За “кощунството” над паметника на съветската армия и предложение за съдбата му Mind the horns!

Навярно, на всички вече е известно художественото оформление на паметника на “съветската” армия в бившата “царска градина” срещу университета. Това “важно събитие” разбуни духовете на българската “политическа класа”, на газетарите, общинарите, прокуратурата и полицията по един многозначителен начин. Преди да извърша дисекция на мненията на участниците в разгорялата се “национална дискусия”, ще добавя някои щрихи към идеята на незнайния, но безспорно талантлив художник. Вместо да се изтрива, за да бъде още по-весела и жизнерадостна неговата творба, можеше да се обяви всеобщ конкурс за идеи, с които народният гений да продължи замисленото префасониране на паметника със солдата и автомата. Например, след като се изреже “Калашников” и предаде за “Отпадъци”, в ръката му би могло да се напъха букет от магарешки бодили. Нямаше да е трудно да се пребоядисат в жълторозови широки раета и дрехите му, като на накогашния Август от цирка, без да се забравя червената пиянска топка на лицето, вместо нос. От там надолу, от фигурите на ансамбъла лесно щеше да се получи една истинска, величествена клоунада в “кърваво червено”. Уверявам ви, че центърът на столицата би се освежил и щеше да падне голяма всенародна веселба, ако нашенските ибрикчии не бяха избързали…

До тук с майтапа, а сега сериозно. На “събитието” реагираха традиционните “освободители на народите” от Москва, обявявайки дружеския шарж за цинизъм. Така е, като са намерили стадо от овце без кучета. Стадо, което търпи безмълвно назидателния господарски тон на многократните окупатори на “Татковината”, наричайки ги гальовно “братушки”, “дядо Иван”, “Съюза” и т.н. С помощта на истинолюбиви историци, стадото е забравило, ако изобщо някога е знаело, че става дума за четворни “освободители”.

За първи път руските и наемнически дружини на киевския княз Светослав I в съюз с византийския император Йоан Цимисхий, “освобождават”, тоест с няколко удари в гърба и корема виждат сметката през 969 – 972 г. на Първото източно българско царство на “свети” цар Петър I и наследниците му.

Следващото “освобождение” се извършва по време на руско-турската война през 1877-1878 г., когато руският “цар освободител” и самодържец Александър II иска да завладее Проливите и Цариград, тъй като те били “законно наследство на Третия Рим” (Москва), поради бракосъчетанието на Иван IV Грозни с щерката на последния византийски император Константин ХI Палеолог през ХV век. След победата, нашият “Освободител”, който едновременно с това е и палач на въстаналия срещу московското иго през 1863 г. полски народ, назначава министерски съвет, съставен изцяло от руски генерали и на овакантеното место от скоропостижно починалия на 3 март 1878 г. княз Черкаский (шеф на “временното руско управление”) поставя княз Дондуков-Корсаков за губернатор на “свободна България”, която много преди 1944 г. щеше да си остане една “Задунайская Губерния”, ако да не бяха попречили на тези планове другите “велики” имперски сили на Европа, които имаха свои претенции и апетити към “наследството на болния човек” – разлагащата се Отоманска империя. В знак на признателност, българската “политическа класа”, воглаве с първия Кобург Фердинанд, издига и освещава през 1907 г. друг паметник и на този пореден “Освободител”, който и досега стърчи необезпокояван и ненарисуван… срещу така нареченото Народно Събрание.

Третото, и може би с най-трайни последици, “освобождение”, е това в края на Втората световна война (на 9 септември 1944 г.), когато след нахлуването и окупацията на страната от красните богатири на Толбухиновата армия, Сталин назначи на власт своята Пета колона – БКП. Въпросният “цинично” боядисан паметник е проектиран, издигнат и открит от нея през периода 1949-1952-1954 г. в чест на това ново “освобождение” по нареждане на тогавашния сталински лакей и гаулайтер на така наречената НРБ – Вълко Червенков.

И последното, четвърто “освобождение” в чиито условия продължава агонията на “храбрия, трудолюбив и героичен български народ”, дойде на 10 ноември 1989 г. по заповед на тогавашния наемател на Романовските палати в Кремъл през 1985-1991 г. Михаил Горбачов, който нареди на своя генерал от КГБ Шарапов да подаде оставката на последния диктатор от епохата на “реалния социализъм” – така наречения “Тато”.

Толкова за историята, а сега за различните реакции по повод културния артефакт, наречен “хулиганска проява”.

Първи започнаха да пригласят на своите благодетели от Москва младите (и не чак толкова) “социалисти” от БСП, “бойците против фашизма и капитализма” на Велко Вълканов, щерката на бившия полковник от ДС и съпредседател на дружеството за “Руско-българска дружба” – Шаренкова, която на времето, временно бе назначена от колегите на баща й за опозиционерка в СДС (в Петко-Симеоновата партия, чието име съм забравил), така нареченото “движение Че Гевара”, различни оз-“разведчици”, номенклатурни изтърсаци, “антифашисти”, “независими медии” и т. п. Московски шпиони, политически недоразумения, гангстери и мошеници. На повечето от тях реакцията е разбираема – цялата им власт и привилегии, получени в наследство от деди и бащи, бяха дарени от Сталин и епигоните му. “Щит и меч” им бяха въоръжените сили на Варшавския пакт и “братските” спецслужби, командвани от политбюро на ЦК на КПСС и КГБ. На някой пъпната връв с Москва все още не е отрязана, а други имат успешен “бизнес” с остатъците от “Третия Рим”. Както винаги, има и множество “полезни идиоти” по сполучливото определение на В.И. Ленин, страдащи от втълпяваното им русофилство от писанията на “учени”, от училището или от средствата за масова дезинформация. Губене на време е да спорим и убеждаваме такива. Клизмите на времето ще прочистят много от неизпраните им мозъци.

По-интересни са реакциите на днешните властници. Министър-председателят с убития си дядо, който е слуга поне на двама господари, голямите патриоти-русофили от “Атака” и нашите закъсали и закъсняли “антифа-анархисти” мълчат благоразумно, оставяйки решението на неблагодарната задача на “културния” министър и виден “мултак” Вежди Рашидов, който нарече творбата “вандализъм”, на шпицкомандите от Цветановото министерство и на софийската кметица, която веднага обяви, че е намерила “ефтина фирма” за измиването на “осквернения” паметник срещу 800 лева, но беше изпреварена от бойците на тихия фронт на Шаренкова и Митьо Гестапото. Нощем, при подсилена полицейска охрана, те развалиха художественото поизведение. От прокуратурата, изоставила затлачените 800 хиляди дела, с небивала скорост постановиха “досъдебно производство срещу неизвестния извършител”, когото заплашват със затвор и глоба от пет хиляди лева.

Окаяната ни “опозиция от дясно”, която за последните две десетилетия имаше кметството на Столицата повече от 17 години и на два пъти всички власти и не направи нищо за премахването на паметника на окупаторите от Центъра, сега се е сетила (предизборно) да иска преместването му в музей, защото накърнявал… националното им достойнство. Жалки политически лилипути, които заслужават напълно забвението, което ще им донесат предстоящите избори!

Що се отнася до нашето мнение по въпроса, аз мисля, че е необходимо да се посочи количественото, а защо не и качественото сравнение между престъпленията против човечеството, извършени от болшевизма и фашизма по време на тяхното съществуване (съответно от 75 и 12 години). То би показало едно приблизително съотношение от порядъка 3 : 1. Срещу всяка жертва на световния фашизъм се “падат” по три на болшевизма. Ето къде се крие цинизмът на всички гореизброени защитници на “поругания паметник” на империалистическите армии на Сталин. С делата и думите си те отричат тези престъпления, като бързат да ги измият и заличат следите. Само затова, би следвало да бъдат поставени на подсъдимата скамейка, както това става с всички “ревизионисти на Холокоста” в Европейския Съюз, макар оттогава да са изтекли 66 години.

Колкото до паметника, ако у нас имаше повече мъже, те би трябвало, вместо да го пребоядисват или да искат преместването му от Центъра, да го издинамитят още в далечната 1954 година, когато Софийските слуги на Москва го откриваха. За съжаление, през предишната 1953 година, след като на 3 март взривихме бронзовия истукан на Джугашвили – главнокомандващия на увековечените с паметника армии, предатели клети ни предадоха (както у нас това става често) и копоите на ДС ни арестуваха, поради което не можахме да довършим несвършеното дело. Сега подобна пряка акция би била жалка и смешна, като “вадене нож на умряло куче”.

Днес, би било по-уместно, ако отечествените политически и културни “елити” поискаха с една петиция до президента-агент “Гоце” да издаде едно ираде за награждаване на незнайния художник с всички ордени, които са в обръщение в така наречената РБ и да му издействат височайше разрешение да въстанови и довърши заличенатата своя живописна творба, която би могла да съперничи на “Страшния съд” на Микеланджело. А на възмутените и протестиращи срещу “цинизма и вандализма” имперски дипломати и тяхните туземни слуги може да се каже, че никой не ги задържа. Те могат да си приберат паметниците и да отпътуват за Москва по всяко време, като Фандъкова може да им плати пътните и дневни разноски. Само, че за подобен, не дотам дипломатичен демарш нашите управляващи дупета нямат необходимия нравствен и политически кураж.

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.