Как увреденото ми (под)съзнание свързва дните между Коледа и Йордановден, познати на предците ни като Мръсници, Поганни или Караконджови с родната журналистика, не мога да ви кажа. Знам само, че повече от дузина Нови години се извъртяха, откакто тази на пръв поглед съвсем абсурдна асоциация се е загнездила в съзнанието ми и изобщо няма намерение да се маха оттам. Напротив, досадна като стара мома сякаш ми се хили в лицето и ми повтаря до втръсване „Аз казах ли ти!?“.

Да, в интерес на истината получих редица индиректни предупреждения още преди да потъна дълбоко в блатото на българските медии. Предупреждения, които толкова красноречиво ми описваха ситуацията в тях, че ако имах макар и малко акъл, пък и чувство за самосъхранение, щях да спра да се занимавам с журналистика без дори и да съм се захванал с това неблагодарно призвание.

Помня, че доста се радвах, когато спечелих някакъв конкурс и започнах стажантска програма в една национална медия. И преди ми бяха публикували разни текстове тук и там, но това съвсем не задоволяваше амбициите ми на тотален лаик. Аз бях решил, че ще се занимавам с писане. Не в онзи смисъл, горделиво да показвам статии и книжлета самиздат на роднинските сбирки, за да давам повод на разни трети братовчеди назидателно да мърморят на децата си, че от мен станало нещо, пък те…

Не, не исках това. Като всеки прохождащ драскач по българските медии аз бях твърдо убеден, че съм на света цвета. От една страна виждах толкова теми, за които можеше да се напишат стотици статии, а не се публикуваше нито ред, а от друга бях научен, че ако съм упорит и последователен, ще успея.

Да, но стажът свърши, студенството – и то, а аз се срещнах с действителността. В този бранш, в тази страна, да се срещнеш с действителността, ако нямаш „гръб“ и разчиташ само на това, че пишеш добре и си по донкихотовски социално ангажиран, означава чисто и просто да го ядеш големия. Или, ако предпочитате, да се треснеш челно в локомотива на товарна влакова композиция.

Да, езиковата грамотност, добрата обща култура и умението да драснеш няколко реда авторски текст, уж се ценят високо. Поне в началото. Но само толкова. Постепенно започнах да проумявам, че това ниво не трябва да се надскача, защото иначе става лошо. Едно обаче е да проумееш, друго да се съобразиш. За добро или лошо, аз продължих да не се съобразявам.

Въпреки че е доста унизително да започнат да ти спират текстове без никакво обяснение, а после да те уволнят (имам няколко подобни случаи в „бляскавата“ си кариера), защото „пишеш отлично, но нещо не е както трябва“. Въпреки че виждаш и в очите на колегите си, а после в тези на близките и познатите си едно едва прикрито пренебрежение към това, което се опиташ да направиш. „Така стоят нещата, сляп ли си, или се съобразявай с неписаните правила и си мълчи, или сменяй занаята…“.  Въпреки че надървената ти пишка се бори за справедливост, но спада болезнено и унизително, когато трябва да отброиш някакви левове, които няма откъде да вземеш. Или да обясниш защо си уволнен като си, аджаба, толкова талантлив и принципен…

Сплотената еснафщина неминуемо те вкарва в разни лични драми, за които не си подготвен. Тези драми обикновено идват като кошмари, ама не на сън. Буден си. Знаеш, че правиш това, което трябва, така, както трябва. И пишката отново еректира безсрамно. Първо го знаеш, после си мислиш, че е така, а идва и момент, когато наистина в главата ти се загнездва мисълта, че нещо в критериите ти за журналистическа етика е изначално сбъркано. Шизофрения с една дума.

Примерите са наоколо. Сдухана лелка, заприличала на бабичка на 45. Пише неуморно, няма деца, разведена е, спазва „коректния тон“ на медията и затова има всички шансове да се пенсионира в нея. Амбициозен репортерИН отразява новите простотии на Болен (примерно), докато страната се тресе като тембъра на разни опраскани каки (също примерно). Кифла с микрофон в ръка, дето иска да я дават по телевизора, моли Б. Б. да му пипне бицепса. Мастити експерти в попрището се местят от тази медия в другата, докато втръснат даже и на агентурните си шефове от ДС.

Постепенно свикваш с това, че в България журналистика няма. Има разни мръсни пари, дето трябва да се изперат, да се създаде имидж на този или онзи, да не се говори за нито една от гнусотиите, в които е потънала държавата ни и да се замазва всяка обществено значима тема с обилен пласт лайна… опа, извинявам се, хляб и зрелища. Уволненията, свалените или изобщо некачените материали спират да ти правят впечатление. Свикваш… Но понякога си такъв инат, че не свикваш. Поне не напълно.

Лично на мен последните ми две отстранявания от длъжност (между другото в „сериозни“ медийни групи) са ми любимите. Първото беше след като стремително се издигнах в йерархията и за няколко месеца станах любимец на шефовете. Похвали за страхотните си текстове получавах с пълни шепи.

По старо, неписано правило, собствениците на сайта, в който работих, не бяха точно тези, които се водеха по документи. Разбира се, знаех КОЙ е зад всичко. Но това не ми попречи да напиша няколко коментара срещу ОНИЯ, които са на върха на пирамидата, зад КОЙ. Първоначално получих завоалирани предупреждения, после лирични обяснения в прав текст. В смисъл, че не трябва да лая ръката, която ме храни. Знаете как е… Ако не знаете, толкова по-добре за вас.

Раздялата беше колкото комплексираща, защото семейството ми за пореден път изкара кошмарен във финансово отношение период, толкова и жизнеутвърждаваща. Бях загубил всичките си илюзии и се пренасочих, така да се каже. Започнах да работя в други измерения на писането, не толкова щекотливи, но сравнително доходоносни. А пък и си направих блог, защото отвътре си ме чоплеше да казвам това, което мисля.

Няма да казвам колко, по какви начини, с какви средства ухажвания, съвети и заплахи ми донесоха писанията ми във въпросния блог. Не възнамерявам и да споделям, че една от малкото печатни медии, на които все още вярвах, ме покани да пиша за нея, но тутакси се уплаши от една абсолютно коректна, но явно по-пряма от приемливото статия за Стоян Мавродиев и дерибейското му раздаване на глоби в сфера, в която няма никакви правомощия.

И точно, когато реших да се занимавам само с литература, защото поради някаква причина прозата ми придоби сериозна популярност, за разлика от публицистиката, получих лично съобщение в Клюкарника. „Искаш ли да пишеш при нас?“. Нямаше как да не искам. Нали за тия повече от десет години си бях изградил ясна представа кой става и кой само се продава в медийната среда в България. Предложението беше от главния редактор на последната медия, към  която изпитвах някакво уважение в родната действителност. И се метнах в дълбокото с присъщата си наивност. Този път обаче си паднах на мястото.

Може и сълзливо да прозвучи, но за пръв път в професионалния си живот знам, че е достатъчно да напиша смислен текст, подкрепен с доводи и никой никога няма да ми го спре заради конюнктурни причини. Чувствам се удовлетворен от това, което правя. Защото рогата на всички ни, на нас, биволите, са насочени в една посока. И ако не позволим никой да ни затвори устата рано или късно ще постигнем нещо, което ще помогне България да стане едно подобро, по-нормално и по-смислено място за живеене.

А ония, дето правят компромиси със себе си и с професионалната си етика, са свободни да продължават да продават дирниците си. Колкото по-често продавани, толкова по-обезценени. Трудно е да повярваш, че нещо е истинско, когато си преглъщал безброй кървави сополи. Последният остров на нормалността. Но аз съм оптимист и мисля, че има защо. С рогата напредъ! Смело и отговорно! Докога? Докогато устоим, докогато победим…