Capture-2013-05-22-at-15.23.31

От 30 май в книжарниците на „Хеликон” ще можете да намерите книгата „Поглед отвън“ 

Съставител: Николай Тома

Издателство „Факел” Румен Леонидов

В книгата са събрани интервюта, репортажи и откъси от сценарии за документални филми, правени от съставителя с българи, установили се трайно в чужбина, и французи, съдействали за приемането на страната ни в Европейския съюз.

В навечерието на двадесет и петата годишнина от падането на Берлинската стена сънародници от различни поколения и с различни професии споделят своите виждания, вълнения и въжделения за обществения и политическия живот в страните, в които живеят, и в България.

Съставителят Николай Тома е завършил ВИТИЗ Кръстьо Сарафов. От 1985 г. се установява във Франция. Автор, режисьор и продуцент на ТВ репортажи и документални филми излъчвани във Франция, Испания, Русия, Сингапур и Иран. Негови филми са селекционирани на фестивали на документално кино във Франция, Канада, Германия, Италия, Испания Швейцария и Гърция.

Откъси от книгата:

Албена Димитрова писател, драматург (Франция)

…Записах икономика в Сорбоната и всеки ден все повече се въодушевявах; представи си, една икономическа теория ползва универсален език, а търси решения за хора с различни езици! Любимо ми беше прилагането на теорията на вероятностите, за да създадеш модел, който да упътва хората как да се организират, за да живеят „ensemble“ и мирно. Казвам „ensemble“ на френски, тази дума я няма на български.

…„Заедно“ е грешен термин. В българския език, за съжаление, тя се наложи, а думата ансамбъл остана само в музиката, в хоровото пеене най-вече, в художествената гимнастика, но в никоя друга област не откривам предоставена възможност за ансамблово движение. Интересно е да разберем защо. Защо, с времето, общуването на български език загубва нуждата да характеризира проекти и съжителства между хората като „ансамбъл“? Защо това понятие остава потребно само тогава, когато пеем съвместно или танцуваме?… Защо във всеки друг кръг на интереси ансамбъл се трансформира в „за-едно“? Тоест в определение за един, като един, безличен брой на хора в една група, която работи не съвместно, многогласово, многотялово, ами като едно тяло, един глас, една повеля, с невъзможност за полифония или асиметрия…

… Затова в България днес ми се струва още по-важно хората да гласуват Днес повече от всякога е важно не за кого ще гласуват, а колко са многобройни тези, които гласуват. Мечтата ми е хората да участват масово, да се ползват колкото се може по-много от това великолепно право, което си отвоюваха от толкова скоро, няма и четвърт век. Наблюдавам една много опасна носталгия към това, че нищо не се решава от всеки един, ами само от един и за един. Това опаснo изчезване от нашия език на думата „ансамбъл“, изместена от думата „заедно“, тоест като един и само за един, да сме единни… Не! Нали с тази единност построихме стени и избихме хора по лагерите. Нека възобновим ансамбъла, сдружеността, координацията на различието и на взаимодействието. Ръката с пет различни пръсти създаде човешката технология, как ли щеше човека да открие дори само кирката, ако и петте пръста бяха едни и същи, а не различни, но сплотени във взаимен процес…

Надявам се на сплотеното демократично развитие на различията, а не на междуличностна битка, която действително отблъсква хората от гласуване. Иначе пак ще стане като в приказката за двете козлета на моста – и двете във водата, и хората без козе мляко. Слушайки програмите и аргументите на всички кандидати, много бих се радвала, ако анализите разглобяват на прости думи програмите в дълбокото им съдържание, а не ораторската мощ и имидж форма и ефект на едно голямо Аз, което ги представя. Не с конкуренция, тоест с обстрел за едното вакантно място, а с конструктивност: какво ще се прави на това място. И преди да се запозная с конкретните предложения и програми, първо бих търсила за себе си в каква посока, как искат те да се ориентира макро-политическият модел и ценностната система в България. Как се предвижда да бъде оставено мястото след края на мандата?…

Атанас Чобанов лингвист, научен работник (Франция)

…Голямото Аз и парите са любими партньори на корупцията и бедността.

С прости думи – днес пред България стои избор на това какво предпочитаме, връзкарство или компетентност. Днес българското общество е на този кръстопът на избор, да продължава да се задоволява с вертикално етажен модел на връзкарство и личностни контакти и протекции или да си даде труда да се развива с активна гражданска отговорност, съвест, съзнание и обществена взискателност.

Протестиращите искаха и искат чудеса: намаляване на сметките, разбиване на монополите, възмездие за грабителите, работеща съдебна система, граждански контрол над управлението и ако може всичко да се реши сега и тук. Това може да се случи, но след няколко години къртовски труд. Тези промени могат да станат много по-бързо без свикване на тежката институция Велико народно събрание.

Достатъчно е суверенът да задължи чрез референдум обикновеното Народно събрание да извърши конституционни промени.

Има една изключително сериозна предпоставка за започване на чисто – лустрацията. Анализът на процесите, довели до уродливото разпределение и концентрация на собственост и ниското качество на живот в България е еднозначен: трябва забрана за служители и агенти на комунистическата Държавна сигурност, както и за членове на висшата партийна номенклатура да заемат публични длъжности. Забрана за период от поне 20 години. Съпротивата на цялата политическа класа срещу лустрацията ще е истерична.

Без ефективна лустрация промените ще бъдат много затормозени. Виждаме, че политическата класа се съпротивлява дори на малките промени, препоръчвани в европейските доклади като реорганизацията на ВСС в отделни колегии за прокурори и за съдии. Огромният проблем не е съда, а прокуратурата, това единоначалие там е по съветски военизиран модел. В Русия, впрочем, прокурорите още носят униформи. Трябва много сериозна реформа в прокуратурата: децентрализация и прочистване от корумпирани, прочистване от разни масони и от лобитата на властта. Имаме прекалено много прокурори, които вършат прекалено малко работа. В България при 7 милиона население има 1 600 прокурори и те внасят годишно в съда около 52 хиляди дела. В Холандия при 16 милиона население има 750 прокурори, които внасят 400 хиляди дела в съда. Ако теглим чертата излиза, че трябват 15 български прокурори, за да свършат работата на един холандски прокурор.

Имаме и следствие, наследено от ДС, което директно трябва да се затвори. Сегашният главен прокурор е зависим и няма да предприеме никаква реформа, а и не е негова работа. Това е работата на законодателя…

Евгени Томов арт директор, художник (САЩ)

… Не по свой избор прекарах първите месеци от емиграцията си в Канада в концентрирана среда от новодошли български емигранти: доста разнообразна колекция от типове хора с много различен коефициент на интелигентност и различни интереси, които, по ирония, само обстоятелствата бяха събрали. Бях заобиколен както от инженери, учители и творци, така също и от приличен брой криминални престъпници – явно това беше социалният профил на най-авантюристичната и амбициозна прослойка в България.

Тогава си дадох сметка за първи път, сравнявайки нашенците с местните канадци, че преобладаващият тип българин там беше „тарикатът“, човек без особена интелектуална дълбочина и способности, полезни за обществото, но компенсирани със завидна доза арогантност и талант да се оправя във всяка житейска ситуация, обикновено с доста безочлива циничност и за сметка на другите. Споменавам го, защото, докато в Западния свят (а и не само там) този тип мироглед не е на особено уважение (да, мисля, че „тарикатлъкът“ е мироглед), в България той е на почит и е общоприета и толерирана норма на поведение. През 23-те години в емиграция посещавах България редовно и тъжното ми впечатление е, че ако и феноменът на „тариката“ да съществува в България открай време, напоследък се превръщаме в страна на „тарикати“, където те преуспяват, заемат ръководни длъжности, стават политици… Къде по-оптимистична би била реалност, в която това да се случва с хора с талант и професионални способности, а и с морални принципи. А България е пълна с талантливи и способни хора! Твърде много от тях са по света сега…

Емил Трънкаров инженер, собственик на фирма (Монреал, Канада)

– Който управлява дадено общество, той налага и отношенията, и моралните ценности и също така това, което ще се приема за красиво и добро. Например, тук постоянно се правят изследвания за това, кои са първите десет най-престижни професии. И инженерите са винаги в челната тройка. Дори понякога излизат на първо място, независимо че те не са най-високо платени. Никога досега не съм видял в Канада да е излязло, че обществото счита бизнесмените за номер едно. Или ще са инженери, или лекари, или нещо от този род, общо взето, професионалисти. Имах приятелка канадка, която се гордееше, че съм инженер – това е върхът, едно от най-добрите неща, което може да се случи на едно момиче – да има приятел инженер. Нека да си представим това в България. Коя жена ще се радва, че излиза с инженер? Тя ще се радва, ако излиза с „бизнесмен“ – мутра.

Един американски президент е казал: „Големите мозъци говорят за идеи, средните – за събития, а малките – за хора. “ За хора и за събития вече не трябва да се говори. Ние сме длъжни да говорим само за идеи. В България парламентът, както и медиите, са някакво клюкарско събрание, какво направил тоя, какво направил оня, и какво не бил направил… Чакай бе човек, каква ти е идеята на тебе? Ако ще говорим за следващите 25 години на

България, идеята е много проста. Всеки един от нас е отговорен за себе си и е отговорен за останалите. Ако не разберем това, свършено е с България. Ако този, който е начело на властта го разбере, нещата ще се оправят. Ако разбере, че от него зависи авторитетът на страната – да има сигурност, да няма корупция и повсеместни кражби – тогава и чужденците ще дойдат в България. И като дойдат ще донесат със себе си не само пари, но и идеите, и знанията си. България може да стане райска градина за 20 години, ако сигурността в страната стане основен приоритет за управляващите. Няма нужда да й пожелавам нищо друго.

Днес в България всеки смята, че трябва да краде, а не да създава. За какво да създава, като някой ще му го открадне. Там всеки иска да краде. И да забогатява бързо. Не че няма и изключения, но това е масовата психика. При това положение, естествено, че никой няма доверие на никого. Печеливши са само рушветчийството и мафиотската търговия на всички нива. Знае се кои са мафиотските банки, коя принадлежи на тимаджиите. Знае се коя банка коя партия финансира, кой политик. И какво от това?

Миналата година се срещнах с един човек, който се оказа, че бил приятел на Андрей Луканов. Бил е 10 години по време на комунизма, а и след това, търговски представител на България в Ню Йорк. И днес с мъка разказва за тогава: „Партията, начело с Андрей Луканов, си имаше две схеми за действие – едната беше политическа, другата икономическа. По политическата схема трябваше да се създадат СДС и ДПС, за да се изгради представа, че има демокрация. В същото време се завладяваше икономиката. Имаше различни схеми и механизми с две групи подставени лица. Едните бяха спортисти, за които се считаше, че са много дисциплинирани и не толкова умни, а другите – нисши чинове от службите. Оттам се появиха разните тимаджии, които после започнаха да изтребват самите тези, които ги бяха създали и им бяха дали парите. Днеска е никой – утре е милионер! Казват му: иди да вземеш едни 10 милиона, там те чакат в еди-коя си банка. Купуваш онова предприятие и ставаш негов собственик. Той отива, прави всичко това и оттам нататък започва да действа под тяхна диктовка. Наема 5–6 души с дебели вратове да го охраняват и постепенно започва да се чувства силен. Прави комбина с други двама-трима и след това се отървава от тези, които са му нареждали какво да прави.“ Това е днес България и целият народ го знае.

Живко скулптор (Франция)

– Едно от нещата бе типичното пренебрежение на българите към качествата на останалите, към възможностите на другите. Липсата на респект и уважение. От една страна – едно подценяване на човека, на другия; и от друга страна – преувеличаване на качествата на някои хора по чисто меркантилни подбуди.

Помня след това, като започнах да следвам в Прага, какво беше отношението на тъй наречените „културни аташета“ в посолството – арогантно и пренебрежително. Подмяната на ценностите, заедно с подмяната на хората, подмяната на кадърните и прогресивно мислещите със свои послушни хора без никакъв интелектуален потенциал е убийствена за прогреса на нацията. Тази подмяна отприщва негативната енергия и изтласква на преден план хора, чиито лични интереси по никакъв начин не съвпадат с обществените.

– Защо, въпреки големия успех на твоите изложби по света, все още не си правил изложба в България?

– Направих първата стъпка. Прецених, че ще е добре и там да се направи една изложба, установих контакти със съответните институции. Срещнах се с ръководството на Музея на модерното изкуство в София. Беше зимно време, много студено, всички бяха с пуловери, неотоплено. Моето предложение беше да се направи изложба с монументални скулптури пред самия музей и около катедралата „Св. Александър Невски“. И както беше всичко договорено, след два месеца ми се обадиха да ми кажат, че освен че ще трябва да плащам на музея за това, че ще бъдат изложени мои скулптури ще трябва да плащам наем и за пространството пред катедралата. Не че не можех да платя тези пари, не бяха толкова много, но самият жест, самото отношение беше обидно. На кого трябваше да обясня, че в нормалните страни не плащам нищо за изложбите, че организаторите поемат всички разходи по преместването на скулптурите и транспорта, не само на мен, а по принцип. Когато направих изложба в Кан, например, месец и половина ми се плащаше хотел и всички останали разходи. Въпреки че обаждането много ме възмути, се свързах с личен приятел на културния министър, защото исках да направя жест и да имам изложба в България. Не искам да проявявам негативно отношение и да критикувам моя колега, министър на културата, но след срещата с тези хора в министерството разбрах, че не си струва усилията и няма смисъл от това начинание…

Йордан Табаков инженер, собственик на фирма (Франция)

… В България има специалисти, които могат да създадат един български Ейпъл например. Но за това трябват и някои други фактори. Хубаво е да имаш идеи, още по–хубаво е да има кой да ги финансира. Hewlett Packard може да са почнали в гараж, но в един момент са намерили пари, за да развият дейността си. Трябва да се създаде цялата инфраструктура с фондове, с възможности за инвестиции, за да могат хората, които имат добри идеи и проекти да не мислят само за това как да вържат двата края, а да се съсредоточат върху работата над проектите си. В САЩ системата на т.н. Business Angels е в сърцето на този подход.

В Европа голяма роля играе държавното финансиране, най-вече чрез данъчни облекчения. Интересно е да се отбележи, че европейските фондове не са направени с единствената цел фиктивни български крави и овце да се превръщат в мерцедеси. Те имат за цел да насърчават новостите и научната дейност. Дали много български фирми са се възползвали от тези възможности? Между България и Франция разликата е и в това какво държавата слага на масата. Във Франция има различни данъчни облекчения и различни субсидии, които се дават с цел да се създадат конкурентноспособни фирми и нови работни места.

По същият начин ролята на българската държава може да бъде голяма. Тя може да създаде условия за възникване на нови фирми, с огромен потенциал в областта на новите технологии.

Много хора мислят, че е достатъчно да печелят много пари, да имат хубава кола, да ходят на екскурзии… В живота има и много други неща. Аз имам свое виждане за емиграцията, за социалната сфера, за данъчното облагане. Например съм за прогресивен данък. За образованието – да остане държавно, достъпно за всички, а не шепа хора от елита да могат да плащат скъпото образование на децата си в частни училища, а други да мръзнат в занемарени порутени сгради със счупени прозорци.

Най-важното сега е България да се отвори като общество, да има амбициозно мислене за това, което може и трябва да бъде страната УТРЕ! Това няма да стане само със строеж на магистрали и рязане на ленти, а с искрена загриженост и цялостна програма за това как ще се отглеждат и как ще живеят и работят нашите деца в България…

Николай Левков журналист, Радио Франс Интернасионал

– Кои са най-спешните реформи, които трябва да се направят според теб?

– Реформиране на синдикатите и на медиите. Виждаш синдикатите във Франция – каквото и правителство да е на власт, ляво или дясно, те имат своята трибуна и социална линия. Синдикалистите трябва да са преди всичко доказани професионалисти, хора с чиста съвест, непродажни и неподкупни, с доказана почтеност. Журналистите в медиите – също. Днешното състояние на общественитe медии изцяло олицетворява състоянието в страната.

Свободни, силни, истински демократични обществени телевизии и печатни издания може да има (и има) само в свободни, силни и демократични общества. Свободна професионална конкуренция може да съществува само там, където и лидерите и изпълнителите са подбрани с прозрачни открити конкурси, според техните професионални и морални качества.

Знае се, че днес в европейска България, все още много медии са свързани с капитали, незаконно натрупани през прехода. Идват западни капитали, заради печалба, разбира се, не от любов към България. Въздействието на медиите върху масата объркани непросветени хора по време на избори многократно е проверявано и властващите са наясно, че оставането им във властта зависи преди всичко от медийната им изява и подкрепа. И затова не се жалят нито пари, нито се подбират средства. Как гражданското общество да получи трибуна, ако медиите манипулират цялото общество? Как може да се говори и претендира за демокрация, ако няма независима журналистика? Във Франция самото правителство подпомага и различни опозиционни вестници: да има различни гласове! Например „Юманите“. Да има дебати, полезно е. Ще цитирам по памет: „Бих дал и живота си, за да можете вие, чието мнение не споделям ни най-малко, да можете да го изкажете“.

Пиер Консини „Един български гражданин“

– Да, България очарова! Малко позната за французите, поради причини, които историята обяснява, тя е една от малкото европейски страни-членки на Организацията на франкофонията.

Тук, както и навсякъде другаде, периодите на преход са трудни моменти в историята на един народ. България не е завършила този преход: тя още е подвластна на разделението, на битките и вълненията, които историята ѝ е налагала. Да се премине от режим на подчинение към режим на пълна свобода, от една стриктно дирижирана икономика към икономика на инициативата, конкуренцията и свободата, от тоталитарен политически ред към организирана демокрация – колко етапа е трябвало да бъдат преминати. Как да не се възхищаваме от това, че за по-малко от две десетилетия България е успяла в основното?

И ако понякога в българското общество се долавят негативи, в които се примесват корупция, несправедливост и социални брожения, гражданските и съдебните власти, под натиска на самото население са направили своя първостепенна задача изкореняването на тези явления. Да се изгради една правова държава и да я направиш напълно уважавана трябва време. Но България показва на тези, които внимателно се вглеждат в нея и нещо повече от поредица неблагополучия и постижения. Земя на кръстопът, България е днес преди всичко Земя на поезия и мир. Тя е такава със своето отваряне към света и с духа на толерантност към всички етнически и религиозни общности, които са част и от индивидуалното поведение, и от политическите институции.

Тя е такава с красотата на пейзажа си и на градовете си. Само споменаването на прекрасни места от нейната територия са достатъчни да задвижат въображението и спомена: Велико Търново, Пловдив, Казанлък, Копривщица, Несебър, Созопол, Стара Загора, самата София. Тя е такава с интензивния живот, близка и непосредствена, каквито са за българите музиката и танцът.

Тя е такава и заради присъствието, страстно увековечавано, на нейните големи писатели и велики поети.

Тя е такава заради голямото си и богато наследство, духовно и интелектуално. Кой може да забрави, че кирилицата е родена на българска земя от трудовете на Кирил и Методий и е завладяла една голяма част от източните земи на нашата Европа? Какво по-вълнуващо, по-благородно, по- богато и дълголетно от развитието на православните манастири и църкви в Рила и Бачково, Бояна и Троян? Какво по-действено и светло от тези прекрасни университети във всеки от големите ѝ градове?

Как да не си представим , че утре възстановена България ще внесе в нашата Европа своя дан от напредък и величие? Големият поет Христо Ботев вече е казал за своята страна: „Днешна България…не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще“.

Пламен Боков лекар, научен работник (Франция)

– Българите са в опасност – поради липса на адекватни грижи – повече от които и да са хора другаде в Европа.

Здравната система е действителното мерило за жизнения стандарт и развитието на едно общество. Мярката за качествен живот не са хотелите по брега на Черно море или луксозните вили на българските олигарси. Хубаво е да има магистрали, за да може по-лесно да се стигне до където и да е, в това число – и до болницата; но ако тази болница няма доктори, няма средства за работа и достъп до лекарства и нови технологии, въздействието върху живота на хората на всякакви други придобивки далече няма да бъде толкова значително, колкото се афишира.

Не знам защо е така в България. Това, което за мен е естествено и нормално, е на пръв поглед неразбираемо и немислимо в България. Има проблем: преди всичко – с образованието и ценностната система на онези, които управляват държавата. От десетилетия. Нямам достатъчно опит в много сфери – а те са свързани една с друга – икономика, политика и т.н. – но мога да говоря конкретно за медицината.

И образованието! И – като всяко човешко същество – за нуждата от висока ценностна система. Нямам решения. Но усещам, знам, че страната ми има нужда от дълбоки промени, че тихият глас на промяната отпреди 20 години не можа да ги извика.

– Често говориш за образованието, то ти е май идея фикс.

– Да. Без образование сме загубени. Преди време българското образование се ползваше с авторитет и в чужбина, сега и у нас не го ценим. Но и то самото не е същото, в упадък е, като всичко, което е с духовна стойност, истински ценното. Професията на учителя от уважавана се срина до… не знам, най- малкото незначителна. Като прибавим и мизерното заплащане… Дали в бъдеще изобщо ще се намери някой, който би искал да стане учител? Или учен, изследовател – при българските условия?

Рашо Кацаров стоматолог (Германия)

– Тук установих, че понятието „носталгия“ не е измислено. И също така установих, че най-добрия начин да ти мине носталгията е да отидеш в България – на третия ден вече искаш да се прибереш. Но не заради това, че София не е вече онзи град, в който съм израсъл, обикалял и го знаех почти като таксиметров шофьор, не и заради някои неудобства, от които сме отвикнали. Хората, и то онези, с които навремето бяхме приятели, вече са станали съвсем други. Един или двама от тях да са ме попитали досега как живея в Германия, всички други непрекъснато се оплакват колко са зле и какви проблеми имат. В началото задавах някакви въпроси, дали не може това или онова по друг начин и веднага бях нападан с обвинението, че на нас тук, на Запад, ни е много лесно и много обичаме да даваме акъл. Та от години вече не питам и не давам мнение по каквито и да е било въпроси. Но ако все пак някой ме попита как живея в Германия, отговорът ми е: все пак, много по-спокойно!

Питаш защо България е най-бедна и корумпирана. Това, което ще споделя, е моето лично мнение. Просто комунистите не трябва да се подценяват. Те (или поне тези, стоящи най-горе) са знаели, че няма да продължат да царуват вечно и са се били подготвили за промяната. Спомняш си как се отваряха банки от днес за утре с милионен капитал, като никой не питаше откъде са му дошли тези пари на така наречения банкер. Бяха вкарани подводници навсякъде (за така наречените емигранти като Ценко Барев, Анастасия Мозер…, списъкът може да се продължи почти до безкрай, да не говорим).

Само в най-началото се бяха изпокрили в миши дупки, мислеха, че ще им се случи същото, което те бяха извършили непосредствено след 9 септември. Но не – „нашите“ обявиха публично, че вече има демокрация и няма да ги бесим. Но все си мисля, че ако бяха „обесени“ някои, тогава кой знае нещата как биха се развили. Но те видяха, че нищо няма да им се случи и започнаха да изпълзяват от дупките. И оттук-нататък нещата можеха да тръгнат в две посоки: или да се борим срещу „новите“ капиталисти, или да се нагодим и да им играем по свирката. Явно нещата тръгнаха в посока „свирката“…

Мисля си, че през всичките тези години (да не кажа векове) е вършен геноцид над онези, които биха тръгнали (или са тръгвали) да се борят – или са били избивани, или са изчезвали в чужбина и то във възраст, когато не са оставяли потомство. И ето защо днес май масата от българите са потомци на другите, които по онова време кротко са си пиели ракията и са гледали да не си развалят спокойствието. И не случайно стана популярен, като характеристика на българина, оня лаф (отнасящ се ужким само за шопите): не искам аз да съм добре, искам Вуте да е зле! И този род хора, според мен, са най-склонни и към корупция, не е нужно много да се потиш, а може да излезе и далавера някаква. Май започнахме да се доближаваме до манталитета на циганите…

Симеон Сакс-Кобург-Гота „Съдбата да бъдеш цар“

– Аз съм вече на известна възраст и едва ли ще мога да видя това, но си мисля за едно друго предизвикателство към нашето общество, към самите нас – да бъдем добре подготвени, да бъдем на висота след десет години, когато ще дойде редът на България да председателства в Европейския съюз за шест месеца.

Франсоа Фризон Рош Доктор по политическите науки (Франция)

… Все пак именно по време на неговото правителство България беше приета в НАТО и в Европейския съюз. По време на неговото управление чуждестранните инвестиции достигнаха своя пик и икономическият растеж бе най-висок, а безработицата значително намаля. Макар и някои да подлагат на съмнение успешната политика на неговото правителство, едно нещо е сигурно: ако тя се беше провалила, той щеше да е единственият отговорен. Във взаимоотношенията между Симеон и бившите комунисти човек би могъл да се учуди, че той дори не се опита например да наложи известно равновесие в медиите. При идването му на власт той не е истински политик. И това е видно. Той пренебрегва едно от основните оръжия в политиката – комуникацията, в най-широк смисъл, въздействието върху общественото мнение. Вярва, че българските медии са свободни и независими, а това не е така. Той действа като цар, а всъщност е само премиер. Тази грешка ще му струва скъпо, тъй като през четирите години на мандата му медиите не спират да критикуват него и политиката му. Не се отразяваха успехите на управлението му, доколкото ги имаше, а вниманието на аудиторията се насочваше към „ахилесовата му пета“ – реституцията на имотите на царското семейство, насилствено отнети от „народната“ власт. Естеството на обвиненията е без значение, както и злонамерените инсинуации, на които станахме свидетели. Не е в това въпросът, а в другото: защо се фиксираха само върху неговите имоти? Защо вниманието се насочваше единствено върху тях, а се премълчаваха чудовищните придобивки на хранениците на партийните централи? От отношенията му с медиите – по-точно от липсата на такива отношения от негова страна – се вижда, че той не познаваше размерите, до които беше стигнала деградацията на манталитета след 45 години комунизъм. Падна в клопката, медиите го бяха поставили в позицията на обвиняем. „В крайна сметка той се върна само за да си вземе имотите“ – ето какво звучеше и се пишеше всеки ден в българските медии. Човекът и политиката му бяха очерняни, за да бъде държан в политическа зависимост от общественото мнение.

В същото време никой в медиите не си задаваше въпроса защо разни индивиди от бившите тайни служби станаха най-богатите хора в България. Защо никой не попита откъде идва богатството на Божков, Найденов, Златев… Списъкът далеч не е изчерпателен. Как натрупаха за няколко години преход такива колосални богатства? Очевидно е, че това беше огромна манипулация на българското обществено мнение. След години, когато всички се запознаят добре с нея и я проумеят, тя ще влезе в учебниците по журналистика. Симеон ІІ послужи за изкупителна жертва и постави сам себе си в позиция на зависимост към хищнически настроения елит и съмнителни икономически интереси…

Тодор Живков „Червеният цар“*

Париж, 1989.

„Берлинската стена падна“, „Комунизмът си отива“ – гърмяха всички печатни медии, телевизиите непрекъснато излъчваха документални кадри от събитията в Източна Европа.

Повечето от нас, живеещите от години извън родината, новината завари неподготвени. Умилявахме се до сълзи пред събитията в България. „45 години стигат!“, „Времето е наше!“ – ликуваха масите. Нямахме търпение да видим тази България „на живо“…

През следващата година (1990) снимах няколко пъти в България с различни продукции. Снимахме най-вече онова, което би провокирало любопитството на преситения френски телевизионен зрител: парапсихолози, бялото братство, Ванга, „бяла магия“, врачки и баяния…

Но и Града на истината. С „Омния видео“ направихме репортаж за проблемите на едно семейство, в което родителите бяха „червени“, а децата им „сини“. Успяхме да вземем и интервю с президента Желю Желев за условията и възможностите за едно бъдещо приобщаване на България към Европейската икономическа общност. Малко преди да се върнем във Франция, се срещнах с мой познат, който ме беше впечатлил при предишни снимки с неординерната си енергичност.

– Искаш ли да вземете интервю и от Тодор Живков? – попита той най- неочаквано.

Пред нашата камера Живков споделя въодушевено своите настоящи виждания и концепции:

– Социализъмът, това е посткапитализъм и може да се развие на висшия стадий на капиталистическото общество. Не може да се прескачат етапи. Това е голяма грешка. Ето това е новото – било то в теоретичен или в практичен план. Тази фундаментална грешка се допусна по времето на Октомврийската революция и особено се задълбочи по времето на Сталин. И ние станахме жертва на тази утопия. Следователно, нито в нашата страна, нито в Съветския съюз, както в другите социалистически страни, да не говорим за развиващите се страни – не е възможно да се развива социалистическа доктрина. Защото нямаше адекватни условия в базата и надстройката за такава промяна.

Да се върнем към архивите от 1986 г., 13-ия конгрес.

Тодор Живков:

„Ние идваме от Съветския съюз ентусиазирани, с още по-голяма решимост да продължим линията за по-нататъшното изграждане на социалистическото общество в България. Да извършим на дело историческия прелом, с който сме се заели – да изведем България в челните редици на човешкия прогрес“. (Бурни ръкопляскания).

– Ние сме сега свидетели на ново историческо съдържание в развитите западни страни. В това се състои главното – в ново историческо съдържание. Ако Маркс и Енгелс бяха живи, те щяха да кажат: ето, при вас, на Запад, е комунизъм, тука се създава комунизъм, от тука ще излезе комунизъма. Мен ми се струва, че и Ленин щеше да каже същото. А не от базата, която имаме ние … да не говорим за Съветския съюз – не знам дали сте ходили там, да видите какво е…

Тончо Карабулков писател, журналист (Франция)

… През 2005 г. Тончо Карабулков посещава България, съпровожда го испанецът Еузебио Серано, съпруг на едната от дъщерите му. Той записва и заснема всички срещи и разговори, които стават основа по-късно на документалния филм „Справка“. Пристигането на чужденец с камера в България респектира служителите и ускорено задейства бюрократичната машина, с която при предишните идвания Тончо Карабулков се е сблъсквал не веднъж.

В кабинета на Димитър Иванов:

– Аз съм работил 15 години в Държавна сигурност и през цялото време съм работил само в едно подразделение, изминавайки пътя от най-младшия служител до ръководител на това подразделение. Това е така нареченият Шести отдел към Шесто управление на Държавна сигурност, което се занимаваше с проблеми на висшия управленски апарат. В момента се занимавам основно с две неща: издател съм на вестници – това е едното направление на моята дейност, издаваме и книги, разбира се – най-различни, български и руски, главно. Ние сме издатели на президентите Елцин и Путин за България. На московския кмет Лужков. Издали сме около 40-50 заглавия на такива водещи руски политици и държавници от новия период.

Сега… въпросът с досиетата е.., от една страна, е един от най-спорните въпроси в последните 15 години за българското общество. А от друга страна е един от най-неясните въпроси за обществото. Само че, по мое мнение, като професионалист, в България беше обърнат принципа на разсъждение по отношение на досиетата. Значи, Вие сте г-н Карабулков, който сте в продължение на 40 години наблюдаван от органите на Държавна сигурност. Вие считате, че благодарение на това, на Вас Ви е отнета възможността да посещавате България, да се виждате с близките си, да живеете в Родината си. Тоест, Вие сте понесли определени щети, морални, а вероятно и материални – имуществени, финансови и т.н. Тогава, Вие имате право да отидете да си поискате досието. И това би било правилно. И когато се открие вина, би трябвало да се търси и отговорност. Но да се говори принципно в цялост, че трябва всички досиета да се разкрият, и че трябва всички служители на Специалните служби да бъдат лустрирани, да бъдат извадени от активния живот, според мен това е крайно неправилно. Това повтаря онзи принцип, срещу който хора като Вас, се противопоставят. На мястото на едни хора, които са отлъчени от обществото, извадени от обществото, сега се поставят други хора … Тогава какъв беше смисълът на демокрацията?!

Българските управници след 1990 г. носят историческа вина за днешното трагично положение в страната. Те трябваше да проявят много по-голяма смелост и чувство за отговорност. Вместо да разиграват години наред фарсовия процес срещу политическия клоун Тодор Живков, вместо да твърдят най-сериозно, че – видите ли – съдебната власт у нас днес е независима от политическата, както най-сериозно се опитваше да ни убеди един от първите политически фактори на новата власт в 1992 г., трябваше да сложат веднага твърда ръка. Те трябваше да сложат веднага твърда ръка върху всички криминални престъпници. Още при първата им проява. И да ги пратят там, където им е мястото. Тогава и другите, които биха имали техните мераци, щяха да си помислят сериозно преди да тръгнат по техния път.

А какво се получи? Основно загниване на цялата система – политическа, съдебна, полиция, висши институции. Корупция от горе до долу. Живот ден за ден. И отвратени от съществуващата действителност и от мизерията, младите избягаха от страната. Отидоха да слугуват на другите, в други страни. С надеждата, че там ще изкарат някой лев повече.

– Значи всичко е безнадеждно загубено?

– Не е. България не трябва да загине. Историята е пълна с мъртви народи. България трябва да живее. И може да живее. Но само ако българите си дадат сметка, че не трябва да изпускат и последния влак. И не с дребно шмекеруване, не със заставане зад гърба на другия. А като излязат смело и гласуват на следващите избори. Без да се оправдават, че било без полза. Има полза!

Режимът при демокрацията зависи от всеки избирател. Българите имат днес това право. Те трябва да го упражнят. И да изберат онези, които считат за най-достойни и най-годни да редят държавните съдбини през следващите години.

Юлия Кръстева писател, психоаналитик, лингвист (Франция)

И накрая – десетте принципа на хуманизма, „скицирани“ от Юлия Кръстева:

1. Хуманизмът на XXI век не е теоморфизъм.Човекът с главно „Ч“ не съществува. Нито висши „стойност“ или „завършек“, никакво приземяване на божественото от най-високите постижения на някои хора, които наричаме „гении“ от Ренесанса насам. След Холокоста и Гулаг хуманизмът има задължението да напомня на хората, че ако се възприемаме като единствени

законодатели, само чрез непрекъснатото преразглеждане на нашето лично, историческо и обществено положение ние ще можем да вземаме решения за обществото и историята. Днес, далеч от деглобализирането, една нова световна уредба трябва да бъде изобретена, за да регулира и управлява глобализираните финанси и икономика и да създаде в крайна сметка едно универсално етично и солидарно световно управление.

2. Процес на непрекъсната пренаправа, хуманизмът се развива само чрез прекъсвания, които са иновациите (библейският термин hiddouch означава откриване-иновация-обновяване; enkainosis и anakainosis; novatio и renovatio). Да познаваш интимно гръцко-еврейско-християнското наследство а го подлагаш на задълбочен преглед, да се надхвърли (Ницше) традицията: няма друг начин да се победи невежеството и цензурата, като се улесни по този начин съжителството на културни памети, изградени в историята.

3. Рожба на европейската култура, хуманизмът е среща на културните различия, опосредствана от глобализацията и цифровизацията. Хуманизмът уважава, превежда и дава нови стойности на вариантите на нуждата от вяра и на желанията за знание, които са универсални за всички цивилизации.

4. Хуманисти, „ние не сме ангели, имаме тяло“.Света Тереза от Авила се изразява по този начин през XVII век, откривайки по този начин епохата на барока, който не е Контра-реформа, а барокова Революция в началото на епохата на Просвещението.Но свободната воля е желание до смърт. И трябваше да се изчака психоанализата, за да се съберат в единен и краен регламент на изказа тази свобода на желанията, която хуманизмът не цензурира и не ласкае, а предлага да поясни, да придружи и възвиси.

5. Хуманизмът е феминизъм. Освобождаването на желанията трябваше да доведе до еманципацията на жените. След философите на Просвещението, които й проправиха път, жените от Френската революция я изискаха с Тероан дьо Мерикур, Олимп дьо Гуж, та чак до Флора Тристан, Луиз Мишел и Симон дьо Бовоар, придружавани в борбата от английските суфражетки, да не пропуснем и китайките от Буржазната революция от 4 май 1919 г. Битките за икономическо, юридическо и политическо равенство изискват един нов размисъл за избора и отговорността на майчинството.

Семейното социалното осигуряване е все още единствената цивилизована привилегия за майчинството, която не подлежи на коментар. Личната връзка между детето и майката, този пръв друг, зора на любовта и хоминизацията, тази връзка, в която биологичното възпроизвеждане се превръща в смисъл, различие и слово, е едно обвързване. Различно от религиозността като функция на бащинството, майчинското обвързване допълва и участва изцяло в хуманистичната етика.

6. Хуманисти, чрез споделяемата индивидуалност и вътрешният опит можем да победим тази нова баналност на злото, която е случващото се автоматизиране на човешкия вид. Защото сме същества говорещи, пишещи, рисуващи, чертаещи, правещи музика, играещи, свирещи, смятащи, представящи си, мислещи, ние не сме осъдени да се превърнем в „елементи на езика“ в ускорената хиперсвързаност. Безкрайността на способностите да си представяме са нашите хабитат, дълбочина и отдаденост, нашата свобода.

7. Но Вавилонията на езиците генерира също хаос и безредие, които хуманизмът никога не ще регулира единствено с внимателното вслушване в езика на другите.Дошъл е моментът да се преразгледат вечните морални кодекси,без да ги отслабваме, за да поставим проблемите, обновяващи ги спрямо новите особености.Далеч от това да чистим архаизми, забраните и лимитите са предпазни мерки, които не можем да игнорираме, без да премахнем паметта, изграждаща пакта между човеците и планетата, планетите. Историята не е минало: Библията, Евангелията, Коранът, Ригведа, Тао ни преследват с това. Утопия е да се създават нови колективни митове, не е достатъчно също и да се интерпретират старите. Идва ни да ги пренапишем, преосмислим, преживеем: на езиците на модерното.

8. Няма вече Вселена, научното изследване открива и не престава да проучва Мултивселената. Множество от култури, религии, вкусове и произведения. Множество от космически пространства, материи и енергии съжителстват с вакуума.Не се страхувайте да бъдете смъртни. Способен да мисли за Мултивселената, хуманизмът е изправен пред една епохална задача: да впише смъртността в мултивселената на живото и на космоса.

9. Кой ще може това? – Хуманизмът! Любовната грижа (cura) за другия, екологичната загриженост за земята, образованието на младите, грижата за болните, за инвалидите, за остаряващите, за зависещите не спират нито напредъка на науката, нито бума на виртуалните пари. Хуманизмът няма да бъде регулатор на либерализма, когото лесно да трансформира без апокалиптични сътресения, нито пък едно пеещо утре. Отделяйки време, създавайки една нова близост и елементарна солидарност, хуманизмът ще придружи антропологичната революция, анонсирана вече от еманципиращата жените биология, без нехайството на техниката и финансите и невъзможността на пирамидалния модел на демокрацията да канализират иновациите.

10. Човекът не прави историята, историята – това сме ние.За първи път HomoSapiens е способен да разруши земята и себе си в името на своите

религии, вярвания и идеологии. За първи път също мъжете и жените са способни да преоценят при пълна прозрачност съзидателната религиозност на човешкото. Срещата на нашите различия в Асизи е свидетелство за това, че хипотезата за разрухата не е единствената възможна хипотеза. Никой не знае какви хора ще ни наследят, нас, които сме ангажирани в това антропологично и космическо безпрецедентно надхвърляне. Нито догмата на провидението, нито играта на духа, пренаправата на хуманизма е залог за бъдещето.

Ерата на съмнението вече не е достатъчна. Пред изострените кризи и заплахи, ето че дойде ерата на залога. Да се осмелим да говорим за непрекъснатото обновление на способностите на мъжете и жените заедно да вярват и знаят. За да може, вътре в мултивселената, обградена от вакуума, човечеството да продължи още дълго своята съзидателна съдба.