Днес сутринта си говорихме с един приятел, с когото снощи изконсумирахме известно количество спиртни напитки. Е, не колкото обикновено, виждаме се през месец-два и не се раздаваме на сто и десет процента, но пък за сметка на това достатъчно, за да се докараме до ниво на откровения.

Та, наприказвахме си кой какво, как, защо, пийнахме. Сутринта се чухме, за да преброим оцелелите. Имаше такива. Два броя, съвсем прилично. Когато се върнете от битка със спирта толкова на брой, колкото сте влезли в сражението, значи всичко е наред.

Думата ми обаче е за друго. В сутрешното ни прослушване стигнахме до единодушния извод, че Чък Норис, македонската „нация“ и комунало-социалистите не могат да бъдат победени.

Първо си говорихме за чичо Чък и за неговите суперсили. Между другото, миналата седмица навърши 78 години, да е жив и здрав, поне още толкова. Знаете вицовете. Чък Норис се разширява по-бързо от Вселената, Чък Норис е единственият, който може да убеди баба си, че не е гладен, Чък Норис може да завърта кранчето на мивката, а струята да се усилва. Такива глупости, колкото да си правим вятър на устата.

Разбира се, че не пропуснахме и югозападните съседи. Не ми се ще да влизам в подробности, но горе-долу иде реч за Македония на три океана, Александър Велики от Пела и пряката му родствена връзка с Георге Иванов президентО, разпространението на елинизма и шестнадесетата заплата, българо-албано-гръцко-сръбско-турско-румънските дипломатическите отношения… Такива неща с не особено трезв ум.

Когато затворих телефона и излязох да направя кратка разходка обаче, умът ми се отрезви до кристализация. Знаете, катарзисът е дело лично, оставете господин Станишев какви ги говори за Шиши.

Магазин за дрехи втора употреба, внос от Германия. Тото. Заложна къща. Аптека. Лаффффка. Магазин за дрехи втора употреба, внос от Италия. Тото. Заложна къща. Аптека. Лаффффка. Магазин за дрехи втора употреба, внос от Англия. Тото. Заложна къща. Аптека. Лаффффка.

Две преждевременно състарени лели седят на пейка и си говорят в мрачната утрин. Едната обяснява с неприкрита гордост как дъщеря й била родила второ дете, момиченце, и с мъжа й, Анри, си били купили къща в Кънектикът. Млад човек на средна възраст, на прага на кризата й, тоест, приблизително на моите години, се е облегнал на тезгяха на една от въпросните лаффффки и жули с монета от пет стотинки по билетчетата. Пред него има десетина талончета поне. Половината са олющени като якето му от изкуствена кожа, другите чакат късмета си. И той чака късмета си, ама, като чух как цъка с език, когато вече съм го подминал, явно няма да е и в това картонче мечтаното тотомилионерстване.

Някакво бездомно куче се спусна отнякъде, та ми разсея мислите. Беше достатъчно да изтопуркам с планинските си обувки, които нося зиме вече четвърта година, за да подвие опашка и да заскимти в неизвестна посока. Тъкмо да мина десетина безгрижни метра и някой си с черен джип прелетя през кръстовището на червено, почти отнасяйки млада жена, чийто издут корем съвсем нямаше как да объркам с бирено шкембе.

Свърнах по уличката. Спънах се за сигурно стотен път в онази плочка. Сега с десния крак, на късмет ще да е, прошепна ми суеверието. Разбира се, целият тротоар е обсипан с подобни плочки но, когато се спънеш от една, после внимаваш, та нямаше повече инциденти, докато стигна до магазина.

Беше малко преди обед и имаше опашка. Кренвирши, ама четиристотин грама. Не иска торбичка, щом струвала десет стотинки. Два килограма картофи. Е, хубаво, два килограма и триста са, толкова си била сложила в плика, не ги била премерила на кантара, но щяла да се върне да доплати, щото нямала в себе си. Хлябът е от осемдесет стотинки. Възрастният господин няма да взема от този, оня е шестдесет стотинки, от него ще е, жена му работила четиридесет и три години като счетоводителка, но щяла да взема пенсия след три дена.

Когато най-после ми дойде редът, взех една бутилка ракия, кутия цигари. Какво му остава на човек? Тръгнах по улицата с мрачни мисли и тежки крачки. Оня беше  улучил от картончетата, та се похвали на продавачката в Лаффффката. Десет лева. Не е като на Гошка, ама все е нещо, изкарал е късмет.

Метнах шишето в камерата и се скарах на домашните. Не помня за какво, но си намерих. Как да не си намериш? Така се случва в комунало-социализма. А Чък Норис не се е целувал с Леонид Брежнев, нито е давал Македония на Югославия. Чък Норис не е нито Тодор Живков, нито Георги Димитров. Не заради друго, само ей така, като любопитен факт.

***

Радваме се, че стигнахте дотук. Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика.

Платете Данъкъ Биволъ!

Включете се с еднократен данък или станете един от нашите редовни, месечни данъкоплатци