Икономист доказва нуждата от спасяване на разследващата журналистика Mind the horns!

Професорът от Станфорд Джеймс Т. (Джей) Хамилтън е реалист. Скъпите и амбициозни разследващи репортажи, пише Хамилтън, „са в недостиг на пазара“. Финансовият натиск е извадил хиляди регионални „кучета пазачи“ от играта.

И все пак, в своята вдъхновяваща нова книга „Детективи на демокрацията“, Хамилтън твърди че последователното прилагане на икономически принципи създава умерен оптимизъм за бъдещето на разследващата журналистика.

Професорът доказва, че скъпи шестмесечни и едногодишни проекти често допринасят стократно по-голяма полза за обществото чрез реформите, които провокират.

Нещо повече, най-добрите постижения в подобен вид работа помагат на новинарските организации да се разграничат от това, което в очите на потребителите е „глутница“ от дребнотемие и злободневни новини. Така че това е потенциален бизнес актив.

Освен това напредъкът в анализа на данни и в алгоритмите „би могъл да улесни работата на журналистите по откриването и разказването на тези истории, които държат институциите отговорни“. Може би и да ги насочат към най-широката аудитория, която има и най-голям интерес от премахването на установените злоупотреби.

Хамилтън, от когото се възхищавам, е мой професионален приятел в продължение на повече от десетилетие, и от време на време сме си сътрудничили неофициално. Затова знам, че в края на двадесети век той започна да размишлява по въпроси като например дали разследващата журналистика, която спасява животи, е адекватно оценена, като се има предвид, че пощадените може никога да не научат за предотвратената опасност.

Той изследва този и много други въпроси чрез изненадващи приложения на икономически принципи, гениални опити за измерване на това, което изглежда неизмеримо и добре подбрани исторически препратки.

Книгата започва с епизод, който може би е познат на много любители на историята на медиите, но не и на мен – през 1858 г. Франк Лесли изобличава търговията в Ню Йорк с един хранителен боклук, който се представя като мляко. Накратко, кравите са били хранени с помия от отпадъци от дестилерии, което ги прави болнави и заразени от инфекции. Тяхното мляко, смесено с други отвратителни съставки, се е продавало в бедните части на града, при това често с надпис „Чисто мляко от село“ (Pure Country Milk) от фермерския район Уестчестър. Ситуацията е била известна като цяло, и е била само леко прикрита.

Кръстоносният поход на Франк Лесли поставя изданието в което той работи – „Илюстрован седмичник“ (Illustrated Weekly) – на картата на най-известните медии по това време. То се сдобива с 50,000 нови абонати в рамките на една година и изпреварва най-важния си конкурент. Заедно с „Ню Йорк Таймс“ (New York Times), който също се впуска в преследване на тази история, репортажите в крайна сметка прочистват порочната практика и спасяват живота на много хора (макар и, уви, без да елиминират завинаги скандалите с фалшифицирани храни).

Лесли нарича своя корпус от писатели и илюстратори „детективи“ и това дава заглавието на новата книга, както и идеята на Хамилтън за работна дефиниция на журналистическо разследване – намиране и документиране на това, което властимащите искат да запазят скрито и разказването му по начин, който оказва голямо влияние. Ясна е директната връзка на млякото-помия с филма „В светлината на прожектора“ (Spotlight).

Като използва икономическата концепция за агент (agency – действащо лице, което взема решения в модел), Хамилтън твърди, че “разпадът на делегираното вземане на решения в институциите“ е почти неизбежен. Хората от най-високото ниво на дадена фирма или правителство може и да са посветени на възвишени цели, но надолу по веригата „агентите“ защитават позициите си със скрити действия и покрита информация.

Опитайте се да приложите горното като кратко резюме на водната криза във Флинт, или на нещо, което ни засяга още по-пряко – серията репортажи „Фабриките на провала“ на изданието Тампа Бей Таймс (Tampa Bay Times) на института за медийни науки Пойнтър (Poynter) , носители на наградата Пулицър, които разкриха, че години наред училищният борд е живял в блажено неведение за това колко лошо е функционирало всичко на „нивото на земята“ съпроводено с голяма бедност, предимно в училищата, където преобладават чернокожи малцинства.

Тази гледна точка за разследващата журналистика навлиза в проблема по няколко начина. Това което е скрито се разравя трудно, като трябва да се очакват опровержения и разпъване на чадъри. Ето защо големите разследвания на системни проблеми отнемат месеци и години, а не седмици, и може да струват десетки или стотици хиляди долари.

От друга страна, винаги ще има изобилие от „разпади“ за разследване. Но това кара Хамилтън, както и много други, да се замислят колко корупция остава незабелязана след като броят на журналистите работещи в регионални вестници е спаднал с 40% само за едно десетилетие.

Няма да се опитвам да обобщя всички направления, които са намерили място на 316-те страници на книгата. Но новото в методология на Хамилтън си заслужава да бъде погледнато. Така например, той прави подробен анализ на носителите на наградите „Разследващи репортери и редактори“ (Investigative Reporters and Editors, IRE – ire на английски значи гняв – бележка на преводача) и Пулицър за да разбере променящите се модели, които организациите използват за най-амбициозните си проекти и как ги използват.

Имаме и глава от 70 страници посветена на кариерата на един единствен разследващ журналист – Пат Стит от изданието „Новини и наблюдения от Рали (News and Observer of Raleigh, Рали е град в Северна Каролина – – бележка на преводача) нещо като микроикономически прозорец към изкуството на занаята. В началото си мислех, че Стит сигурно е водел подробни лични записки, докато в продължение на десетилетия прави задълбочени репортажи за нарушенията в Северна Каролина.

Нещата са малко по-сложни, обяснява Хамилтън в под-главата „Да кодираш кариерата“:

„След като проведох личен разговор със Стит осъзнах, че най-добрият изследовател на въздействието на работата му би бил… самият той. Той е човекът, който най-вероятно е запомнил историите, които е написал, последвалите разследвания и пълното въздействие на разкритията. Съгласието му да бъде нает да разследва въздействието на своите разследвания направи тази част от главата възможна.“

Това, което следва е каталогизиране на произведенията на Стит – от историите, които репортерът нарича скромни „изстрелчета“ по официални лица, които ни карат да се срамуваме, без непременно да водят до промяна, до разследването от 1995 г. на планините от екскременти от търговски свинеферми – поредица, с която печели Пулицър. Кариерата на Стит продължава 42 години, нещо което е малко вероятно да бъде повторено, пише Хамилтън, дори и в регионален вестник като N & O, който все още блокира ресурси за разследвания.

Средностатистическият читател може да се пообърка или само да прегледа набързо някоя дискусия за корелацията на квадрати чи или 40-те придружаващи таблици. Но Хамилтън пише добре и точно, както в този увод на глава посветена на това как се поддържа работата по едно разследване:

„Винаги е било по-евтино да се повтаря новината, отколкото да се създаде. Естеството на фактите като публични блага, при което моето потребление на даден факт не ви пречи да потребите същия този факт и то дори без да сте платили за него, често подтиква новинарските медии към размножаване на съществените елементи на истории създадени от други. С течение на времето това е приело много различни формати в новинарските агенции на САЩ…“

Разбира се, че понастоящем тази тенденция не води до края на „агрегацията и кураторството“ (aggregation and curation – събирането, подредбата и връзките между части на нещо вече съществуващо), като голяма част от това се случва в сайтове с огромни печалби, които правят много малко истински репортажи – да не говорим изобщо за каквото и да е сериозно разследване.

„Детективи на демокрацията“ вижда надежда във възхода на местни нестопански организации като „Тексаска Трибуна“ (The Texas Tribune), „Гласът на Сан Диего“ (The Voice of San Diego) и „Мин Пост“ (MinnPost). И Хамилтън посвещава последната си глава не на общи размишления за бъдещето, а на подробен преглед на обещаващата „напреднала изчислителна журналистика“ – рационализиране и укрепване на по-традиционните разследвания.

Хамилтън признава обаче, че заключението му е само „предупреждение и пожелание“. От една страна, поради промените на медийните пазари, „регионалните разследвания са особено изложени на риск“. От друга страна, Хамилтън обяснява „големите ползи за обществото“ от оригинално съдържание по въпроси от обществен интерес- дори когато това означава по-малка възвръщаемост за инвеститорите.

Една все по-нарастваща група от нестопанските дарители и собственици- благотворители като Джеф Безос, а във Филаделфия и Джери Ленфест сякаш вече разбират това.

Poynter, Превод Биволъ

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.