Преди близо две години издадох първата си книга на хартия. „Северозападен романь“. Няма да ви обяснявам каква радост беше. Повече от десет години се сблъсквах с недоверието на близки и познати, с полуподигравателни погледи ала „наивник си, ама ще все някога ще ти дойде акъла“, с издателския бизнес, работещ по стриктни правила, заимствани сякаш от корпорация за правене на болтчета и гайки на поточна линия.

Нито ще ви плямпам разни сълзливи глупости колко безсънни нощи, колко разочарования, колебания съм имал, нито ще ви споделям какви мозъчни еквилибристики, само и само да се убедя, че има смисъл да продължавам съм завъртял в главата си… Това си е мой избор и явно съм дошъл на този свят с името си, стоях зад него неотлъчно. Няма и да ви лъжа, че съм се колебал особено, защото не е било така, дори в моментите, когато битийните нуждички ми се хилеха злобно от празния джоб. Знам две и двеста, пък и притежаването на предмети никога не е било сред основните ми приоритети.

Да, ама стана. Интернетът е голяма работа и дава независимост и нови пътеки на хората, които отказват да влязат в парадигмата, въпреки че „мрежата“ си е мрежа и те улавя неусетно. С всяка следваща глава на „Северозападен романь“, която качвах, блогът ми увеличаваше посещенията си в пъти. Започнаха да ме засипват мейли, лични съобщения, телефонни обаждания…

Сега, целта ми в никакъв случай не е да убеждавам някого, че книгата е върхът на литературата. Никой нито е длъжен да ме чете, нито пък особено ми пука за мнението на хората, които мислят, че трябва да се променям според техните схващания. Който иска да угоди на всички, е безгръбначен глупак. Аз написах нещо, което ме човъркаше отвътре в продължение на години и много хора го харесаха. Това е всичко.

Издадох я. С малко, почти неизвестно издателство. Песимизмът от страна на „специалистите“ отново беше поголовен. Нали знаете – ще подари на роднини, ще продаде неколкостотин (в добрия случай) по книжарниците и после ще се вземе за голямата работа… Да, ама пак стана. РоманЯ се задържа на челните места по продажби в класациите към година. Пак не искам да се хваля. Просто това е необходимо уточнение, за да стигна до същината.

Харесва ли Ви статията?
Само срещу няколко лева месечно можете да гарантирате съществуването на независима разследваща журналистика.
Кликнете тук и станете абонат на Биволъ с Данъкъ "Биволъ"!



Естествено, че ми беше приятно да получавам вниманието на хората, да надписвам книги, да виждам пълни зали на представянията. И приходите изобщо не бяха лоши, тъй като поех голяма част от отговорностите, които повечето писатели делегират на издателите си.

Дотук добре. Една година по-късно пуснах продължението на „Северозападен романь“ – „Автономията????“. Интересът остана силен, въпреки че прогнозите и нетърпението на кибиците да се проваля с гръм и трясък вече стана неистов. Тук-таме четях и злобни коментари, по правило нямащи нищо общо с книгите ми, но за сметка на това целящи да ме засегнат в най-разнообразни посоки. Тази родна черта обаче ми е отдавна позната и подобни личности и изказвания си ги слагам на оная работа, защото ясно осъзнавам какво стои зад тях. Както казах, нямам амбициите да се харесам или да угодя на всекиго.

И така. Нещата си вървяха повече от прилично. Чувах разни слухове, че на пазара излизат пиратски издания на книгите ми, но не им обръщах много-много внимание. Просто не мислех, че някой може да е толкова нагъл, че да ти открадне нещо и да го предлага от твое име. Не го вярвах, макар и да имам обещани и неплатени стотици хонорари за разни тестове по онлайн издания. С книгите ми се струваше по-различно. Някак по-благородно. Оказа се, обаче че това е защото просто съм наивен идиот, който изобщо не познава подземията на българския книжен пазар.

Съвсем наскоро получих неопровержими доказателства, че печатницата Х е пуснала хиляди пиратски бройки от книгите ми. За капак на всичко се поразрових из интернет и намерих няколко сайта, качили прекрасни pdf фалшификации на „Северозападен романь“. Не оригиналните файлове, категорично не. Колко играчка е да сканираш от корица до корица книга, за да я плеснеш в сайтчето си с неколкостотин посетители, не знам. Каква им е финансовата мотивация, също не знам. Не знам и защо другите писатели (а те хич не са малко), чиито книги са накачулени там, не предприемат нищо по въпроса.


Знам само, че побеснях зловещо и им изпратих десетки мейли и съобщения. Отговор никакъв. Докладвах някои от сайтовете и публикациите изчезнаха. На два от тях обаче упорито си стоят. Така че, сега, вместо да се радвам, че завърших основните редакции на третата си книга, трябва да се занимавам с адвокати. Болшинството отново ме мисли за наивник, че съм тръгнал да съдя сайтове и печатници в България, в българските съдилища. Може и така да е, времето ще покаже.

Но в никакъв случай няма да се примиря с наложеното от „оня строй“ схващане, че интелектуалният труд не е труд и не заслужава адекватно заплащане. И ще се впусна в още едно приключение, колкото и това да не е моята война или поне да не се води с моите оръжия. Защото такъв е единственият начин да бъдат спрени подобни нагли крадци. И не ми пука, че някой би казал, че се вземам на сериозно или че съм алчен.

За добро или лошо живеем в свят на левове, а, когато стигне до щанда в книжарницата, книгата се превръща в пазарен продукт, който струва левове. Едва ли читателите ми предпочитат да дадат определена сума на някакъв си нагъл крадец, вместо и аз да взема полагаемото от нея. Който иска да бъде посредник между мен и читателите, ще си плаща и толкова. Иначе ще го съдя. Не знам, може и да не спечеля делата. След като мултака Вежди Рашидов е министър на културата. Щом според българското правосъдие Христо Бисеров е невинен, а Митьо Очите – легален бизнесмен… Но поне ще им създам големи главоболия и, надявам се, ще ги спра занапред, обещавам!

Ако цените нашата работа подкрепете сайта "Биволъ" с дарение (банков превод, в брой - през Cashterminal, ePay.bg - EasyPay, PayPal, биткойни), абонамент или покупка на наш рекламен продукт:

Print Friendly