Мери Кей Маджистат, Пъблик Радио Интернешънъл-Бостън

Корупцията е с нас от много отдавна. Смята се, че падането на Римската империя е предизвикано от корумпирани чиновници, които тъпчат джобовете си, докато накрая империята остава без пари. И след това идва мрачното Средновековие, продължило приблизително хиляда години.

А в 21-ви век? Освен очевидната констатация, че бизнес империята на президента Доналд Тръмп продължава да трупа печалби, докато той отказва да публикува данъчните си декларации, това че позволи на лобисти да завземат правителствени постове без да спази предварително узаконения период на изчакване и че вече престана публично да оповестява списъка на посетителите в Белия дом, корупцията е навсякъде, тя е убийствена, особено за демокрациите и особено в съвременната взаимосвързана глобална икономика.

Вероятността от размирици, екстремизъм, и дори масовата миграция, се дължат отчасти на това, че богатите стават по-богати, а бедните все по-бедни.

„Корупцията в развиващите се страни води до десет пъти по-големи загуби в сравнение с това, което всяка година се отпуска под формата на чуждестранна помощ,“ казва Марк Улф, старши съдия в окръжния съд на САЩ в Бостън и председател на организацията Инициативи за интернационален интегритет (Integrity Initiatives International). „Корупцията отваря път за тероризма. Има абсолютна корелация между страните, които са най-корумпирани на най-високо ниво, и тези, които злоупотребяват най-много с правата на своите граждани. Смята се, че годишната сума, която се губи заради корупция може да изхрани гладуващите по света 80 пъти.“

Затова съдия Улф има идея, подкрепяна от Инициативи за интернационален интегритет и считана за лъч надежда от групи като Human Rights Watch, Global Witness и Transparency International (Прозрачност без граници) –  създаване на Международен съд за борба с корупцията по подобие на Международния наказателен съд.

„Съдът ще се фокусира върху извършителите на това, което наричаме „корупция по високите етажи“, държавни глави, които редовно се занимават с изнудване и злоупотреба с ресурсите на страните си и перат пари по цял свят,“ казва Улф.

Това че юрисдикцията на съда ще трябва да бъде призната в страните, в които той ще преследва корумпирани лидери е трудната част. Ако тези лидери са успешни в завладяването на държавата – подчиняване на медиите, съдилищата и институциите на гражданското общество и законодателната власт на волята им – би било предизвикателство да ги накараме да сътрудничат.

Разбира се в миналото същото би могло да се каже и за Международния наказателен съд. Разрешението е в подвеждане под отговорност на високопоставени държавници за делата им след като са паднали от власт. Едно от нещата, което може да помогне за ускоряване на свалянето на корумпирания лидер, както и на шанса да отговаря в съда за злоупотреби с власт, е да се покаже на обществото какво той прави.

Затова във времена, когато твърде много страни са жертва на завладяната държава, когато твърде много демокрации са застрашени от управляващи, които се интересуват повече от собственото си облагодетелстване отколкото от населението на което трябва да служат, добрата разследваща журналистика е от най-важните средства, които могат да попречат на превръщането на този век във век на клептократите.

И затова наградата „Пулицър“ за журналистика дойде точно навреме. Тя  беше дадена наскоро на Международния консорциум на разследващите журналисти – международна мрежа от повече от 400 разследващи репортери, работещи с Маклачи и Маями Хералд – за работата им по Панамските досиета, описани като „огромен теч на 11,5 милиона финансови и юридически документи изобличаващи система за престъпления и корупция, скрита в тайни офшорки“.

„Ето как стоят нещата,“ казва Дрю Съливан, основател и редактор на Проекта за разследване на организираната престъпност и корупцията“ (Organized Crime & Corruption Reporting Project, OCCRP)), който е част от тази награда „Пулицър“ и е спечелил общо 90 глобални награди за разследващата работа на мрежа от журналисти в 20 страни. „Имаме нужда от разследвания. Трябва да държим хората отговорни.“

„Но ето къде се крие истинската опасност. Намираме се във важен момент от историята. При наличието на фалшива информация, пропаганда, повече конкурентни източници от всякога, обществото се нуждае от такава информация, която да му дава възможност да взема решения. Нали видяхме какво се случи в Америка и на други места по света, когато хората нямаха такава информация. Получават се лоши решения. Случват се лоши неща.“

В такава среда добрата журналистика, вярва Съливан, тази, която изобличава корупцията и държи властимащите отговорни, е общо благо, което „трябва да бъде ценено като националните паркове“ и намирането на устойчив модел за финансирането й, който да не я компрометира, трябва да бъде основен приоритет за всеки искащ запазването и защитата на демокрацията. Защото, казва той, едно от първите неща, които клептократичните тирани се опитват да направят, когато дойдат на власт, е да дискредитират тези журналисти, които биха се опитат да ги държат отговорни.

„Това се прави по много различни начини,“ казва той. „Първо, чрез критикуване и подкопаване на медиите. Второ, като ги затворите със законови средства. Трето, като ги купите с подкупи и заплахи. Това е старият въпрос на мексиканската организирана престъпност „среброто или оловото искаш?“.

След като е видял как подобни неща се случват в Сърбия, чрез организираната престъпност, в Полша, Унгария, Русия, Черна гора и в различни страни от Азия и Африка, Съливан е от многото американци, за които беше стряскащо да чуят как президентът Тръмп нарича журналистите „врагове на народа“ . „Беше наистина забележително нещо, като се замисли човек,“ казва той.

Това не означава, че Съединените щати са в разгара на завладяване на държавата, казва Съливан, но със сигурност има сходства между фокуса на Тръмп през първите му 100 дни на поста и обичайните ходове в неписаните правила на играта на тираните.

„И така, овладявате медиите. После използвате това за да унищожите враговете си и да консолидирате властта си в правителството. И после елиминирате всички ръководители-технократи на всички големи агенции. В известен смисъл и в много отношения вие осакатявате правителството,“ казва Съливан. „Поставяте начело на агенции хора, които открито се противопоставят на тези агенции. Премахвате агенциите, които са проблем за вас. Назначавате ваши приятели начело на разузнаването и съда, а след това се отървавате от всеки, който каже нещо срещу това.“

„После атакувате организациите на гражданското общество, започвате да ги разследвате. Активистите биват злонамерено оклеветени, често са вкарвани в затвора, а вие измисляте криминални истории за тях. След това отивате при големите фирми и просто им казвате: „Ще работите с мен. И ако не работите с мен, срещу вас ще започне разследване и ще започнете да губите договори и търгове. И после прехвърляте парите на тези, които са най-лоялни към вас.“

„И така, в крайна сметка, както в Русия, бизнесът работи във ваша полза, военните  работят във ваша полза, политиката работи във ваша полза, медиите работят във ваша полза и организираната престъпност работи във ваша полза. В тази ситуация можете да използвате който и да е от тези инструменти за да подчините всеки дръзнал да ви се противопостави… А когато наистина имате нужда от това създавате терористична атака или нахлувате в съседна държава… защото патриотизмът все още е ефективен начин за контролиране на хората. Той е много ефективно средство, което е унищожило демокрацията на много места по света.“

Ранното разпознаване на този модел би било от решаващо значение за оцеляването на демокрацията. Добрите журналистически разследвания може и да не доведат до незабавното сваляне на клептократи, макар че и това се случвало, казва Съливан, но ако помагаме на гражданите да разберат колко несправедливо и незаконно тези клептократи се възползват от властта си времето за което те ще си отидат може да бъде намалено.

„Назоваването на имена и срамът не работят, защото те вече нямат срам,“ казва той.  „Ние го наричаме инфилтрирай и следи. По принцип използваме големи бази данни. Използваме разследващата журналистика и ги следим навсякъде, където отидат, и показваме точно какво правят.“

„Чрез нея хората, които смятат, че избраният от тях популист ще се грижи за техните нужди и тревоги, биха могли да разпознаят в какво всъщност са се озовали и това да ги накара да се отдръпнат.  И в крайна сметка подобно управление ще се разпадне. То е много нестабилно. Обикновено трае 20-30 години… но добрите разследвания понякога могат да намалят тези 30 години до пет .“

Разбира се клептократите не обичат да бъдат разобличавани. Някои от тях отвръщат на удара, както на OCCRP като цяло, така и лично на Съливан – започвайки с хакерски и фишинг атаки срещу компютрите на OCCRP и всичко друго оттам нататък.

„Наричали са ме почти всичко на света,“ казва той. „Има много новини за мен по цял свят – че съм агент на ЦРУ, че съм мафиот, или просто лош човек. … Моите репортери са подложени на подобни удари дори повече от мен. Освен това често ни съдят. Да чукам на дърво, не е имало физически нападения срещу нас, защото сме много внимателни как правим нещата и внимателно проучваме всички. Трябва да се знае кой убива и кой не и какво ги кара да убиват и да не убиват. Но това си е опасен бизнес.“

Но и за клептократите има опасности, особено в глобализирания свят, където мрежи от разследващи журналисти в различни страни могат да сглобят цялостната картина на това как и къде корумпираните политици крият парите си. Техническият отдел на OCCRP създава технологични инструменти и бази данни предназначени да помагат на разследващите журналисти по цял свят да споделят информация по-ефективно и да разпознават модели.

Разследващото табло, известно още като Dashboard и Aleph, вече се използва като мощна търсачка и инструмент за визуализация и връзки към 400 онлайн бази данни в 120 държави и юрисдикции, които могат да помогнат на журналисти и други да разследват и изобличават корумпирани лица и фирми.

Според Съливан „бизнесът става все по-сложен и правителствата стават все по-сложни“. „Извън Съединените щати, а дори и в Съединените щати, икономиката преминава през офшорния свят. … Ако погледнете Китай, ако погледнете Бразилия и Мексико, всички използват офшорки. И това прави проследяването много трудно. … Банките и адвокатите създадоха всичко това за да няма ясни сделки. Те са разделени на парчета навсякъде по света. Сега глобалното пространство е като Дивия Запад. Можеш да направиш всичко, което искаш, и най-вероятно няма да бъдеш хванат, освен ако някаква журналистическа организация не направи нещо срещу теб.

Като такава журналистическа организация, създадената от Съливан в Сараево през 2004 г. OCCRP отдавна е надскочила себе си. Мрежата й от журналисти в момента извършва 70 сериозни разследвания годишно, с бюджет от 2,5 млн. долара, което според него означава, че 4,2 милиарда долара незаконно отнети пари се връщат обратно на правителствата.

„Това означава, че имаме голяма стойност, а тук дори не се включва социалното благо, което се оценява на 100 долара за всеки долар инвестиран в разследване,“ казва Съливан.  „Но все още сме в положение непрекъснато да се опитваме да получим повече пари, за да има още един репортер, който да работи по още една история.“

Според Съливан, докато повече пари с които да се работи биха били добре дошли, допълнителните средства могат да отидат не само при повече репортери, но и за разработването на повече технологични инструменти за разследващи журналисти по целия свят.

„Трябва да създадем една глобална платформа, където всеки може да каже: „Знаете ли какво? И аз ще допринеса,“ казва той. „Работя в тази банка, виждам престъпна дейност, и ще добавя тази информация тук, защото в моята банка забелязвам същите имена, които търсите. И така ще подам сигнал. Или пък: аз съм експерт по финанси и мога да ви помогна да анализирате тези документи, мога да ги погледна и мога да ви кажа какво всъщност се случва тук.“

Според Съливан всичко това е неотложно.

„Автокрацията по света расте,“ казва той, като отбелязва, че много политици в различни страни използват популистки призиви да спечелят избори и след това подкопават демократичната система, която са обещали да спасят. „В някои отношения сякаш е 1933 г., същата световна ситуация, където хората не говорят помежду си. Разни индивиди контролират нещата и насочват страните си в определени посоки и водят населението до евентуални и по-мащабни гибелни пожари. И това е тревожно. Изглежда сякаш минаваме през цикъл, а хората не обръщат внимание на случилото се в миналото.“

„Така че всичко, което можем да направим е възможно най-агресивно да получаваме все повече и повече информация за парите и властта, кой ги има, кой ги използва, как ги използва, за да може някой да направи нещо по въпроса… Имаме усещането, че трябва да направим нещо и че трябва да го направим бързо.“

Бележка на редакцията: Биволъ е член на мрежата OCCRP от 2012 г., а през 2016 г. главният редактор Атанас Чобанов беше избран за член на борда на директорите на организацията.