За хиляда пробити рубли

Братчедът Ставри ми звъни оня ден. Всяка година по това време е все така. В зависимост от атмосферните условия де, но превали ли средата на октомври, и първо за мен се сеща. Преди се опитваше и други от родата и от махалата да търси, но бързо разбра, че няма да му мине номерът. Всеки си има извинение. Я жена му била болна и нямало кой да гледа децата, я точно в тоя ден бил на смяна, я собственото си лозе още не бил сколасал да обере, пък камо ли да помага на братчедa Ставри за неговото.

Аз обаче извинения нямам. Ни жена, ни деца, ни работа, пък камо ли лозе. Разчитам само на социални помощи и твърдо вярвам, че истината за добруването на този грешен свят е в съзерцанието, а не в инициативността. Злите езици твърдят, че съм бил чисто и просто един философстващ мързеливец, но аз ги подминавам с мълчание. Ами, че те и Буда не са го приемали на сериозно дълго време, ама после милиони са се вслушали в думите му. Не нашия Буда, оня, индийския, макар и нашия да събра много доверие и въодушевление с бръщолевения, не може да му се отрече.

Така че, нямайки какво да измисля, трябваше за пореден път да пристана на акъла на братчеда Ставри. Не, не мислете, че съм чак толкова слабохарактерен, но всяка година по гроздобер се случва така, че му вися с някой и друг лев, взет назаем, за да покрия неотложните си битийни нужди и няма как да го отсвиря, защото знам, че следващия път, когато опра до него, няма да ми се отвори парашута и ще стоя гладен. Вече не ми дават на вересия в нито един от магазините в селото. Търговци. По-скоро търгаши. Само за печалба мислят. Как да очакваш от тях да оценят една възвишена философия и да са съпричастни на житейското ми кредо?

Когато влязох в двора на братчеда Ставри и се насочих към голямата асма, под която той си беше устроил малка механичка, от която излизаше само в краен случай, не само се заковах на едно място от изненада, но дори изпуснах лозарската ножица.

–          Какво е това бе, братчед? – успях да смотолевя с неудържимо трепереща долна челюст.

–          Сядай, сядай, братчед! – подкани ме той с жест, а когато се наведох да взема ножиците добави. – Остави това! Днес няма да ни трябва.

–          Какви са тия пари? Откъде са? – послушно седнах, без да мога да откъсна поглед от тлъстите пачки, които братчедът Ставри размяташе разсеяно из дланите си, все едно жонглираше с тях.

–          Какво значение има? – изсумтя той, надигна се от мястото си, облегна се на кокалчетата на пръстите си и се наведе над мен. Чак усещах спиртосания му дъх. – Важното е, братчед, че можеш да получиш част от тях.

–          Какво трябва да направя? – нещо в поведението, най-вече в погледа му, ме накара наистина да се смутя. – Това са много пари.

–          Не всички са за теб – братчедът Ставри отново се отпусна назад. – Трябват ми и други съмишленици.

–          За какво? – продължавах да недоумявам, но той просто се усмихна, отвори кутия с хубави цигари и я протегна към мен. Запалих с треперещи ръце. Наистина бях изпаднал в неведение.

–          За да помогнем на най-достойния кандидат за кмет на общината да спечели изборите. – отвърна братчедът Ставри и заби изпитателен поглед в мен. Явно очакваше да реагирам по някакъв начин, но след като не го направих, продължи. – Е, той така или иначе ще спечели, но трябва да сме сигурни, защото се навъдиха разни самозванци. Тук били учили, там били направили успешна кариера, на трето място се били доказали… Измишльотини.

–          И кой е най-достойният кандидат? – попитах, без да схващам точно какво говори.

–          Нима има някакво значение, братчед? – усмихна се широко той, но лицето му за миг стана сериозно и сбърчи вежди. – Не ми ли вярваш? Това, което се иска от теб, е да вземеш тия пари, да задраскаш в изборната стаичка номера, който ще ти напиша и да убедиш колкото се може повече хора от селото да постъпят по същия начин.

–          Но… Това не е ли незаконно? – тръпки ме побиха. Никога не бях участвал в нищо извън закона, но, странно защо, не можех да отделя поглед от пачките, които братчедът Ставри все още премяташе из ръцете си.

–          Че кое е законно в тази държава!? – той дълго се смя на глас, преди да продължи – Само ти ли ще си балък и ще се съобразяваш с правилата? Погледни се само! Та ти нямаш пари дори за свястна храна.

–          Не знам… – почувствах се като аутсайдер, какъвто си и бях, но все още имах искрица съмнение в душата си.

–          Ти няма да караш никого насила – продължи брачедът Ставри, вече равно и спокойно. – Просто ще подпиташ този и онзи, пък който се съгласи, също ще бъде възнаграден подобаващо. Тук съм ти подготвил едно списъче с хора, които според мен биха били склонни да станат част от каузата ни.

–          Ами, ако откажа? – погледнах листчето, което ми побутна. Имаше поне двайсетина имена, което за малко село като нашето си е доста, съгласете се. – Или ако някой от тях откаже?

–          Няма проблем, братчед – по гласа му личеше, че определено има проблем. – Ще се наложи да помоля и теб, и всеки друг, който не е на моя страна, да си ми върне парите и да не пристъпва никога през прага ми с каквато и да е молба. Или сме задружни, или не. Това е. Когато сте поискали нещо от мен, аз съм откликвал. Очаквам същото от вас. Иначе ще съм много разочарован.

–          Колко? – главата ми се въртеше. Повече от всичко исках това да не се случва, а да ме беше викнал просто за гроздобера.

–          Хиляда за глас. Твоят и на останалите – братчедът Ставри извади една банкнота от пачката. – И по петстотин за всеки друг глас, които ми осигуриш.

–          Хиляда лева за глас!? – ахнах.

–          Не, братчед! – той пак се разсмя, ама тоя път май веселието му беше искрено. – Ние плащаме в рубли. Такава е политиката ни.

–          Колко е курса? – попитах машинално.

–          Не знам, провери – той побутна пачките към мен. – Във всеки случай сделката си я бива. Чу ли как товариш Путин заяви на американците, че ще срине долара? Някога да не си е държал на думата? Той е мъжкар. Бъди и ти мъжкар и ще бъдеш богато възнаграден. А сега тръгвай, че съм зает. Успех, братчед. И да не забравяш да отмяташ с чавка в списъка всеки, който е обещал да гласува и си е взел парсата. Номерът на нашия кандидат е отзад на листа.

Набутах пачките в пазвата си, защото джобовете на панталона ми отдавна бяха скъсани и побързах да се махна оттук. На дворната врата се сетих, че лозарските ми ножици все още са на пътеката, където ги изпуснах. Не се върнах.

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

• About
• Latest Posts

Стоян Николов - Торлака

Писател и колумнист в Биволъ. Автор на "Северозападен роман","Автономията???" и "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", "Херакъл от Диви дол", "Хазарт" и "101 текста на Торлака за Биволъ". Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика.

Latest posts by Стоян Николов - Торлака (see all)

• Рубли няма, действайте! - 5 юли 2022
• Безвремието на съвремието - 28 юни 2022
• Когато скъсаш синджира - 19 юни 2022