Pokana_Tova_se_Sluchi

Във втората част на книгата „Това се случи пред очите ни“ на Йордан Василев, можете да прочетете:

Първи стъпки на президента ПетърСтоянов и правителството на ОДС начело с Иван Костов,Усилията за присъединяването ни към ЕС и НАТО, Българското знаме се развява на Уолстрийт, в НАТО и над Кремъл.

Влошаване на отношенията между президента Петър Стоянов и премиера Иван Костов

Първи критики на президента към премиера и мнозинството: „Той просто назова нещата такива, каквито са в устата на обикновените хора“ ◉ След съвместните усилия на президент и премиер за преодоляване на кризата – същностни различия по отношение на приватизацията ◉ Драматична среща с Парламентарната група на СДС по повод „Закон за лустрацията“ ◉ Президентът Стоянов: „С лустрацията хвърляте прах в очите на антикомунистите, а правите приватизацията, както би я направил Луканов“ ◉ „Имахте цялата власт и направихте приватизацията. За да нямате днес дори вестник „Демокрация“, който е правил приватизацията е бил или кръгъл идиот, или провокатор“ ◉ Едвин Сугарев в писмо до Иван Костов: „Винаги ме е впечатлявала способността Ви да изричате публично неистини, без да Ви мигне окото“

Защо не бяха отворени досиетата?

Връщане на „История Славянобългарска“ ◉ Защо не бяха отворени досиетата. Президентът Стоянов: „Всички днешни български политици искат отваряне на досиетата, но никой не иска разобличаване на Държавна сигурност и висшата комунистическа номенклатура, още по-малко огласяване на връзката между тях и днешните български олигарси, които дърпат конците на политическата и медийна власт в страната, защото никой не иска да разобличи себе си“

Подмолни политически битки в края на хилядолетието  

Напрежение между президента Стоянов и премира Костов по повод корупцията. Президентът Петър Стоянов: „Сини политици се сдружиха с бивши комунисти и грабят народа. Големите приватизационни сделки се печелят от бившите комунисти, а за „нашите хора“ остават комисионите и обвиненията в корупция“ ◉ Бившият министър на МВР Богомил Бонев атакува фронтално премира Иван Костов и кабинета.  Президентът Петър Стоянов подкрепя категорично министър-председателя Костов и правителството. В-к „Демокрация“: „Стоянов застана зад Костов и СДС“

Предизборна година  

Симеон II пристига в България ◉ Светослав Лучников е недоволен от президента Петър Стоянов – не бил със своите ◉ БСП: „Знаем колко е независим президентът Стоянов – той ясно и отчетливо декларира, че е седесар“ ◉ Общобългарският събор в Рожен ◉ В Белград Воислав Кощуница сменя Слободан Милошевич ◉ Христо Бисеров и Йордан Цонев искат оставката на министър-председателя Иван Костов. Президентът Петър Стоянов отново подкрепя правителството. Иван Костов: „Особено държа на принципната подкрепа на президента…“ ◉ Петър Стоянов: „Ще се кандидатирам за втори мандат като независим и надпартиен, но само ако имам подкрепата на СДС за това“ ◉ Британският вестник „Обзървър“: „Петър Стоянов има близък съюзник в лицето на Тони Блеър“

Победата на Симеон II в парламентарните избори  

Решение на Конституционния съд: „Симеон II не може да се кандидатира за президент“ ◉ В очакване Симеон II да подкрепи СДС. Екатерина Михайлова: „Васко Гоцев ни е обясни: „Сега ще дойде Царят и утре обявява подкрепа“ ◉ Симеон II обявява, че ще се кандидатира за министър-председател ◉ Президентът Стоянов пред VII национална конференция на СДС: „СДС трябва да продължи да управлява и след тези избори“ ◉ Напрежение в Македония. Президентът Петър Стоянов пред в-к Демокрация: „В наше време щастието и самочувствието на една държава не се градят върху големината, богатството и възможностите ѝ да завладява други страни. Определящи са правата на гражданите, качеството на живота им и възможностите те да бъдат реализирани“ ◉ НДСВ печели парламентарните избори с абсолютно мнозинство. Президентът Петър Стоянов: „Обединените демократични сили заслужават уважение за постигнатото от тях през последните 4 години“ ◉ Парламентът гласува новото правителство на Република България, съставено от Симеон Сакскобургготски

Загубените президентски избори 

Неяснота около подкрепата за Петър Стоянов. Филип Димитров и Екатерина Михайлова: СДС и НДСВ трябва да подкрепят Стоянов. Кръгът около Костов: „Стоянов не е седесар – нарече ни разбити авари“ ◉ Активна подкрепа за Петър Стоянов от интелектуалци, артисти, спортисти ◉ Георги Първанов – кандидат на БСП за президент. В битката влизат и „сините“ кандидати Богомил Бонев, Петър Берон и Ренета Инджова ◉ Тодор Токин: „Всички бяха срещу Петър Стоянов“ ◉ Телевизионният дебат с Богомил Бонев ◉ Загубените избори. Иван Станчов: „Резултатите от вота са позор за обществото и плесница срещу демокрацията“ ◉ Вестниците на 22 януари 2002 г.: „Изпратиха с песни Петър Стоянов“ ◉ Вече бившият президент: „Разделям се с вас като президент, но оставам гражданин и син на България“

Принос към осмисляне на проваления ни преход

д-р Любомир Канов, писател, психиатър, политзатворник, емигрант в САЩ от 1984 г.

Продължението на книгата за историческите събития по време на Президентството на Петър Стоянов се очаква с нетърпение от всички, които не са загубили интерес към истинската картина как-то на предния и видим или може би привиден план, така и към про-цесите, останали скрити за невъоръженото око. Авторът е съумял, както впрочем и в първата част, да събере и анализира документал-ните свидетелства от онова време с голяма прилежност и внимание към детайлите, което позволява на читателя сам да направи своите изводи за онези факти, които предопределиха хода на събитията през последващите години. Това е, от което имаме нужда, и много малко са аналитичните и фактологическите публикации за изясня-ване на изминалото политическо време и за оценката на истинските роли на основните политически актьори върху тогавашната сцена.

Споделям мнението на мнозина хора с десни, антикомунистиче-ски възгледи, че преходът беше провален, и то не на последно мяс-то от шумни демагози с двойна или множествена принадлежност и променлива лоялност, които бяха истинска опасност за прегазване за всеки, който бе имал неблагоразумието да застане между тях и публичния микрофон. Голяма част от тях се самопровъзгласяваха за демократи, а в същото време стаяваха поне по един-два псевдо-нима в тайните архиви на органите на ДС.

Основното, което отличаваше тези продукти на тоталитарната машина, беше яркото изразеното им безсрамие. Коварната вреда, която тези индивиди нанесоха, не се ограничи обаче само в лошите и вредни управленски решения или в икономическите безобразия, свързани с порочното преразпределяне на собствеността в онези години, а най-вече в успешната деморализация на онези, които трябваше да станат гръбнакът на средната и образована класа на България. Разочаровани, те напуснаха сферата на политическото с омерзение, а други напуснаха и собствената си родина с покруса, породена от провала на надеждата им за справедливост.

Тази книга е принос към осмислянето на това време. То няма да се върне, шансовете на историята са оскъдни и никога не се повта-рят. Можем да приемем, макар и с неохота, че така нареченото дяс-но нямаше подготвени хора с опит в управлението на едно обще-ство в период на трансформация, нямаше я и духовната подкрепа на Българската църква, съветите от Запад вероятно не бяха приго-дени за нашия манталитет и увредената ни от десетилетия трудова и междучовешка етика.

Да, сигурно е така, а и не можеше да се очаква от щателно про-чистваната предвоенна образована класа, подложена на дълголетно селективно лишаване от възможности за развитие и общуване със западния свят, да произведе незабавно достатъчно на брой истин-ски лидери. Както споменах, значителна част от тези самозвани лидери, след измяната спрямо онези, които те лъжеха че представ-ляват, сега самодоволно се къпят като депутати в благоволението на други политически формации или щедро осребряват своите за-висимости в мрежата на кадесарско-мафиотски структури.

Така българската нация, пъплейки по Голготата на своя прова-лен, бездарен преход, още веднъж, както много пъти в миналото, трябваше да изпие и горчивата чаша на предателствата от „свои-те“. И не става дума само за „десните“, които бяха разочаровани и се загубиха поради объркването на посоката в пустинята, а за целия народ, защото загубиха всички, включително и нещастни-те гласоподаватели вляво с промитите си от комунизма мозъци.

Вярвам, че тази книга ще помогне да разгледаме критично този пе-риод и да сложим събитията в контекста на реалните исторически процеси, разгледани през призмата на политическата съдба на един от малкото лидери, които запазиха своите честно име и достойн-ство, а навярно и любовта на мнозинството десни хора в България.

Името на този лидер е Петър Стоянов.

Вместо предговор

Йордан Василев 

Написах тази книга с желанието да представя и запазя за бъде-щето фактите от близкото ни минало, които ми се струват важни, а времето неизбежно ще ги заличи от съзнанието на идните поколе-ния. Когато са върху хартия обаче, те остават.

Прерових стари вестници от онова време, за да съм докумен-тално точен, като посочвам събития, личности, дати. В последните години се появиха немалко книги за случилото се през изтеклите две десетилетия. В някои от тях се прави съзнателен опит за прена-писване на историята. Затова през цялото време се питах: дали съм обективен?

От началото на промените работехме заедно и бяхме приятели както с Иван Костов и Катето Михайлова, така също с Йордан Соколов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и повечето герои на тази книга. Бяхме, както казват сега младите, в един отбор. Съзна-вам, че това е голяма привилегия, но и огромна отговорност. И съм се старал да не се поддавам на никакви пристрастия.

Въпреки това съм длъжен да призная, че към главния герой на книгата Петър Стоянов и досега изпитвам чувство на най-искрена симпатия, понеже той остана един от много малкото неопетнени политици на българския преход. Това не ми попречи да видя и да посоча грешките, които допусна като президент.

Този текст не е изчерпателна история на времето от 1996 до 2002 г. Но той описва, надявам се добросъвестно, очакванията и въжделенията на две поколения българи, които в крайна сметка не се реализираха така, както всички мечтаехме. И както си го пред-ставяхме преди 23 години по време на грандиозния митинг на СДС на Орлов мост.

Описвам ги през призмата на мандата на Петър Стоянов, за-щото той пръв и без колебание зададе проевропейската посока на България и защото политическият му сблъсък с министър-предсе-дателя Иван Костов изразява най-драматичните противоречия на българската десница по време на посткомунистически преход.

Ще бъда удовлетворен, ако съм успял да представя убедително картината на онова бурно време както за днешните читатели, така и за бъдещите поколения българи…

 

Послеслов

Румен Леонидов

Петър Стоянов продължава да е президентът на всички честни българи. Ако и днес е непрекъснато канен по целия свят, за да присъства на най-авторитетни междуконтинентални форуми, то е защото е най-ус-пешният български президент и никога не замеси името си в корупцион-ни схеми и лично облагодетелстване.

Бившият ни държавен глава продължава да работи за България, защо-то доверието в неговата личност е и проява на доверие към родината му. Благодарение на неистовите му усилия, описани в тази книга (разбира се, не само неговите), той изигра решаващата роля за изваждането на стра-ната ни от половинвековна изолация и да я върне в редиците на страните със стари демокрации. И от сателит на СССР, да направи труден, много остър, исторически завой, и да накара НАТО и Европейският съюз да я приемат за равноправен съюзник и партньор.

Защо тогава Петър Стоянов при толкова високия си рейтинг загуби от Георги Първанов, когото никой не слагаше в предварителните сметки? Ако сте чели внимателно „Това се случи пред очите ми“, значи вече ви е ясно. Заради отговорите, които съдържа тази книга, продължавам да твърдя, че тя има приносно значение за новата ни история, за което тряб-ва сърдечно да благодарим на автор Йордан Василев. Не само защото и идеята, и реализацията на тези два тома са негово дело, а защото без него президентството на Петър Стоянов щеше да остане неосветено и неоценено, както бе досега.

Ако сте чели внимателно книгата, няма как да не сте забелязали, че през целия си мандат Стоянов е преизпълнен с тревога от начина, по кой-то се прави приватизацията у нас („така както би я направил Луканов“) и се превръща в първия български политик от такова ниво, който провидя режисурата на българския преход: „Единственото, което интересуваше бившите комунисти, беше приватизацията и свързаната с нея икономи-ческа власт – вече бяха разбрали, че много лесно могат да я трансформират в политическа и медийна“, казва бившият резидент. Така каузата на Стоянов остава не само неразбрана, но и недовършена. Недовършен остана и българският преход, той и до днес по-скоро е нещо като херма-фродит: членуваме в ЕС и в НАТО, а цялата ни вътрешно-икономическа и политическа власт е свързана и подчинена на лице от бившата ДС, или от бившата БКП.

Това е и най-големият провал на Петър Стоянов – като президент не можа успешно да се противопостави на този процес, който подмени почти изцяло идеалите на дясномислещите българи. Не че не му стигна кураж. По-скоро стана жертва на своята лоялност към СДС, чието парла-ментарно мнозинство и министри тогава вкупом застанаха зад Иван Кос-тов. Много от тях днес съжаляват за това, но тогава оставиха президента съвсем сам и той, огорчен, уморен и отвратен, се извърна, за да не гледа как довчерашните му приятели продават и каузата, и него самия. Точно на това нямаше право – беше длъжен да се бори докрай заради нас, които гласувахме за него, и заради България.

Питах го и докато пишех тези редове: „Защо?“ Отговори ми: „Ако бях водил тази битка докрай, можеше да се стигне до падането на СДС от власт или най-малко до дискредитирането му. Така шансовете ни за НАТО и ЕС щяха да изчезнат. А в стратегически план смятах, че това бе най-важното за България.“ Съвсем точно го е доловил и Йордан Василев: „Винаги когато стане въпрос за единната позиция на България, президентът спира критиките си за вътрешнополитическата дейност на Костов и демонстрира онова, което е най-нужно в момента – единство.“

Така че краят на „Това се случи пред очите ми“ е краят на започналата от СДС, но проведена в полза на бившия червен елит икономическа ре-форма, на започналата, но спряна декомунизация на България. В резултат на неизпълнената клетва „Ние никога няма да ви предадем!“ първо най-младите предадени българи побързаха да поемат на Запад, а у нас остана-ха да живеят предимно онези поколения, които в по-голямата си част не оценяват гражданските свободи – може би защото никога не са ги имали.

Изборната загуба на ОДС повлече след себе си и президента Стоянов.

Какво значение има, че интелектуалното равнище на Стоянов е на европейско ниво, че има политическа интуиция и политическо „далекоглед-ство“, насочено към стратегическото развитие на изостаналата ни страна (а дали това всъщност не е основната причина за изгубените избори).Какво значение има, че въпреки диалогичния му характер в най-дра-матичните моменти през мандата му проявява неподозирана неотстъп-чивост – спомнете си появата му пред разярените хора, атакуващи парла-мента, или ходенето му по ръба на закона при отказа да приеме второто правителство на БСП. Или категоричния му отказ да се вслуша в запад-ните посланиците, които го канят на среща в холандското посолство, за да го кандърдисват да даде на комунистите да съставят втори кабинет – за да не се нарушавала Конституцията. Той тогава рискува, но умната му и умела президентска намеса предотврати надвисналата опасност от кръ-вопролития.

Или да вземем бързата му и недвусмислена реакция в подкрепа на НАТО, когато почват бомбардировки над Белград. Ами завидното му самообладание, което проявява по време на историческата му среща с Клинтън, след като вижда, че мисията му е пред тотален провал?

Какво значение има, че Стоянов рискува авторитета си и „любимия си“ рейтинг с непрекъснатото си тръбене – да влезем час по-скоро в НАТО. Тогава малцина оцениха личния му риск, политическото му го-ворене започна да се възприема като папагалщина и натегачество, а той, оказва се, е бил на крачка пред общественото ни съзнание, защото е зна-ел, бил е наясно, че никой няма да ни пусне на софрата на ЕС, ако преди това не си събуем окончателно съветските солдатски ботуши и не прес-танем да си играем на швейцарски неутралитети и необвързани страни.

И тогава, и досега никой не искаше да оцени обективно небезпро-блемното му и небезгрешното му президентство. За мандата на Стоянов беше по-удобно да се мълчи, защото беше извън сценария – еднакво недо-любван и от чужди, и от „свои“.

Спомнете си как Стоянов преряза, като със саблен удар, мераците на ген. Марин да разцепи армията ни по отношение на НАТО, след което и самата БСП също увря за членството ни в Алианса. И то едва когато ста-на ясна доктрината „Хамелеон“ – отвън да сме с Брюксел, но отвътре да сме с Москва, едва тогава ръководството ѝ се успокои, както генералите от ДС, така и кукловодите отвъд Черно море…

Познавам Петър Стоянов от студентските години и знам, че неговият патриотизъм е вроден, дори фамилен, не е придобит в тайни школи или цар-ски лицеи. Но трудноразвиващото се наше общество сякаш не успя да оцени неговата последователност в защитата на националните ни интереси. Забе-лежете само колко трайно развива държавническото си поведение спрямо Македония. Нещо, което ме учуди и мен, докато редактирах тази книга.

Да, всички знаем, че за първи път наш държавник, от 50 години насам, публично изрече, при това пред очите и ушите на целия свят: „Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България!“ Да, знаехме и това, че президентът ни е първият български политик и държавник, който в прав текст заяви, че България е готова веднага да изпрати войска в Македония, за да ѝ помогне срещу терористичните акции на косовските паравоенни отряди – това не направихме дори след Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Да, някои недоброжелатели ще кажат, че тези две общоизвестни международни изяви имат блясъка и ефекта само на предупредителни сигнални ракети, или дори на стряскащи дипломати-чески фойерверки, че са повече пушилка, без дим, което обаче не е така…

Ако сте обективен читател, не може да не сте отбелязали и оценили него-вата постоянна загриженост за Македония, която споделя при всяка своя среща с различни европейски лидери. И по време на задължителните съвместни пресконференции той нито веднъж не пропуска възможността да заяви нашата българска солидарност с Република Македония.

И още една от най-отчетливите характеристики за управлението на президента Стоянов: „По негово време България получи небивал авто-ритет. Нека не забравяме, че по покана на българския президент за първи път в своята история страната ни бе посетена от американски президент.

И от министър-председател на Великобритания. И от кралицата на Холандия, и от тази на Дания. И от краля на Швеция. И от краля на Йорда-ния. Както и от английския престолонаследник принц Чарлс…“

И още нещо: при целия му проантлатически плам и себеотрицател-на готовност да стори дори невъзможното, за да ориентира България на Запад, Петър Стоянов успя пръв да затвори и фабриката за илюзии в от-ношенията с Русия… Но как? С впечатляващ, балансиран, умен и наход-чив подход спрямо Кремъл, спрямо любимата му руска интелигенция. И най-силно впечатлява категоричният му отказ да следва комплексарската антируска реторика на някои доморасли демократи.

Сигурен съм, че президентът си е направил много добре сметката: Русия трябва да бъде уважаван и равнопоставен партньор на България, но цената ни ще се вдигне двойно, ако един ден станем членове на НАТО и на ЕС. Друг е въпросът как следващите правителства използваха това повишаване на цената и дали не я проиграха като исторически шанс…

Краят на този двутомник е краят на един исторически по своята същност мандат, в който бяха положени темелите на новия ни европейски дом – веднò с успехите и грешките, които допусна Стоянов през него.

Но след десет години вече всичко му е простено, дори и от скепти-ци като мен. Сега, когато осмислям от разстоянието на годините и съ-битията описани от Йордан Василев, разбирам, че освен късмета да съм общувал и другарувал с неколцина големи български писатели, поети и

интелектуалци, с чисти Човеци на Духа и Словото, съдбата е била доста благосклонна да ме приближи, отдалечи и пак приближи до един от сър-дечните ми приятели от моята младост, който се оказва, в крайна сметка, и голям, много голям, и много български политик.

Вярно, трябваше да мине време, вярно, голямото се вижда отдалече, но може би ако не бях потънал в текста и в контекста на този обемист том, ако авторът Йордан Василев не беше ми се доверил да му бъда редактор, едва ли щях доловя толкова детайлно и да усетя с върха на сетивата си както въз-торзите, възходите, паденията и драмите на политика Петър Стоянов, така и свирепата му участ да остане неразбран. От нас. Но на бъдещите българи Петър Стоянов със сигурност ще бъде по-близък. И по-добре разбран.

image_pdfimage_print
Print Friendly