Само преди два дни бяхме на великолепно семейно тържество в един прекрасен на външен вид, приватизиран от фонда на бившите ловни стопанства и пригоден за туризъм комплекс. Умишлено няма да цитирам имена поради две причини. За да не правя излишна и същевременно подвеждаща реклама и защото мисля, че той е представителна извадка за цяла България с много малко изключения.

Както казах, всичко беше обещаващо, поне на пръв поглед. Голямата бивша ловна хижа сгушена в гористи хълмове, а съвсем наблизо един от най-интересните български манастири, който нашумя заслужено в последните години. Едно огромно пространство точно по комунистически тертип, грамаден паркинг, окосен райграс, открит басейн, доста прилични стаи… И ресторантът хич не ни се стори зле, така че побързахме да седнем и да видим какви ще ги свършим.

За последните няколко години ми се наложи да обиколя страната няколко пъти надлъж и нашир, така че се нагледах на подобни сцени, особено в по-малките населени места. Всички маси полупразни или пък с хора, отдавна поръчали си каквото там искат. Сервитьорката обаче е заета с тайнствени дела и пристига след десетина минути, като започва с „Желателно е да си поръчате храна още отсега, за да подготвя готвача, а после ще ми кажете кога искате да ви сервирам“. Аз се пошегувах, че съм дошъл първо да пийна и не съм в студентски стол или хижа, за да ме натискат кога да ям, но другите членове на компанията изпълниха заръката.

Разбира се поръчките почнаха да „валят“, а сервитьорката се справяше геройски поне през първите двайсетина минути. След това рязко свири отбой и започна да идва само след настоятелни подканяния. Освен за момента, когато осъществи коварния си план, и без никой да я е молил донесе всички чинии с ястията и най-безцеремонно ги тропна между чашите и салатите на поръчалите ги. Някои се възмутиха от подобно отношение и върнаха храната за по-подходящ момент, повечето обаче вдигнаха рамене, въздъхнаха и започнаха послушно да ядат.

Аз останах доволен от това, че съм си замълчал, но каква беше изненадата ми, когато сервитьорката дойде след известно време и тропна пред мен една пържола по ловджийски. На забележката ми, че не съм поръчвал абсолютно нищо за храна, тя първо опита да ме убеди, че съм болен от шизофрения или деменция, но после смени стратегията и започна да ме убеждава колко хубава е пържолата им по ловджийски и как всички познавачи това си поръчват. Така или иначе бях категоричен, че няма да се храня нито сега, нито после и с това провалих петъчната й вечер, в която със сигурност искаше да си тръгне по-раничко, барабар с останалия персонал. Може би е имала нужда от социален живот, не мога да твърдя с положителност.

Харесва ли Ви статията?
Само срещу няколко лева месечно можете да гарантирате съществуването на независима разследваща журналистика.
Кликнете тук и станете абонат на Биволъ с Данъкъ "Биволъ"!



Атаката обаче беше подновена след съвсем кратко прегрупиране и аз бях предупреден, че ястията се приготвят по около половин час, така че вече е хубаво да си поръчам. Чудейки се тая баба ли ми е, та така настоятелно да се грижи да се натъпча, все пак склоних и й казах да направи поръчката след петнайсет минути. Разбира се тя я беше препратила веднага и след половин час се сдобих с желаната, но подранила храна.

Може би така беше по-добре, защото към единайсет, в разгара на тържеството ни помолиха да кажем последните си поръчки, макар че работното време на вратата на ресторанта беше далеч по-щедро. С непробиваема усмивка на лицето сервитьорката ни обясни, че имали кръщене на другия ден, затова затварят по-рано, а и трябва да освободим стаите един час предварително, за да се настанят гостите на кръщенето. На протестите ни отговори, че така стоят нещата и трябва да са ни предупредили. С две думи алегорично ни казваше “Кой пил – пил, кой ял – ял, оставете ме, че не знаете какво чудо ме чака“.

Ние обаче не се предадохме и отказахме да спазим вечерния си час, та, след като ни заключиха на външните маси да си допиваме, една солидна групичка от нас се насочи към басейна. Една табела ни предупреди, че пък неговото работно време отдавна е изтекло, но същевременно е неохраняем, което прави самото наличие на работно време бутафорно. Забавлявахме се доста добре, няма как да се отрече. Водата беше приятно топла в хладната планинска нощ.

Добре, но и това си имаше бърз край и трябваше да се сблъскаме с грубата действителност под формата на застаряващ наперен чичка, със сигурност бивш спасител на Слънчака примерно. Късният соц, когато е бил в стихията си, отдавна беше отминал и той явно искаше да покаже важността си по друг начин. Трябвало да напуснем басейна моментално, защото сме притеснявали другите гости на хотела. Решихме да не се заяждаме, защото бяхме пийнали и страстите можеха бързо да се разгорещят, та минахме само с няколко реплики на висок глас от сорта на „ебаси персонала!“; „няма такова обслужване!“; “басейнът не влиза ли в цената на стаята, както изрично пише?“. Излязохме си, макар че едва ли някой може да се удави в подобното на джакузи нещо, което бяха кръстили „басейн“.

На сутринта за пореден път изпълних горещата молба на родителските тела и напуснах стаята си в единайсет, „за да не съм правел циркове“. Водата в басейна беше отлична, а и децата се радваха доста на комфорта на плитката му част. Събраха се и доста приходящи, ако мога така да се изразя. Всичко вървеше отлично няколко часа, но чичката – строг господар пак се появи и категорично заяви, че не може да се скача в басейна.

Сега, че е прав, прав е. Но този път изобщо не му се получи, защото спазването на правила трябва да е взаимно. А и ми беше прекипяло. След размяна на остри реплики, завършили с „На кой не му арексва, да не идва“ и „Така ше бъде занапред“, „бомбите“ в басейна станаха още по-неконтролиреуми. От всички присъстващи. Това беше малкият ни, макар и несправедлив строго погледнато, бунт срещу скудоумния персонал. Чичакът благоразумно се оттегли и си замълча.

Когато най-после решихме да обядваме, ми донесоха недопечена свинска пържола с размерите на дланта на тригодишно дете, която миришеше на леш. Тъй като бях гладен, а и винаги съм имал безусловно доверие на стомашно-чревния си тракт, я изядох смело и побързахме да си вдигнем чукалата.

Защо ви занимавам с личните си преживявания, радости и неволи ли? Много просто, поради няколко причини. Стомашно-чревният ми тракт, заслужил си безапелационно гореспоменатото ми доверие, се предаде безусловно и днес съм в твърде деликатна ситуация, ако разбирате какво искам да кажа. И второ, това местенце, за което ви говоря, е представителна извадка на прехваления български хотелиерски, а и изобщо туристически бизнес. Докато той не почива на елементарни пазарни правила, а е просто съвкупност от перачници за пари, проверявани от държавата демонстративно само, когато някакви мафиоти се стрелят по комплексите, клиентът ще бъде каран да яде, когато на персонала му изнася, правата му и общовалидните правила ще бъдат нарушавани постоянно, а от него ще се очаква или да е безропотен, или да не идва, щом не му харесва. На кого му пука за него, когато се разчита на едни много по-големи пари от далавери и европроекти? На никого.

Така че бягащите в Гърция, Турция , Италия и къде ли още не през отпускарския сезон не са национални предатели. Те са просто прагматични хора, които искат да си починат на сносни цени, вместо да си търкат нервите в краткия промеждутък между работните делници…

Подкрепете кампанията #DMSЯневагейт за популяризиране на Яневагейт във Facebook

Ако цените нашата работа подкрепете сайта "Биволъ" с дарение (банков превод, в брой - през Cashterminal, ePay.bg - EasyPay, PayPal, биткойни), абонамент или покупка на наш рекламен продукт:

Print Friendly