Морето през погледа ми… Mind the horns!

kofa

Няма да пиша тривиални неща като например, че е лято и много хора предпочитат почивка на море отколкото на планина. Нямам намерение да отегчавам с приказки за магията на това чудно творение. Ако го обичаш, значи разбираш какво имам предвид.

Е, моята любов към морето е неописуема, несравнима. Чакам цяла година, за да го видя в целия си блясък и да го почувствам. Защо? Какво е онова тайнствено нещо, което ме дърпа с невиждана сила и ме кара да се възхищавам на красотата на морето?

Не пропуснах и тази година среща с любимия ми природен приятел. Искам да споделя впечатленията си не от самото море, а от градовете, в които бях. Две имена- Бургас и Созопол…

Знам, че изглежда „ехааа”, но моята реакция беше по-скоро „ужас”. Не съм си представяла, че ще изпитам разочарование и че ще оставя неприятните гледки и усещания да завладеят, така или иначе, морския ми дух. Пътуването не беше толкова зле, колкото очаквах, но засъжаление беше по тъмно. Успях да видя „на светло” единствено Бургас- много любим за мен град. Оставам безмълвна за гледката, която спря дъха ми, когато наближихме морския град. Зад него само след малко щеше да се покаже слънцето и да го огрее с топлата си прелест. Изгревът е онова, което ме плени и което остави още по-трайна следа в представите ми за Бургас. До тук всичко е повече от перфектно. Аз се чувствах неземно, сякаш бях прегърната от най-сияйното чувство. След няколко километра прегръдката стана хладна и отблъскваща. Не я исках повече. Какво се случи? Любимият ми град беше потънал в мрак, беше плашещ. А възрастен човек по пижама тъкмо минаваше през табелата „Бургас” и едва ли знаеше къде отива. Оу, излъгах, не беше съвсем мрачно. Единствената по-силна светлина, която стигна до очите ми, идваше от бензиностанция OMV, където имаше лъскави коли и нагласени мадами, които ги „красяха”. Точно до бензиностанцията имаше автобусна спирка, която, разбира се, не беше осветена и на нея чакаше една единствена скромна жена. Видях и подлеза, който беше под всякаква критика и едва ли беше безопасен по това време на денонощието. Важното е, че фаровете на колите пускаха по мъничко светлинка, колкото да разпозная сянката на жената. Малко по-нататък имаше някакъв парк, който приличаше на местност от филми на ужасите. Е, няма пак да обяснявам какво му е липсвало. Реших да затворя очи и да изчакам просто да излезем от града, за да не трупам повече негативни емоции. И това се случи в рамките на десет минути. В крайна сметка, Бургас беше по-приветлив през деня и беше такъв, какъвто го зная.

Созопол! Созопол! Какво съм намерила в него, че ме накара да се върна? Задавах си въпроса цяла седмица и разочарованието ми няма как да бъде описано напълно. Идеята на почивката беше да се махна от простотията, от дивотията на хората, от грозната действителност. А аз отидох при тях. Ще започна с наглите таксиметрови шофьори и тяхното мото „ден година храни”. 2 лв на километър! Хубаво! Но практиката беше колкото кажат, толкова. Не признаваха ценоразписи, абсолютно нищо. Заинатих се и се качих само два пъти, защото бях с целия си багаж. Ако квартирата не беше на 2 километра от града, никога нямаше да им доставя удоволствието да се подиграят с мен. Е, да не си развалям почивката. Едно такси – какво толкова! Все заблуждаващи мисли, които накрая се връщат като бумеранг и тровят съзнанието ми. Е, не мога да го забравя.

Следващото разочарование беше апартаментът, в който трябваше да отседна. 60 лв на вечер, студен лукс, но мръсен. Да, отчайващо мръсен. Борих се с алергията си към прах в продължение на 6 дни, а най-лошото беше, че бях дала парите предварително. Няма нужда да описвам инфраструктурата до там, защото тя липсваше. Нямаше и в по-голямата част на Созопол. Не ходех по тротоари, а по главният път, по който правеха непрекъснато състезания. Ходех на зиг-заг от едната страна и от другата. Мъка. А тази така оживена улица водеше направо към простотията. „Веселата улица”! Така и казват, въпреки че според мен е „Недодяланата улица”, „Изостаналата улица”. Тя беше някакъв сборен пункт от отрепките на обществото. От двете и страни имаше дюнери, палачинки и долнопробни ресторанти с най-дивата чалга. А единствените нощни клубове пускаха най-новата чалга. И забележете какво гласеше табелката пред единия: „Антикриза парти- -50%”. Уау! Супер! Няма що! Исках да се забавлявам, а ушите ми бяха изтормозени с безсмислена музика. Нямаше и как да стоя гладна. Отидох в най-приличното заведение от улицата и ослепях от цените в менюто. Абсурдни и накрая дори ми бяха смешни. Защо ресторантьорите, продавачите и еди-кой си се сърдят, че няма търсене на риба? А те осъзнали ли са какви цени и слагат? Моите извинения, но е нелепо 200 гр. „черноморски” сафрид да струва 23 лв. Исках да попитам дали през месец юли има толкова сафрид или го купуват от някъде си, но ни заблуждават с надписи. Не можах и да преживея, че едно мъничко парче торта струваше 4 лв, а в същото време не представляваше нищо особено. Чудех се как ли живеят местните хора, които не работят на „Веселата улица”. От източник, който работи на нея, разбрах, че улицата е дадена на концесионер, който прибира пари от всички. Сумата е различна- за ресторантите е от 100 до 150 хил. лв. Моят източник беше платил 5 хил. лв за летния сезон, защото прави дюнери и палачинки. И все пак, няма да ги защитавам, защото те нямат представа как се печелят клиенти. Въпросът е принципен. Плащам и очаквам това, което ми се полага като отношение. А не го получих. Поне в новия град. Към чужденците се държаха също толкова безскрупулно и просташки, както и към българите, което ме озадачи най-много. Може би мислят, че курортът им е единствен и незаменим. Не знам, но не е нито едно от двете.

Ще се прехвърля в стария град, защото той поне се опитва да опази автентичността си, привлекателността си. Но това личи рано сутрин, когато всичко е затворено и пусто. Освен латино-барът, който кипеше от танци и страст. Той приютяваше всички онези, които обичат истинската музика, истинските танци и нормалното забавление. Барът пазеше своя караоке-клуб. Там се скрих и аз. Онази вечер беше най-хубавата от целия ми престой. Ходех в стария град почти всяка вечер, за да избягам от хората, чиито ценности и задръжки липсваха. Та те бяха дори страшни. Оцелях. Но имаше и нещо, което ме отблъскваше от стария Созопол. Точно на входа има дядо с телескоп. Оказа се, че той е физик и бивш преподавател. Беше изключително интелигентен и успя да обогати съзнанието ми. Телескопът му струваше няколко хил. лв, но пък през него се откриваше един друг свят, необикновен и мистериозен. Любопитството и желанието за нови знания бяха по-силни от мен. И това удоволствие струваше само 2 лв- цената на една варена царевица!!! Каква пародия!!! Каква трагедия!!!

Ще спра до тук. Мисля, че направих изключително „добра” реклама на два морски курорта. В Созопол няма да отида никога повече на почивка, а ще бягам далеч от него. А за Бургас – той ми е слабост, но не мога да му простя онова, което видях. И все пак – бях заобиколена една седмица от всичко, което ненавиждам у манталитета на народа ни, бях безкрайно разочарована, но морето… то не е виновно за нищо. Както е изпяла Тони Димитрова: „Ах, морето… ах, морето в мен остава.То навярно е, което ме спасява.”

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.