В предишния текст очертах някои особености в бизнес отношенията между книготърговци и издатели у нас. Направих го, провокирана от бурните промени в структурата на книжния пазар напоследък и въз основа на няколкото интересни документи, които открих в търговския регистър. Те отчасти отговориха на въпроса, кои са играчите на този пазар и как точно играят. Преди да продължа с играчите, ще обгледам проблемното ни книгоразпространение от друг ъгъл, нека го нарека инфраструктурен.
За целта ще привлека вниманието ви към един софийски имот на адрес Момина чешма, 18, район Слатина.

Защо точно този адрес? Какво има там и кой ми е подсказал, да се интересувам тъкмо от него? Помните ли сборника с публицистика на Николай Хайтов, писана през 90-те, ТРОЯНСКИТЕ КОНЕ В БЪЛГАРИЯ? Интервюто в чийто интересен контекст се явява адресът „Момина чешма, 18″, е озаглавено „Писател и съременност“ и е публикувано за пръв път във в-к „Репортер Г“ на 9.06.1995. В него, покрай другите конкретни злини внезапно надвиснали над българските писатели от онези години, става дума и за пълната дезинтеграция на книжния пазар у нас. Някой вероятно ще остане учуден, че соц-писател говори с носталгия за книжен пазар и то от времена, когато у нас не е имало друго освен централизирано планово стопанство. То бе единственото възможно в социалистическия тип тоталитарна икономика, а нея неизменно свързваме с не с пазара, а с гарантираните права и придобивки, както и с доста несвободи: несвобода за частното предприемачество и собственичество, несвобода за потреблението, администрация и контрол на всички нива на търговия и договаряне, и най-вече – несвобода, интелектуална и творческа.

Нужни ли са институции като една централизирана, книжна борса на един свободен и движен от собствената си логика книжен пазар? Това, верно, е тема достойна за дискусия на оксфордски учени, а проблема към който в случая ми се ще да насоча вниманието, е отдавна банализиралото се у нас зло, наречено „приватизация“.

„Карабашев и АСП разграбиха книгоразпространението“ – четем на 193 страница от „Троянските коне… „. „А всеки си има читател – един е в Разград, пет души са в Плевен, 10 души са в Смолян и т.н. Но книгата не отива дотам, тъй като е разрушено основното звено. „Политграфиздат“ имаше складове на „Момина чешма“. Продадоха ги за 35 млн.лева. Министърът Карабашев подписа продажбата. А този имот струва 750 млн. лв. – той е с 40 дка площ, от които около 20 дка застроена.

„

Очевидно е, че в един ключов за икономиката ни период един ключов за културата ни имот е бил присвоен (приватизиран), в следствие на което книгоразпространението ни е било „обезглавено“ и „прехвърлено в Министерството на търговията“ с цел „да се лапнат книжарниците. „
И, очевидно, това присвояване бе предизвикало гнева на големия наш писател, но при всичкото си възмущение той бе пропуснал да съобщи името на главния герой в тази история – собственикът, придобил ценния имот.

Ако решите, да проверите за партида за собственост в имотния регистър ИКАР, може да ударите на камък – данни за имот на този адрес в системата няма. Търсенето по адресите на съседни имоти обаче дава резултат и с едно просто drag-ване на картата ще може да се види ето това:

Capture_decran_2012-10-21_a_14.25.33

Чертежът по-долу пък показва границите на имота и по-точно тяхната неустановеност – маркирани са в червено. Вижда се, че наистина става дума за огромен имот, с множество сгради в него и, че това не е просто някаква изолирана, оградена територия, а част от инфраструктура, добре обвързана с транспортната мрежа. За съжаление, системата на ИКАР не ме допусна до партида за собственост.

Capture_decran_2012-10-21_a_14.26.31

Разглеждайки чертежа, реших, че голямата постройка е предполагаемата книжна борса, а идентификационният й номер е достатъчен за пред Службата по вписванията, за да получа информация и за собственика.

Capture_decran_2012-10-21_a_14.27.22

Word файла, който получих от Службата може и да няма тежестта на документ, но съдържа инфо за интригуваща сделка – цесия.

Capture_decran_2012-10-21_a_22.43.21

За незнаещите: цесията е договор, който се сключва в случай на фалит и при който изпадналият в ликвидност длъжник прехвърля задълженията си (заедно със заложената собственост) към някоя банка, (в случая това бе несъществуващата вече Първа Частна Банка), а третата страна, приемникът на цесията („Първа ликвидна частна къща“), получава имота. 
Прехвърляне на облигационни права или на задължения? Поемане на дълг? Или грабеж? Може би в случая разликата не е съществена, а единствено фактът, че при хронично фалиращия „бизнес“ у нас, цесията се оказва удобен механизъм за присвояване на недвижимост. 
Погледнете само кои са страните в договора! Спомняте ли си Бялата книга за банковия банкрут на България на Едвин Сугарев през 90-те?
Белите книги са особен „жанр“, те са документ от държавно значение, стратегически, служещ за маркиране на политиката в някоя област. Този, адресиран до важни институции у нас, но вече забравен документ [1-25] 
обстойно разказва за несъществуващата вече Първа частна банка и за това, колко съмнителна институция е била тя от самото си учредяване през 1990 г. Навярно всички са чели достатъчно из медиите за греховете на „банката на властта“: за непрозрачността на източника на капитала й; за непрозрачността на акционерите й; за акциите без покритие; за лошите кредити; „роенето“ (с нейни пари са създадени застрахователна компания „Балкан“, пресгрупа „168 часа“, Първа инвестиционна банка, Първа финансово-брокерска къща, банка „Моллов“, Агробизнесбанк, „Синит“, ТБС „Хотели“, Първи частен инвестиционен фонд и прочие съмнителни структури);
Тази „генетично обременена от връзките си с БСП“ банка бе и първопричина у нас да се заговори за „банкова мафия“, триумвиратът Камен Тошков („Банков надзор“), Стоян Шукеров („Валутни операции“) и Емил Хърсев – консултантът на ПЧБ, израснал после до подуправител на БНБ, за когото вече е ставало дума в текста ми за присвояването на друга една интересна недвижимост, известна като „Дом Яворов„). 

„Първа частна банка беше банката на властта и въпреки това не успя да оцелее.“ – обобщава Бялата книга, но това може да бъде отнесено и към голяма част от „бизнеса“ у нас. У нас нищо няма причина, да оцелява. У нас сюжетите, достойни за перото на Джоузеф Хелър са под път и над път. Първа частна банка обаче е популярен злодей и ако не знаем или не помним нищо за нея, винаги има къде да прочетем. Що за образувание обаче е цесионерът – Първа ликвидна частна къща?

Търговският регистър показва, че това е дружество, преобразувало се чрез вливане на 02.6.2011 г. в известната из медиите като „офшорката на Янчо Таков“ компания на име ИММОФИНАНС.
 (документ1) 
Интересно е да се погледне историята на съвета на директорите на ИММОФИНАНС:
 (документ2).

Capture_decran_2012-10-21_a_22.16.11

Capture_decran_2012-10-21_a_22.15.47

 

Тя е собственост на още по-небезизвестния инвестиционния фонд „Екуест инвестмънтс България лимитид“ (Equest Investments Bulgaria Limited), набъркан в куп скандални сделки с имоти и показващ особен вкус към важни за културата ни такива. Сещате се за дома на Яворов, нали? Екуест бяха негови собственици преди масонската ложа с Велик секретар банкера Хърсев да се сдобие с него по скандален и абсурден начин. Е, не е само дом Яворов. За киносалон „Сити център“, сещате ли се? А за кино „Сердика“? За кино „Изток“, „Европа палас“, „Урвич“? Те са само част от съмнителната собственост на Екуест и дъщерните му фирми и са повод напоследък в киносредите да се говори на висок глас за картел.

Очевидно, същото се случва и в други сфери на креативните индустрии. Присвояването на стратегическа за дистрибуцията на културни продукти недвижимост, независимо дали става дума за кино, театър или книги, ще доведе в крайна сметка до това, от което ние, творците, сме се бояли винаги – цензура, но този път не идеологическа, а икономическа, маскирана и оправдана с посредствения масов вкус. 

За да не изневеря на последователността си, преди да приключа с този текст, ще изясня и третата, последна страна в сделката – длъжникът, собственикът, чиито дългове (а и собственост) са били поети от този договор за цесия? Приватизирането се е случило по времето на Карабашев, сиреч в интервала 1992-1994 и е с такава давност, че със сигурност не можем, да разчитаме на електронни регистри. Ако искаме да разберем нещо за сделка, сключвана тогава, отиването във физическия регистър изглежда неизбежно. И все пак, ако в края на тази история имам право на жокер, то нека той е с името на шефа на предприятието във времето, когато приватизацията се е случила. Логично е, да се предположи, че последният шеф е бил и първият собственик и той е Валентин Кръстев Станков. Не е важно откъде знам името му, важното е, че е оставил документна следа. Според Търговския регистър, Станков е ангажиран с много фирми, но тази, която ни интересува несъмнено е „КНИГОРАЗПРОСТРАНЕНИЕ“ ЕООД. Адресът на фирмата в регистъра не съвпада с ул. Момина чешма No 18. Той е: община Столична, гр. София, р-н Слатина, ул. Проф. Цветан Лазаров No 18, но погледнем ли картата, лесно е да установим, че става дума за офис на територията на абсолютно същия имот. Историята на злополучната фирма накратко може да бъде описана така: 
25.07.1994 – дружеството е вписано в Регистъра. 
07.05.2001- обявена е неплатежоспособността му… 
19.03.2011 – в резултат на това, че не е било поискано възобновяане на делото по несъстоятелност, било е взето съдебно решение за заличаване на търговеца от Регистъра.
 Собственикът на имот за 750 млн. лв. придобит на цена двайсе пъти по-ниска, бе успял да фалира! Поредният фалит в следствие на „инвестираните“ в бизнеса некомпетентност, алчност и убеденост, че паразитирането може да продължи вечно. Собствеността е кражба, сама по себе си, но също така и отговорност, умение да се стопанисва, познания – набор от качества, все по-маргинални напоследък…

В края на своето така дълго предварително проучване, описано дотук, аз все пак реших да посетя имота и в чисто физически смисъл. Няма да описвам перипетиите с които бе свързано проникването ми в него, ще споделя само същественото: мислите, които ме споходиха докато разглеждах огромната, масивна сграда, проектирана така, че да издържа тежестта на тази странна стока, книгите – единствената за чието съхранение бе предназначена. Гледайки тези складове, пълни с какво ли не, мислех си за хилядите бездомни, захвърлени, затрити тиражи от книги, по презумпция нежелани. Сетих се за книгите, складирани по мазетата и апартаментите на автори, на малки издатели. Сетих се, разбира се, и за едва ли не митологизираните от медиите продавачи от площад Славейков, превърнали книгата в амбулантна стока. Сетих се за всичките тези възторжени, но в крайна сметка користни кампании за популяризирането на четенето като едно свръхмодно и престижно занимание, докато в същото време го опорочават.
И сериозно се замислих: напоследък у нас е модно, да се говори за пазар, но може ли да се говори задълбочено за него, без да се потърси отговор на въпроса какво е инфраструктура? Какво превръща една институция каквато е книжната борса, например, в част от пазарната инфраструктура? Не е нужно, да сме икономисти, за да предположим, че инфраструктурата е това, което осигурява основната поддържаща рамка за дейностите на една система, все едно каква. Инфраструктурата в най-широк и общ случай представлява мрежа, а нейната роля е, да улеснява дистрибуцията: на стоки, информация, пари, услуги. Изграждането на инфраструктура изисква големи и дългосрочни инвестиции. И, да, инфраструктурата работи като естествен монопол – тя допуска под някаква форма държавно или обществено участие, а това винаги е повод за безпокойства.

Нейсе, при положение, че децентрализирането и „освобождаването“ на пазара на книги у нас доведе до това, което описвам в настоящата серия текстове и в което очевадно започват да изпъкват чертите на един монопол, създаващ засега единствено хаос и обструкции, подкрепен както си му е редът от небезучастната държава, не изпадам ли в противоречието, да роня сълзи за някаква институция, която ако зафункционира, само ще доведе до затвърдяване на монопола и още по-големи беди? 

Сигурна съм, че за всеки сложен въпрос винаги има дузини лесни отговори, които да предотвратят решаването на проблема, но нека не оспорвам привилегията на експертите, да се нагърбват с решенията и носят отговорността за тях. Като редови гражднин аз се интересувам от това, кой има власт над институциите на пазарната инфраструктура, и как и защо я упражнява. Само по себе си управлението не е важно. То е важно единствено заради ефекта от него.

Следва

Снимка: Гео Калев

Райна Маркова е инженер по образование,  автор на няколко книги и на множество статии на тема технологии, изкуство и ситуационизъм. Води колонката „мрежа/паяжина“ в „Култура“ от декември, 2006. От три години преподава творческо писане в магистърската програма на катедрата Славянски филологии в СУ.

Затвори/Close

За да дарите на Биволъ изберете криптовалута от менюто, въведете сума и натиснете бутона Exchange. След това потвърдете с бутона Proceed и преведете сумата на указания портфейл. Changelly ще изпрати парите в нашия биткойн портфейл.
Donate cryptocurrency to Bivol by selecting a currency from the menu, fill the amount and click on the button Exchange. Then confirm with the button Proceed and send the amount to the displayed wallet. Changelly will transfer the sum to our bitcoin wallet