И к‘во пра‘им сега?

Днес е изборен ден и не му е времето да се отправят каквито и да било послания, склоняващи хората да отидат и да пуснат бюлетината си за този или за онзи. Сега, колко е правилно да се преструваме, че живеем в някакъв измислен свят, не мога да кажа. Дали избирателите, чиито глави месеци наред са пълнени с агресивни и натрапчиво повтарящи се като китайско мъчение внушения, принуждавани са на всяко кръстовище да гледат плакати с изкуствено ухилени физиономии и изпразнени от каквото и да било съдържание слогъни, и са облъчвани от всички видове медии, държавни, частни и социални, кой е правилният избор, ще могат да си отдъхнат в деня за размисъл, да си съберат и днес да дадат гласа си необременени?

Междувременно минавайки към секцията по същите улици, окичени с плакати като Пекин с фенери на китайската нова година. А ако се събудят малко по-късничко, биват заливани с всевъзможни предварителни резултати, които хич, ама хич не са по-силен инструмент за манипулация от това да кажеш за кого би гласувал и да се аргументираш на всеослушание. Нали? Ако обаче анахронизмите в Изборния кодекс са ни сериозен проблем, значи сме решили много други, а ние не сме, така че нека обърнем малко внимание на тях, защото по време на предизборните кампании обществото по принцип изпада в умерена летаргия и се поддава на различни чудотворни идеи ала „като дойде следващият месия и всичко ще се нареди от само себе си“. Светът не спира да се върти, обаче…

Независимо от конфигурацията, която се получи в следващото Народно събрание и продължителността на живота му, ние имаме последен шанс да се фокусираме в няколко проблема от първостепенно значение, ако искаме страната хептен да не тръгне на затръквация. Не, хич не драматизирам, изобщо не ми е в природата, но се плаша от непогрешимия инстинкт на българина да кълве на абсолютно безсмислени за бъдещето му кьорфишеци, а да не обръща внимание на гредата в окото си.

Дали имам предвид, че изборите, които ни представят като вълшебната пръчица, с която можем да си постелем благоденствие, стига да налучкаме правилното заклинание, са безсмислени? Е, не чак, но до голяма степен да, поне в нашата конкретна ситуация. Нима има някой, който да не вижда т.нар. системни партии колко са се изчерпали и какви смехории представят като дневен ред на обществото? Така че в случая не е важно кой ще спечели, а какво ще го накараме да свърши, след като докопа кокала. Няма да стане лесно – трябва як обществен натиск. Но няма да е и толкова трудно, защото по всичко личи, че семейните бижута на водещите политически сили ще са на кантар в Народното събрание и, който и да е на власт, ще трябва повечко да се съобразява с малките партии и общественото мнение.

Искам да спомена само три теми, които ми се струват от първостепенно значение. Останалите десетки не знам какво да ги правя.

На първо място е радикалната съдебна реформа. Няма да се уморя да повтарям, че срастването на мафията с държавата и безнаказаността на престъпниците са най-големият бич за България. Инвеститорите се страхуват да влагат пари тук, за да не бъдат рекетирани от мутри и шантажирани за рушвети от чиновници. Никой млад и способен човек не иска да остане в страна, където политиците крадат наравно с бандитите, пият си пиенето с тях и се хилят в очите на народа. Никой какъвто и да е човек не иска да живее в държава, в която се знае за кое престъпление колко трябва да дадеш, за да не попаднеш зад решетките, а престъпниците си дерибействат на воля под закрилата на органите на реда. Кой иска да гледа как унищожават природата пред очите му, купуват бъдещето му в гетата за двайсет лева, обират го по пладне, а виновните не получават възмездие? С тази съдебна система сме обречени да сме бедни, нещастни, пренебрегвани, унижавани и експлоатирани. Нищо не може да се промени съществено в положителна посока без радикална реформа или преди нея. Докато политиците и престъпниците, отговорни за блатото, в което се превърна безкрайния „преход“, не започнат да влизат по затворите един по един или на групички, другите неща не са от съществено значение.

Същото важи и за медиите. Без независими, критични към властта и несправедливостите в обществото медии с ясна собственост и финансиране, едва ли можем да очакваме политико-икономическият климат у нас да се промени съществено. В момента болшинството медии са просто марионетки на силните на деня и вече дори не си правят труда да скалъпват неистини и полуистини. Сега те бълват откровени лъжи, разчитайки на неограниченото финансиране, опорните точки, броя, мощта си и рехавата съпротива от страна на нормалността и коректната журналистика. Така буквално удавят редовия читател/слушател/зрител в помията и създават изкривена реалност, угодна на стопаните си. В подобна среда на лъжа и дезинформация, при тотална липса на свобода на словото, едва ли би могла да функционира която и да е демократична система.

И понеже не трябва да си заравяме главата в пясъка, а да осъзнаем, че светът, в който живеем, се променя със стряскащи темпове, е редно да обърнем внимание и на външната си политика. Ама не „в Брюксел казаха…“, „помолих Путин и той…“, „държавният секретар на САЩ пристигна у нас…“, „организираме среща с Ердоган…“. Не. Това не е външна политика, а подаване на задника в различни посоки според случая. Става въпрос за цялостна външна политика, защото, колкото и да не ни се ще да го признаем, нещо грандиозно се мъти и на югоизток, и в Кремъл, и в Белия дом, а ЕС е заложник в това надборване на не особено далновидни гиганти. И ние сме точно на първа линия, ама не на плажа в Слънчака. Нужно е да получим възможно най-сериозни и конкретни гаранции от партньорите си в НАТО. Не става въпрос за американски бази у нас. Ердоган и Путин трябва да бъдат укротени. Не с полумерки, защото се видя, че те не водят до никакви резултати. Не и с война, тъй като това най-вероятно би довело до края на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Сами нямаме шансове, това е работа на атовете, но мулетата поне могат да не се нямат истерично и непоследователно насам-натам, за да не утежняват допълнително положението. Нужна ни е принципна и ясна позиция, която да отговаря на националните ни интереси и да отстояваме последователно. Звучи просто, но само, ако не познаваш българската външна политика през последните седемдесет и повече години.

Изборите ще отминат. И наистина не е особено важно кой ще спечели. Който и да е, няма да иска да реформира съдебната система, да изчисти авгиевите обори в медиите или да каже ясно какво мисли България за световната геополитика в момента. Политиците не са склонни да са конкретни, още по-малко, когато подобна конкретика би им навредила лично и директно. Така че пак на нас остава да ги ръчкаме неуморно. Ако успеем да ги накараме да действат ефективно в тези посоки, нищо чудно и да имаме по-нормална държава преди следващите избори, макар и да е твърде вероятно да са предсрочни…

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.

• About
• Latest Posts

Стоян Николов - Торлака

Писател и колумнист в Биволъ. Автор на "Северозападен роман","Автономията???" и "Май ше ни бъде...", "Иваил цар", "Херакъл от Диви дол", "Хазарт" и "101 текста на Торлака за Биволъ". Почерпете Торлака и гарантирайте така неговата авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика.

Latest posts by Стоян Николов - Торлака (see all)

• Рубли няма, действайте! - 5 юли 2022
• Безвремието на съвремието - 28 юни 2022
• Когато скъсаш синджира - 19 юни 2022