Преди близо две години издадох първата си книга на хартия. „Северозападен романь“. Няма да ви обяснявам каква радост беше. Повече от десет години се сблъсквах с недоверието на близки и познати, с полуподигравателни погледи ала „наивник си, ама ще все някога ще ти дойде акъла“, с издателския бизнес, работещ по стриктни правила, заимствани сякаш от корпорация за правене на болтчета и гайки на поточна линия.

Нито ще ви плямпам разни сълзливи глупости колко безсънни нощи, колко разочарования, колебания съм имал, нито ще ви споделям какви мозъчни еквилибристики, само и само да се убедя, че има смисъл да продължавам съм завъртял в главата си… Това си е мой избор и явно съм дошъл на този свят с името си, стоях зад него неотлъчно. Няма и да ви лъжа, че съм се колебал особено, защото не е било така, дори в моментите, когато битийните нуждички ми се хилеха злобно от празния джоб. Знам две и двеста, пък и притежаването на предмети никога не е било сред основните ми приоритети.

Да, ама стана. Интернетът е голяма работа и дава независимост и нови пътеки на хората, които отказват да влязат в парадигмата, въпреки че „мрежата“ си е мрежа и те улавя неусетно. С всяка следваща глава на „Северозападен романь“, която качвах, блогът ми увеличаваше посещенията си в пъти. Започнаха да ме засипват мейли, лични съобщения, телефонни обаждания…

Сега, целта ми в никакъв случай не е да убеждавам някого, че книгата е върхът на литературата. Никой нито е длъжен да ме чете, нито пък особено ми пука за мнението на хората, които мислят, че трябва да се променям според техните схващания. Който иска да угоди на всички, е безгръбначен глупак. Аз написах нещо, което ме човъркаше отвътре в продължение на години и много хора го харесаха. Това е всичко.

Издадох я. С малко, почти неизвестно издателство. Песимизмът от страна на „специалистите“ отново беше поголовен. Нали знаете – ще подари на роднини, ще продаде неколкостотин (в добрия случай) по книжарниците и после ще се вземе за голямата работа… Да, ама пак стана. РоманЯ се задържа на челните места по продажби в класациите към година. Пак не искам да се хваля. Просто това е необходимо уточнение, за да стигна до същината.

Естествено, че ми беше приятно да получавам вниманието на хората, да надписвам книги, да виждам пълни зали на представянията. И приходите изобщо не бяха лоши, тъй като поех голяма част от отговорностите, които повечето писатели делегират на издателите си.

Дотук добре. Една година по-късно пуснах продължението на „Северозападен романь“ – „Автономията????“. Интересът остана силен, въпреки че прогнозите и нетърпението на кибиците да се проваля с гръм и трясък вече стана неистов. Тук-таме четях и злобни коментари, по правило нямащи нищо общо с книгите ми, но за сметка на това целящи да ме засегнат в най-разнообразни посоки. Тази родна черта обаче ми е отдавна позната и подобни личности и изказвания си ги слагам на оная работа, защото ясно осъзнавам какво стои зад тях. Както казах, нямам амбициите да се харесам или да угодя на всекиго.

И така. Нещата си вървяха повече от прилично. Чувах разни слухове, че на пазара излизат пиратски издания на книгите ми, но не им обръщах много-много внимание. Просто не мислех, че някой може да е толкова нагъл, че да ти открадне нещо и да го предлага от твое име. Не го вярвах, макар и да имам обещани и неплатени стотици хонорари за разни тестове по онлайн издания. С книгите ми се струваше по-различно. Някак по-благородно. Оказа се, обаче че това е защото просто съм наивен идиот, който изобщо не познава подземията на българския книжен пазар.

Съвсем наскоро получих неопровержими доказателства, че печатницата Х е пуснала хиляди пиратски бройки от книгите ми. За капак на всичко се поразрових из интернет и намерих няколко сайта, качили прекрасни pdf фалшификации на „Северозападен романь“. Не оригиналните файлове, категорично не. Колко играчка е да сканираш от корица до корица книга, за да я плеснеш в сайтчето си с неколкостотин посетители, не знам. Каква им е финансовата мотивация, също не знам. Не знам и защо другите писатели (а те хич не са малко), чиито книги са накачулени там, не предприемат нищо по въпроса.

Знам само, че побеснях зловещо и им изпратих десетки мейли и съобщения. Отговор никакъв. Докладвах някои от сайтовете и публикациите изчезнаха. На два от тях обаче упорито си стоят. Така че, сега, вместо да се радвам, че завърших основните редакции на третата си книга, трябва да се занимавам с адвокати. Болшинството отново ме мисли за наивник, че съм тръгнал да съдя сайтове и печатници в България, в българските съдилища. Може и така да е, времето ще покаже.

Но в никакъв случай няма да се примиря с наложеното от „оня строй“ схващане, че интелектуалният труд не е труд и не заслужава адекватно заплащане. И ще се впусна в още едно приключение, колкото и това да не е моята война или поне да не се води с моите оръжия. Защото такъв е единственият начин да бъдат спрени подобни нагли крадци. И не ми пука, че някой би казал, че се вземам на сериозно или че съм алчен.

За добро или лошо живеем в свят на левове, а, когато стигне до щанда в книжарницата, книгата се превръща в пазарен продукт, който струва левове. Едва ли читателите ми предпочитат да дадат определена сума на някакъв си нагъл крадец, вместо и аз да взема полагаемото от нея. Който иска да бъде посредник между мен и читателите, ще си плаща и толкова. Иначе ще го съдя. Не знам, може и да не спечеля делата. След като мултака Вежди Рашидов е министър на културата. Щом според българското правосъдие Христо Бисеров е невинен, а Митьо Очите – легален бизнесмен… Но поне ще им създам големи главоболия и, надявам се, ще ги спра занапред, обещавам!

Намирате ли тази статия за полезна?
Подкрепете ни, за да продължим да правим независима разследваща журналистика.

Платете Данъкъ Биволъ!

284 еднократни данъкоплатци за 2018 г. са осигурили до този момент 5120 €.
708 активни месечни данъкоплатци осигуряват 3380 € месечнo.
12 активни годишни данъкоплатци осигуряват сумата от 1440 € годишно

Аз поддържам Биволъ >>