Покрай писателството имам доста приятели, с които си говорим съвсем неформално из социалните мрежи, без дори и веднъж да сме се виждали на живо. Някои от тях живеят в Париж, Лондон, Мадрид, Фриско, Уелингтън, Москва или Отава. И в Африка, и в Китай имам.  На много други места.

Не мислете, че са си хванали оная работа под мишница и са забягнали от добро. Много от тях и безпаричието не плаши, имат сериозни професии, работят дистанционно, не им пука в коя точка на света са. Прокудени са от Родината ни по съвсем различни причини. Да, немотията е основният фактор за емиграцията и упоритостта на останалите тук да мятат семето си навън, вместо да работят срещу демографската криза, това го знаем всички. Но далеч не е само тя. Дали са оправдания, дали е предателство, дали е амбиция или просто нормален и логичен избор, всеки да преценява сам за себе си.

Лично аз мисля че, за да останеш да живееш в България на мутрите в политиката, правото и икономиката, трябва да си нещо повече от мазохист и наивник, също като мен, но това си е лично мое мнение. Искам да ви разкажа една история на жена, която е в пъти по-голям мазохист и наивник. И нещо повече. Много повече от мен, от нас. Тя е просто човек.

Оня ден получих съобщение на страницата си във Фейсбук от позната персона, с която си говорим неформално отдавна и е голям почитател на писанията ми още от първата книга. Две изречения, които ме разтърсиха из основи. Плямпали сме си често покрай книгите, та знам, че е цапната в устата и никога няма да спести истината, но тогава не исках да повярвам. „Опа! Не ми изпращай новата, оная за царчето! Ракът ме победи. Утре тръгвам на последна обиколка по шибаните пътеки на НЗОК…“. Скочих от компютъра и изпуших една цигара, без да знам къде съм. Това не можеше да е истина, честно. Но беше, тя не лъже.

Понеже обичам да си пиша с читателите и да се срещам с тях на живо, вместо да се правя на големото добрутру, знам много за някои от тях. И за тази жена знам. Цветисто е, та се помни лесно. С мъжа й („най-големият, с най-голямото сърце“) се захванали в бизнес в най-бедния регион на ЕС. Сещате се.

Наистина е бил голям и с голямо сърце, защото се преборва с цялата административно-бюрократична машина, купува някакъв стар и изоставен завод и си поставя за цел да го превърне в едно наистина модерно предприятие. И, което е най-странното в условията на територията, успява. С лишения, мъки, стрес, изнудвания, отрови, като си му е редът у нас.

После обаче се почва добре познатото ходене по мъките, извиване на ръцете от институции и обикновени мутряги, подливане на вода, удари под кръста и голямото сърце не издържа по-малко от година след като двамата осиновяват дете. Вземат го като отписано от рождението си хилаво „криво дете-аутист“.

Моята виртуална позната обаче хич и не се отказва нито от сина, нито от работата и продължава смело напред. Разказвала ми е, пък и не само тя, за особеностите на правенето на бизнес в България като цяло, а камо ли в забутаните й региони, но едва ли някой има нужда да ги описвам. Всички живеем тук и сега. Няма значение колко работиш, колко можеш, колко знаеш. За да успееш, или си „от нашите“, или си дойна крава на нас и на нашите.

Напук на всичко тя осиновява и момиченце. Синът й започва да се справя изключително добре в училище и от малко, отбягващо всички зверче, се превръща в усилено спортуващ и лъчезарен юноша бледен. Малката расте. Бизнесът се крепи на мускули. И тогава на гости идва ракът.

Знаех за него отпреди, но се радвах дълго, дори си сипах едно мнооого голямо, когато преди година-две ми каза, че го е ошушкала и всичко е приключило. „Той ли ще ме бие мене!?“. Не си бяхме писали дълго, знаете, някакви неща те завъртат и забравяш това или онова. Освен разни шеговити коментари под публикации, иначе нищо сериозно. Но си знаех, че я има, такава каквато си е, вечно цапната в устата, хаплива, но неизменно добронамерена.

До оня ден. Докато бях да пуша, тя написала още няколко изречения. Все такива, с мрачен северозападен хумор. Била живяла колкото за десетима, няма какво да я мисля. Който не се е родил, той не е умрял. Спечелила първия рунд, ама тоя път я ударил изневиделица и даже и най-добрите не можели да я спасят. Три месеца не били толкова малко, ако не се удави преди това в „нулева положителна“.

Да, познавам непукисткото отношение на хората от родния ми край към смъртта, но трудно успях да смотолевя няколко изречения, в които се опитах да изразя искрена подкрепа. Едва ли съм успял, в такива моменти трудно можеш да кажеш каквото и да било смислено.

Нейната грижа обаче изобщо не беше за това, какво й предстои. Мислеше само за децата си. За децата, които с кански мъки (и това ми е разказвала) беше успяла да осинови, а сега трябваше да остави сами на невръстна възраст. Псуваше наред всички институции, които имат каквото и да било отношение към здравеопазването. Каза, че никога не е пропускала здравна вноска, но въпреки това са я мотали достатъчно по гишетата, за да може ракът да се вкопчи здраво в дробовете й, а после се е наложило да си плаща сама, за да удължи времето си „с децата ми“.

Нито за миг не спомена нищо за себе си. Разделихме се, като ми обясни, че на последната си обиколка по покритите с тръни и безкрайни като качване на Голгота здравни пътеки възнамерява да повърне кръв на бюрото на някой по-голям шеф. А сега трябвало да се обади на децата си по телефона, за да попеят заедно.

Онова клише за горчивия вкус в устата е нищичко. Часове наред имах чувството, че порите ми горят, а главата ми се върти. Толкова мъжество и хладнокръвие в тялото на една женица на около петдесет… Толкова темерутщина, мракобесие, садизъм в един държавен апарат, който по презумпция трябва да е в услуга на обществото…

Късно вечерта получих съобщение от приятел от детските години. Връщал се от Франкфурт, та да му изпратя книгата бързо, че щял да е тук само няколко дни и после „да напуска лудницата“. Той работи от вкъщи, компютърен специалист е и му е през оная работа в коя точка на света се намира. Изкарва пари, с които в България би си живял като царче. Но въпреки това не иска да е в лудницата.

Изпратих му книга. На моята виртуална приятелка не съм. Разбрахме се да го направя „ако чудото стане“. Вече два дни не отговаря на съобщенията ми. Понякога и най-силните се уморяват от дебилщина и решават да си починат. Дано обаче чудото да стане. На друго, освен на чудеса и на борбения си дух на територията няма на какво да се надяваме…

Затвори/Close

За да дарите на Биволъ изберете криптовалута от менюто, въведете сума и натиснете бутона Exchange. След това потвърдете с бутона Proceed и преведете сумата на указания портфейл. Changelly ще изпрати парите в нашия биткойн портфейл.
Donate cryptocurrency to Bivol by selecting a currency from the menu, fill the amount and click on the button Exchange. Then confirm with the button Proceed and send the amount to the displayed wallet. Changelly will transfer the sum to our bitcoin wallet