Последните седмици на старата година са повод за много диаметрално противоположни размисли, емоции и действия за повечето от нас. Едни се тюхкат за пропуснатите възможности и скърбят по безвъзвратно загубеното. Други пък му отпускат края като за последно и подлагат стомашно-чревния си тракт, дробеца и джобеца на почти непосилни изпитания. Трети правят що-годе обективна равносметка на миналото, настоящето и бъдещето и запазват относително спокойствие. Четвърти горят стари мостове, преди да са построили нови, пети строят нови, преди да са изгорили старите… Шести и седми вършат всичко гореспоменато накуп.

Има и разни, дето обясняват на всеослушание, че Коледно-Новогодишните празници били дни като всички останали, ама на тях не им вярвам. Убеден съм, че не го мислят. И аз не съм религиозен, но възраждането на природата, обновяването на Вселената са втъкани в нас от зората на времето, така че такива демонстрации на ексцентричност ми изглеждат чиста проба позьорство.

С риск да ви досадя с личните си размисли, това време на годината за мен е период за облизване на раните, разтъркване на натъртените места, но най-вече за укрепване на надеждата, че най-доброто тепърва предстои. Че, ако вървиш по пътя, който си си избрал, без да се съобразяваш с нищо друго, освен със законите на Вселената и Конституцията, ще ни бъде. Защото той е единственият път, който, макар и евентуално, ще те държи в мир със себе си. Гаранция няма, но едно е сигурно – ако следваш широките магистрали, рано или късно я платното се нагънало като хармоника, я си превишил скоростта, я си карал прекалено бавно, я си попаднал в задръстване, верижна катастрофа или си изпуснал правилната отбивка…

Все пак целият този жив организъм, Вселената, от която всеки от нас е една невидима прашинка, има непреодолим ритъм, но дори и снежинките (за съжаление все по-рядко ги виждаме) имат уникална за себе си форма. Всички стават еднакви едва след като полетът им ги приземи в безформената маса, а после ги покрие и калта на злободневието.

Осъзнаването на тленността на битийното, надеждата, съпричастността с вечната победа на светлината над мрака. Това стои в основата на лудостта, която обхваща по един или друг начин всички ни около Коледа. И тези размисли, емоции и действия наистина нямат нищо общо с християнството, да ме прощават религиозните. Те са друга бира, която пулсира във вените ни от зараждането на живота.

Ако махнем опаковката – белобрадия старец, елхата, джингълбелсите, пазаруването, масите, претрупани с чаши и чинии – какво остава? Голата истина. Един миниатюрен отрязък от време, в който можеш да си отпуснеш душата истински и, както да си позволиш да надникнеш вътре в нея (дотолкова, доколкото ти стиска), така и да й вдигнеш чергилото, за да покаже едно око и тя за външния свят. Поне за момент. Дължиш го и на себе си, и на нея. Разбира се, ако го усещаш по същия начин. Меродавни отговори няма. Има само вечни въпроси, но, ако си разиграеш конете правилно, точно в този миниатюрен отрязък от време те може и да не кънтят в главата ти. А само да звънят закачливо като коледни звънчета.

Има време да за борба и време за веселба. Има време за разделение и време за взаимност. Има време за дързост и време за смирение. Има време за крайности и време за умереност. Има време за бой с вятърни мелници и време за градене на въздушни кули. Има време да живееш истински и време да дишаш на пресекулки. Има време за всичко.

Сега е време да сме в мир със себе си и с околните. Ако ни стиска, ако ли не… И в двата случая наздраве и се обичайте! И в буквалния, и в преносния смисъл. Любовта ражда живот и му дава сила да цъфти. В буквалния смисъл.

image_pdfimage_print
Print Friendly