malinov

из „Странички от нашата нова политическа история“ Александър Малинов, , София, 1993, с.51-52.

„Място и време за колебание нямаше. Почнах да бомбардирам с шифрованите си депеши княза, в които настоявах вече за връщането му в България, за да турим най-после решението си за прокламиране на независимостта в изпълнение. Той отговаряше нарядко и неясно. Заподозряхме го, че играе, че и тоя път ще иска да отложи работата за неопределено време. Разумява се, че това можеше да направи вече само с друго правителство, тъй като бяхме взели твърдо решение да му поднесем мотивираната си оставка, но след като (…) бихме имали категоричния му отговор: да или не.

Дотам обаче работата не отиде.

В двореца на 20 септември се получи една телеграма, в която князът молеше да ми бъде предадено желанието му, щото с всичките си другари (става въпрос за всички членове на правителството – бел. моя, И.К.) да се намеря в Русе, гдето щял, идещ от Румъния, да пристигне. Това негово нареждане можеше да се тълкува и нака, и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе (…).

Пристигнали там, отидохме на пристанището да го посрещнем. Когато яхтата му ‘Цар Крум’, с която беше минал Дунава, акостира и хвърли котва, бяхме помолени да влезем всички в парахода. Тук князът, като се ръкува с всички министри и поразмени с тях по някоя и друга дума, ме помоли да се оттеглим на ‘съвещание’, както се изрази той. (…)

Горях от нетърпение да зная (…), защо ни е повикал в Русе. Не чаках много. Князът (…) каза: ‘Е, господин Малинов, най-после дългоочакваният ден от Вас и мен, от целия български народ дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?’ – попита той.

‘Разумява се, чрез прочитане на един манифест’, отговорих му аз. ‘Моля, вземете грижата тогава да го приготвите’, отвърна той весел и радостен, така както никога не съм го виждал. Станахме. Така свърши съвещанието ни. (…) След туй напуснах го и отидох при колегите си, които знаех, че ме чакат с нетърпение (…). Когато влязох при тях, прочетох по лицата им един обединяващ ги тревожен въпрос: Е, оставка ли, или независима България? Поздравих ги с утрешното тържество в Търново и ги помолих да си стегнат багажа за път.

Едва след полунощ потеглихме затам с царския влак, който беше от по-рано изпратен в Русе от София за княза. Във влака седнах и написах проекта на манифеста. Той се одобри от княза и колегите ми почти без поправки.“

Print Friendly, PDF & Email