). Тук този елемент е записан така: „Укриване на престъпление. Нарушението породено от укриване на престъпление, извършено от друг, но без предварително съглашателство или последваща помощ за престъпника, което би направило укривателя съучастник преди или след факта Делото е САЩ срещу Пърлстейн (United State s v. Perlstein, C.C.A.N.J., 126 F.2d 789, 798) . Елементите на това престъпление са, че извършителят му е извършил и завършил твърденото за престъпление, а обвиняемият е бил напълно запознат с този факт, не е уведомил властите, и определено е предприел действие, за прикриване престъплението. Делото САЩ срещу Чиамброне (U.S. v. Ciambrone, CA Nev., 750 F.2d 1416, 1417). Този, който знае за действително извършване на престъпление, разпознато като такова от съда на Съединените щати, прикрива го и не го съобщава възможно най-бързо на съдия или друго лице с гражданска или военна власт според законите на Съединените щати е виновен за федералното престъпление укриване на престъпление 18 USCA 4.“ Вижте също Възпрепятстване правосъдието в Речника на законите на Блек (Obstructing Justice in Black’s Law Dictionary).

Единственият „елемент“ на това престъпление, за който може да се твърди, че съществува е първият: Някой, различен от подсъдимия за „укриване на престъплението“, е извършил престъпление. Вторият елемент се проваля трагично: „… че обвиняемият е бил напълно запознат с този факт…“ Предишният ми коментар ясно показва, че другите участници не само не за „напълно запознати с този факт“, а са внимателно възпрепятствани да получат каквато и да е информация за „този факт“. Третият елемент, че „обвиняемият не е уведомил властите…“ също липсва по същество: Никой друг участник няма информация относно идентичността на предсказващия престъплението или неговото местонахождение или за това дали той е имал каквото и да е участие в каквото и да е било престъпление. Всъщност, всеки от другите участници би могъл да предостави (най-вероятно анонимно) копия от цялата кореспонденция, която е изпратил на полицията или на друга агенция, но тази кореспонденция няма да помогне на властите дори да се доближат до установяване на самоличността на който и да е престъпник или дори да установят престъпление.

Всъщност, нормалното функциониране на тази организация би било да обяви „цялата“ кореспонденция, която получава, с което да предостави обратна връзка на обществото за да го увери, че всички участници изпълняват обещанията си и получават възнагражденията си. Тези документи вероятно ще се окажат в ръцете на полицията или дори може да й бъдат изпратени заради „неуведомяването на властите“. Независимо от това, никой от тези материали не би могъл да помогне на властите при разследванията им, за техен голям ужас.

Четвъртият и последен елемент на престъплението „укриване на престъпление“: „Определено е предприел действие за прикриване престъплението“ би се провалил напълно. Организацията не би „укрила“ престъплението. Всъщност няма да има възможността да направи каквото и да било, напротив, ако не заради друго, то просто защото не е имала никакво знание за престъплението! И както е описано по-горе, тя внимателно ще избегне достъп до всякаква информация, която би могла да помогне за разкриване на престъплението и по този начин ще избегне всякакви задължения в тази насока.

Резюме:

Накратко, не би трябвало да е изненадващо, че такава организация може да действа законно в САЩ, макар и първоначално да има политическа опозиция. Първо, най-малкото, поне на хартия, се предполага, че това е „свободна страна“, което означава, че полицията и другите власти не могат да наказват нечие поведение само защото не го харесват.

На второ място, очевидно е, че повечето днешни закони са били написани по времето, когато законите са допускали, че „конспираторите“ поне се познават, срещали са се, могат да установят самоличността на другите или (поне) са разговаряли помежду си , Напротив, в моя сценарий никой от участниците дори не знае на кой континент живее който и да е от останалите, да не говорим за тяхната страна, град или улица. Те не знаят как изглеждат, звучат, или пък дори „как пишат на клавиатура“: Никой от текстовете им, освен рядко някои „предсказания“, не се съобщава по никакъв начин на който и да е от останалите, така че дори програми за сравняване на текстове няма да успеят да превърнат някого в „мишена“.

Също така, изненадваща (за онези, които първоначално са написали законите срещу „конспирацията“) ще бъде способността на „лице А“ да се увери, че „лице Б“ заслужава наградата, без да знае, че „лице Б“ е действително отговорно за конкретна смърт.

Част V

В предходните четири бележки по темата за Дигиталната свобода (Digitaliberty) предположих, че тази концепция (събирането на анонимни дарения, които всъщност „купуват“ смъртта на недолюбван държавен служител) много бързо ще доведе до принудително драматично намаляване на състава на правителството на всички нива, както и постигането на това, което вероятно ще бъде „миниархистка“ (minarchist – минимално правителство) държава. Освен това посочих, че според мен този ефект не би засегнал само една страна или континент, а всъщност по същество може да се разпространи едновременно във всички страни.

Но освен тези (очевидно) грандиозни твърдения, ми се струва, че трябва да има и други промени в обществото, които биха се случили едновременно с въвеждането на такава система. В крайна сметка, един опростен поглед върху моята идея би могъл да доведе до заключението, че след като обществото бъде трансформирано, няма да има почти никаква правителствена структура. Тъй като настоящата ни „система за наказателно правосъдие“ се основава изцяло на концепцията за „голямото правителство“, това би накарало наивния човек да се запита как понятия като „справедливост“, „честност“, „ред“ и от там защита на личните права могат да бъдат постигнати в такова общество.

Всъщност, в критиките на моята идея видях една обща тема, и тя е страхът, че тази система ще доведе до „анархия“. Смешното в това възражение е, че технически то лесно може да се окаже вярно. Но, „анархията“ в реалния живот може по нищо да не прилича на „анархията“, от която тези хора твърдят, че се страхуват, което ме кара да отговоря с цитат, чийто произход не си спомням:

„Анархията не е липса на ред. Анархията е липса на ПОРЪЧКИ.“

Хората вероятно ще продължат да живеят живота си по спокоен и подреден начин. Или поне толкова спокоен и подреден, колкото те го ИСКАТ. Няма да има „диващини по улиците“ и няма да върнат канибализма като национален спорт или нещо подобно.

Струва ми се, че вероятно един от най-добрите начини да демонстрирам, че моята идея за „политика на убийството“ (може би не съвсем удачно име, с оглед на факта, че приложението й е далеч по-голямо от обикновена политика) няма да доведе до „липса на ред“, е да покажа, че повечето, ако не и всички, желани функции на сегашното „наказателно правосъдие“ ще продължат да действат и след приемането й. Това е истината, дори и те да бъдат осъществени чрез съвсем различни методи и, разбира се, по съвсем различни начини, отколкото настоящата система.

Вероятно най-напред трябва да отбележа, че не искам да пренаписвам теорията за минархизма. Предполагам, че през годините е писано много за това как ще функционират хората и обществата при липсата на силно централно правителство, и голяма част от тези текстове са вероятно много по-подробни и добре обмислени от всичко, което аз ще опиша тук.

Една от причините, поради която ПОЧТИ ВСЯКА наказателна правосъдна система би била по-добра и по-ефективна от тази, с която разполагаме, е, че противно на имиджа, който статуквото се опитва да прокара, всеки, чиято работа зависи от „престъпността“ поддържа високо ниво на престъпност, а не го елиминира. В края на краищата тероризираното общество е това, което желае да наеме много ченгета и затворнически надзиратели, съдии и адвокати, и да им плаща високи заплати. Безопасното общество не е склонно да търпи това. „Идеалната“ ситуация, от ограничената и самопожелаваща гледна точка на полицията и надзирателите в затвора, е тази, която увеличава броя на затворниците, но оставя повечето наистина опасни престъпници по улиците, за да поддържа оправданието за съществуване на системата. Изглежда, че днешното положение е точно такова, което не е изненадващо, като се вземе предвид, че полицията е имала необичайно голям принос за „системата“ в продължение на много десетилетия.

Мисля, че първият ефект от моята идея би могъл да бъде премахаването на забраните за действия, които не водят до жертви, или за „престъпленията без жертви“. Класически примери са законите срещу продажбите и употребата на наркотици, хазарта, проституцията, порнографията и т.н.. Това е така, защото средният (необлъчен с пропаганда) индивид ще прояви много малко загриженост или съпричастие към наказването на акт, който няма ясна жертва. Без голямо централно правителство, което да прави пропаганда, обществото със сигурност ще гледа на тези деяния не като на „престъпления“, макар и те да продължат да бъдат считани за нежелателни от едно значително мнозинство за още няколко години. След като се освободим от подобни закони, цената на незаконните наркотици ще спадне драстично, вероятно с коефициент 100. Престъпленията, причинени от необходимостта да се сдобиеш с пари, за да се заплатят тези наркотици, ще намалеят драстично, дори и да приемем, че употребата на наркотици се е увеличила поради понижаването на цената.

Въпреки това масово намаляване на престъпността, може би до 90%, средностатистическият човек все още ще иска да знае какво ще направи „неговата система“ за остатъчната „истинска“ престъпност, нали знаете, убийства, изнасилване, грабеж, кражба с взлом и всичко подобно. Е, в духа на идеята, опростено тълкуване би означавало, че едно лице би могло да направи мишена от престъпника, който го е превърнал в жертва, което би сложило край на кариерата на този престъпник.

Някои може да възрази като посочи, че самоличността на престъпника се установява само при малък брой престъпления. Това възражение е технически правилно, но също така е и малко заблуждаващо. Истината е, че по-голямата част от престъпленията от вида „с жертва“ се извършва от относително малка част от населението, това са серийни престъпници. Не е необходимо да се установява самоличност (при всяко престъпление). Например, дори ако вероятността един крадец на автомобил да бъде залавян при всяка кражба да е само 5%, вероятността да бъде заловен нараства най-малко до 40% след 10 кражби и до 65% след 20 кражби. Една умна жертва на кражба на автомобил би била щастлива да дари пари за разкриването на ВСЕКИ такъв крадец, а не непременно само на този, който е ограбил лично него.

Предлагането на такива дарения, понякога като „застраховка“ срещу възможността да стане жертва някой ден, би било разумна постъпка за средностатистическия собственик на автомобил: средно дарение от 1 цент на ден за един автомобил ще представлява сума от 10 000 щатски долара на ден за типичен град с 1 милион коли , Ако приемем, че тази сума е много повече от достатъчна за да накараме „приятелите“ на типичен крадец на автомобили да го „издадат“, тогава просто няма да има начин да се запази тази съществуваща значителна субкултура за кражба на автомобили.

Има и друга алтернатива и тя е, че застрахователните компании вероятно ще се включат в този процес: тъй като те ще бъдат финансови жертви на кражбите на имуществото на застрахованите от тях, е разумно да се предположи, че застрахователите ще бъдат особено склонни да възпрепятстват такива кражби. Възможно е сегашните застрахователни компании да мутират в агенции за разследване / възпрепятстване, като същевременно запазят своята осигурителна роля, предвид факта, че те са най-губещите. Това е особено вярно, защото ако „политиката на убийството“ (както се прилага към престъпниците и престъпността) се случи, те биха могли в действителност ДА НАПРАВЯТ НЕЩО ЗА ПРОБЛЕМА, а не просто да докладват статистики на своите клиенти и акционери.

Тези компании биха имали и силна мотивация да осигурят работеща система от възнаграждения за разкриване на престъпления и установяване на самоличността на извършителите, награди, които (естествено!) могат да бъдат давани изцяло анонимно.

И, макар, че ми се иска да говоря за другото предимство на този нов вид справедливост – фактът, че в повечето случаи политици и други държавни служители няма да имат имунитет, реалността е, че тъй като вече няма да имаме „политици и други държавни служители“, споменаването на това предимство би било излишно.

Принципът обаче е валиден: днешната система дава възможност хора, за които е известно, че са виновни за престъпления, да не бъдат подложени на съдебно преследване, защото са част от „системата“. Класически примери са героите от дясно (Оливър Норт) и героите от ляво (Джим Райт), които избегнаха или обвинения или присъда по „политически“ или „бюрократични“ причини. С „политиката на убийството“, това просто никога няма да се случи.

Част VI

Много често изначалното убеждение на хората, които са чували за идеята ми за „политика на убийството“, е страх, че тази система по някакъв начин ще бъде „извън контрол“: в крайна сметка ще доведе до смъртта на обикновени, „незаслужаващи“ това хора.

Тази система обаче няма да бъде без свой собствен вид „контрол“. Не централизиран контрол, който може да бъде определен от един отделен индивид, а децентрализирана система, в която всеки получава имплицитно „право на глас“. Добра аналогия може да бъде общество, в което всеки домашен термостат е контролиран да работи при температура, която е определена за цялата страна. Мнението на на всеки човек се приема като „глас“, дали да бъде по-горещо, по-студено или да се запази същата температура. Централният контролен компютър настройва национално зададена температура, за да изравни броя на хората, които искат температурата да е по-ниска и тези, които искат да е по-висока. Температурата във всяка къща е една и съща национална температура. Ясно е, че никой човек не контролира настройката. Независимо от това, мисля, че би било общоприето, че тази система никога няма действително да доведе до някаква „ненормална“ настройка на температурата, просто защото мнението на толкова хора е използвано за определяне на резултата. Разбира се, ако една група от 10 000 деца (подпомогнати от интернет) заедно реши да се подиграе със системата, и всички те дадат мнение за настройките на термостатите към „по-горещо“, те могат ЛЕКО да увеличат общата температура, но тъй като вероятно има около 100 милиона отделни жилища в САЩ, техните машинации ще бъдат удавени от огромното мнозинство от желанията на населението. Тази система е „извън контрол“? Вярно е, че е извън „контрола“ на който и да е отделен индивид, но въпреки това е под контрола на населението като цяло.

Оказва се, че „политиката на убийството“ всъщност има доста сходен контролен механизъм с този, който описах по-горе. Първо, посочих, че ако аз трябва да използвам централизирана система като тази, ще приемам само дарения назоваващи хора, които нарушават „принципа на неинициране на сила“, добре познат на либертарианците. По този стандарт ще бъдат включени и държавни служители (които приемат да получават заплати, платени с откраднати от гражданите данъци) и престъпници, чиито престъпления имат жертви. Да наречем тази хипотетична организация „Организация А“ или накратко ОргА.

Вярно е, че е възможно някой друг да е по-малко съвестен и да приема дарения за унищожениието на ВСЕКИ, независимо дали той „заслужава“ съдбата си (да ги наречем „Организация Б“ или накратко ОргБ). Повечето потенциални донори , (които, предполагам, ще имат „типични“ скрупули) ще видят, че ако покровителстват ОргБ интересите им няма да бъдат защитени. Например, ОргБ (ако оцелее и процъфтява) може по-късно да се обърне срещу тях и да превърне самите тях в мишена, заради някой друг донор. ОргА няма да го направи. Разбира се, нашите „етични“ донори не искат това, затова биха избрали да дадат дарение на най-„етичната“ от организациите, която биха го приели. Това увеличава максимално ползите за донорите и минимизира потенциалната вреда.

Тъй като и ДВЕТЕ организации ще приемат дарения за „заслужаващи“ мишени, докато само ОргБ ще приема дарения „просто за всеки“, е разумно да заключим, че (понеже капитализмът е това, което е) процентът от цената, който ОргБ ще задели като печалба, може да бъде и ще бъде по-висок за нейните дарения (това е така, защото в нейната област на специализация има по-малко конкуренция.) По този начин би било по-икономично да се прицелваме към „заслужаващи“ мишени чрез ОргА и по този начин към нея ще бъдат привлечени повече донори. Освен това, ОргА ще стане по-голяма, по-надеждна, и по-достоверна, и повече „отгатващи хора“ (убийци?) ще „работят“ в нейната система и при по-ниски средни потенциални плащания (като всички други условия за равни). И въпреки това, колкото и иронично да звучи, средното дарение за хора включени в списъка на ОргА, вероятно ще е по-високо, тъй като (ако приемем, че това са „заслужаващи“ мишени), повече хора ще допринесат за смъртта им.

В края на краищата, ако даден потенциален дарител иска да „удари“ някоя важна правителствена клечка, ще има ДОСТАТЪЧНО други донори, с които да сподели разходите. Милиони дарения от по 1 до 10 долара на човек ще бъдат нещо обичайно и доста ефективно. От друга страна, ако току-що сте избрали цел от телефонния указател – „незаслужаваща“ цел, вероятно ще бъдете единственият човек, който иска да види този човек мъртъв, което означава, че най-вероятно ще се наложи да платите цялата сметка от 5 до 10 хиляди долара, ако искате да има каквито и да е „действия“. Добавете към това „делът“ на ОргБ, който вероятно ще е 50%, и вече говорим за 10 до 20 хиляди долара. Аз твърдя, че вероятността в действителност подобно нещо да се случи на „незаслужаващите цели“ е доста ниска.

Сега, най-големите маниаци сред вас вероятно ще се противопоставят на факта, че е оставена дори тази малка остатъчна възможност. Но помислете: дори и днес би било съвсем „възможно“ да изберете на случаен принцип едно име от някой списък, да намерите този човек и сами да го убиете. Дали това се случва често? Очевидно не. Например просто защото липсва истински мотив. Освен ако не можете да докажете, че прилагането на „политиката на убийството“ ще увеличи драстично вероятността от такива инциденти, предполагам, че този „проблем“ в крайна сметка няма да е проблем.

За известно време си мислех, че защитата на „липсата на мотив“ за момент може да бъде преобърната от нещо хипотетично: помислих си, да предположим, че човек използва тази система като част от сложна схема на изнудване, в която изпраща анонимно послание към някой богат образ, като казва нещо като „плати ми милион долара анонимно, или аз ще поръчам убийството ти по дигитален път“. За известно време това беше препъникамък за мен. После разбрах, че в цялата тази игра липсва съществен елемент: ако това може да стане веднъж, значи може да бъде направено десетина пъти. И жертвата на подобна схема на изнудване няма гаранция, че няма да се случи отново, дори и да плати, така че по ирония на съдбата тя няма мотивация да плати за подобно изнудване. Помислете: единствената причина да платите е за да премахнете заплахата. Ако извършването на плащането не може да гарантира на мишената, че заплахата е премахната, тя няма причина да извърши плащането. И ако мишената няма причина да извърши плащането, изнудвачът няма причина да отправя заплаха!

Друг свързан (и еднакво опростенчески) страх е, че политическите малцинства ще бъдат превърнати в мишена преференциално. Например, когато посочих, че политическите лидери на „статуковото“ вероятно биха си „заминали“ доста бързо, един смешник ми посочи, че „либертариански лидери“ също могат да попаднат под прицел. Подобно предположение отразява сериозно неразбиране на политическата философия и по-конкретно на либертарианците: считам за очевидно (поне за мен), че либертарианците НЯМАТ нужда от лидери. (Нямате нужда от лидери, ако не искате да контролирате население или да постигнете политическа власт. Единствената причина, поради която либертарианците „се нуждаят“ от лидери днес, е за да заемат пост в правителството и (след това) да го разпуснат.) Ако моята идея се реализира, „либертарианските лидери“ няма представляват по-голяма заплаха отколкото обикновения гражданин либертарианец.

Напълно признавайки това, друг (и много по-надежден) човек помисли известно време и с гордо откровение предположи, че един от начините, по който статуквото ще „се бори“, е да се превърне в правителство, основаващо се на напълно децентрализирана власт, за разлика от лидерски-ориентираната система, която имаме днес. Такава система не може да бъде атакувана чрез убийството на отделни хора, така както не можете да убиете дърво, като откъснете един лист. Всъщност, неговото „решение“ на проблема е пълна отмяна на сегашното правителство и даването му в ръцете на широката общественост, като силно децентрализирана система, която не се контролира от малка част от населението чрез структура, наречена „правителство“, това е съществото на неговата идея. Така че, всъщност, единственият начин, по който правителството може да оцелее, е да се предаде напълно. И след като се предаде, хората печелят. И на практика няма да има алтернатива.

Тази идея ще бъде ли „извън контрол“? До голяма степен това зависи от вашето определение за думата „контрол“. Стигнах до убеждението, че „политиката на убийството“ е политически тест от вида попивателна (на мастило): това, което мислите за нея е силно свързано с вашата политическа философия.

Следва: Част VIII, IX и X…

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.