Имах един преподавател преди, вече май ще станат, петнайсетина и нагоре години. Обичаше да си пийва и това беше само едно от качествата му, което ни свързваше и извън образователния процес.

Прекарвахме по часове кръчмарски, като неизменно той отказваше да плащам каквото и да било. Това обаче едва ли е важно за идеята, която упорито ровичка из мозъка ми месеци, ако не и години наред.

  • „Културната антропология започва и свършва с един артефакт“ – каза ми той веднъж. Не, не беше трезвен, още по-малко пък аз. – „Знаете ли, колега, (никога не губеше забележителното си възпитание) кой е той?“.
  • Некрологът – отговорих напосоки, макар и да имах известни предположения  в тази посока.
  • Забележително! – възкликна той за най-голяма моя изненада – В балкански контекст точно некрологът е показателен за социалния статус на даден микросоциум. Когато отидете да правите теренно изследване в дадено населено място, квартал, изобщо, в каквато и да било общност, би ви било полезно да разгледате некролозите, преди да слушате думите на живите.
  • Живите представят нещата по начина, по който им изнася, за да си придадат правилен ракурс… – главата ми беше точно в онова състояние, в което си достатъчно замаян, за да си освободен от оковите, но не си прекалено замаян, за да загубиш свяст.
  • Факт! – съгласи се преподавателят ми, а лицето му се сгърчи в характерния му тик, с който ще го запомня за цял живот, дори и да не ми остане в паметта всичко, което ми е наговорил. Макар и да не вярвам да забравя която и да било негова дума. Както и да е… – Любознателността е проклятие и съвсем скоро ще го осъзнаете, колега, макар и в момента да смятате, че тя ви дава предимства пред останалите. Тя носи повече болка, отколкото полза, макар и да е единственият надбитиен смисъл на живота.
  • Ъъъ… – наистина не схващах напълно думите му. Нали от проходилката ни хващаха, за да ни направят по-знаещи и да ни убеждават, че така „ще сполучим“.

Както казах, оттогава са минали доста години. Не забравих съвета му, макар и така и да не се превърнах в горд дипломиран културен антрополог. Гледам некролозите. Напоследък още по-внимателно, макар и по лични причини. Не, не се застоявам пред тях като бабичките, но някакъв придобит инстинкт ме кара да им хвърлям поглед. Някои са без възраст на починалия, а мен това ми е най-сериозният лакмус за статуса на микросоциума, та ги отминавам, без много-много да се зазяпвам.

Други обаче казват всичко за човека и роднините му само в няколко думи или символа. „ХХХХХ ХХХХХХ ХХХХХХ на ХХ години от Х. ХХХХХХХХХХХХХХ“. Не, изобщо не твърдя, че идеята на преподавателя ми, чието име ще ви спестя от съображения за конфиденциалност, е меродавна.

Обаче, обикаляйки по десетки хиляди километра на година из милата ни Родина, се убеждавам, че има сериозен резон в думите му. Особено когато седя по кръчми, в очакване да мине времето до поредното представяне на книгите ми.

На некролозите в малките населени места все по-често виждам възрасти под „на попрището жизнено в средата“ по Алигиери, а и по Библията, пък и по изследванията за продължителността на живота през ранното Средновековие. По централните части на големите градове съвсем не е така. Жителите  им доста често достигат достолепна възраст, даже наближават и столетничество.

Знаете ли какво има на една от централните улуци в родния ми град, който, между другото, е областен център? Видях го тогава, когато ви казвам, че ми се наложи да ходя по погребални агенции? Точно четири от тях. Все с доста атрактивни имена. Три игрални зали, с още по-забележителни названия. Две заложни къщи (не помня вече как бяха наречени) и още толкова офиси на фирми за бързи кредити. Плюс няколко магазини за дрехи втора употреба.

Когато си свърших нерадостните задължения, с ускорен ход се заех да търся къде да се открия самотно местенце, за да повърна на спокойствие и да си взема глътка въздух. Завих рязко зад ъгъла и пред мен се изправи витрината на „търкаме талончета“.

„В интересна държава живеем“, помислих си, докато се опитвах да сдържа спазмите на храносмилателния си тракт. Но осъзнах, че не съм прав. Държава, в която хората гледат некролози на убити от безхаберието на здравната система, войната по пътищата, кокошкарската престъпност, политическата класа или недосегаеми изверги с лъскави костюми в автомобили, не е държава. Това е просто парче земя, завещано ни от дедите ни с пот и кръв, за да имаме трамплин към терминалите на летището. И да не се връщаме повече при пройдохите, които смятат, че да режеш лентички означава да си държавник, да пребиваш бабички за два лева те прави мъж, да заглушаваш всяко обективно мнение ти дава сила, да си Темида със силно наклонена везна в ръката е признак на законност, а наличието на „наши хора“ е единствената възможност да си „бизнесмен“.

Но, въпреки всичко, не всички извън „матрицата“ сме склонни да напуснем това парче земя. Въпреки некролозите. Защото е било и по-зле, ще бъде и по-добре, колкото и мазохистично да звучи…

***

Радваме се, че стигнахте дотук. Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика.

Платете Данъкъ Биволъ!

Включете се с еднократен данък или станете един от нашите редовни, месечни данъкоплатци