Публикуваме анализ на адв. Веска Волева на решението на Конституционния съд, сезиран от Омбудсмана за конституционносъобразността на Чл. 417 от ГПК.

Адвокат Волева от години защитава правата на клиентите на банките. Неотдавна шефът на Асоциацията на банкерите в България Левон Хампарцумян изпрати писмо в Софийска адвокатска колегия и Висшия адвокатски съвет, в което настоява да бъде санкционирана дисциплинарно адвокат Веска Волева, защото си позволила в медиите „изказвания уронващи доброто име на банките в България“.

КРИТИЧЕН АНАЛИЗ

на

РЕШЕНИЕ ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4/2012 ГОДИНА ОТНОСНО КОНСТИТУЦИОННОСЪОБРАЗНОСТТА НА ЧЛ. 417 ОТ ГПК, ОТНАСЯЩ СЕ ЗА БАНКИТЕ.

Винаги съм хранела уважение към институцията Конституционен съд. Решенията, които са ме интересували досега и съм се запознавала внимателно, са всявали респект у мен и съм изпитвала професионално удоволствие при четенето им.

Поради тази ми нагласа аз очаквах от горното решение същия професионализъм и дълбочина.

Бях обаче дълбоко разочарована. И не толкова от диспозитива на решението, колкото от правното ниво на акта.

Закона за Конституционния съд в чл. 1 казва, че „Конституционният съд осигурява върховенството на Конституцията. Конституционният съд е независим от законодателната, изпълнителната и съдебната власт и се ръководи само от разпоредбите на Конституцията и този закон“.

От горното следва, че при решаването на казуси, свързани с противоконституционност на текстове от определен закон, анализа на тази противоконституционност се извършва само въз основа на текстове от Конституцията и Закона за Конституционния съд.

Вместо това се сблъскваме с конституционно решение, в което изобщо липсва анализ на конституционни текстове и принципи и което на ниво първоинстанционен съд разглежда правен спор между две страни, застъпвайки обаче позицията на една от страните /банките/ срещу другата – българските граждани /потребителите/ и всички останали юридически лица..

Тук е мястото да кажа, че не възразявам относно съображенията, изложени по отношение на държавата и общините. Те по дефиниция са различни от всички други правни субекти и основанията за техния преференциален режим са били предмет и на други конституционни решения, добре мотивирани от Конституционния съд.

За всички обаче е ясно, че злободневието на деня са банките, публичното пространство ври и кипи, държавата се обезлюдява. В същото време банките са почти единственият повелител на живота на васалното им българско население. И то не защото потребителите не искат за заплащат задълженията си, въпреки че има и такива, а защото не могат, а и не следва да си дават живота за съмнителния просперитет на измислени величия и вай-вече националният ни доход да отива в чужди държави – тези, чиито собственици са банките-майки. Многократно съм изнасяла информация за това как чрез странични фирми се притискат потребителите, изкупуват им се на безценица имотите от тези паралелни фирми. В същото време потребителите продължават да им дължат до гроб заедно с цялата си рода, тъй като именно поради тази привилегия на банките те са притиснати да заложат всичко, което притежават, както и това на фамилията си. Именно това провокира комисията за защита на потребителите да обяви общите им условия за неравноправни и да ги задължи да ги променят. Между впрочем тези неравноправни клаузи бяха пренесени в индивидуалните договори. Горното не би следвало да бъде предмет на настоящия коментар, тъй като не би следвало да е предмет и на решение по конституционно дело. Факт е обаче, че Конституционния съд се занимава именно с него. Предизвикано е от тотално грешния подход в конституционното решение, в резултат на който се поставят именно тези въпроси.

Чл. 19, ал. 2 от Конституцията гласи следното: „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотреба с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя“

Вместо анализа да се съсредоточи върху този текст, във въпросното решение се анализира всичко друго, но не и това. То представлява апологетика на банките, каквато не би направил дори и техния адвокат. Конституционните съдии и в частност докладчика, който впрочем е бил наказателен, а не граждански съдия, дори изместват Народното събрание в ролята му да определя кои принципи следва да бъдат вложени в Конституцията.

По същество:

Съгласно чл. 21, ал. 1 от Правилника за организация на дейността на Конституционния съд заинтересованите институции и лица се определят от съда. Не е ясно по каква логика от тези заинтересовани институции и лица е изключена и не е конституирана Комисията за защита на потребителите. Видно от всички съображения по спора, именно потребителя в най-голяма степен е засегнат от този противоконституционен текст. Не бяха забравени и бяха конституирани обаче Асоциацията на банките в България, БНБ, Комисията за финансов надзор и т.н. Още тук може да се установи липсата на обективност. Интереса на повечето конституирани страни – общини, АДВ и др. касае текстовете относно привилегиите на държавата и общините. Между това изброяване страничен анализатор трудно ще разбере, че основните полюси по отношение на текста за привилегията на банките са самите те и потребителите. Вмъкването е направено твърде обмислено, за да бъде забелязано от пръв поглед. Всъщност единствената институция, по дефиниция призвана да защитава потребителя, е изключена от спора. Много удобно. Между другото този „пропуск“ е налице и при обсъждането на текста от правната комисия в Народното събрание, където отново е присъствал представител на Асоциацията на банките, но е липсвал представител на Комисията за защита на потребителя.

Мотивите в точка 7 от решението, касаещи текста на чл. 417 от ГПК относно банките, се свеждат до следното:

Обяснение какво е банка, с какво се занимават, как е уредена дейността им в специалното законодателство, какви сделки извършват, същностни черти на банковата дейност?, разграничението между банкови и небанкови институции и т.н. все в този дух. Цитират се закони, както и подзаконови актове, с които се прави груба и несръчна защита на банките. Имам чувството, че съдът не е схванал ролята си на защитник на Конституцията, а се е изживял като защитник единствено на банките. В тази мотиви липсва правно обоснован извод защо този текст не противоречи или противоречи на Конституцията. Прави се исторически анализ подобни текстове, което не може да обоснове конституционосъобразност и поради това е излишно в това изложение. Прави се сравнителен анализ с европейското право, което също е излишно и не може да обоснове противоречие или не с Конституцията.

Конституцията е основен национален закон на всяка държава, тя отразява основните правни принципи именно в съответната държава и в този смисъл без значение е каква е уредбата в други държави освен в България.

Обсъждат се лицензионния режим на банките и от там се стига до извода, че те следва да ползват привилегирования режим на 417 от ГПК. Този лицензионен режим обаче важи не само за банките, но и за редица други юридически лица, извършващи определени дейности – защо те не разполагат с тази привилегирована възможност – може би защото не разполагат с толкова пари ?!

Цялото изложение е пропито уж от грижа за обществения интерес. Но: първо – не се казва какво включва обществения интерес и второ, не това е предназначението и кръга от въпроси, с които се занимава Конституционния съд. Нещата стоят точно обратно – с обществения интерес се занимава Конституцията, тя го дефинира и защитава. А конституционният съд от своя страна брани именно тази Конституция. Само че в случая той не е разбрал ролята си – случайно или не. Ако всеки се придържа към отредената му роля – гражданският интерес се брани от Омбудсмана, правата – от Конституцията, а тя – от Конституционния съд – толкова е просто.

„Анализите“ относно това какви пари има в банките, чии са, каква е правната им същност, оставям без коментар. Нито е тук мястото, нито е професионално. Възраженията ми за това в кои дружества какви пари има и кой следва да ги защитава са за съответния редови съд, ако височайшите бяха дали възможност това да се случи.

Само че те се правят че не знаят и не виждат, че сериозни и променящи живота на човека права и интереси не могат да се защитават с отрицателни искове. Защото през това време съдия-изпълнителя ти е взел всичко, па може и живота. Така е по закона, който те смятат за конституционен. Вместо да го докажеш в нормално производство, каквото ти се отксазва.

Изключително неприятно впечатление прави следното умозаключение: „Освен че общите условия като част от договора са известни на потребителя на банковата услуга, който ги е приел ….“ В това изречение се съдържа правното безсилие на съда /не искам да употребявам по-силни думи/. Всеки цивилист знае, че Общите условия не са част от договора- това го твърдят единствено монополистите. Те не са и закон. Тяхната правна същност е неясна, те са инструмент за натиск и злоупотреба с потребителите и именно чрез тях се налага монополно поведение, в частност на банките. Това се изясни по множество дела, водени срещу банките. То се изясни и с актовете на Комисията за защита на потребителите /изключена от настоящия спор/, както на последния брифинг, даден преди няколко дни се посочи, че всички банки в България включват в общите си условия неравноправни клаузи.

И не е вярно съждението, че „липсва основание поставеният материалноправен въпрос, касаещ формирането и съдържанието на дължимата от кредитополучателя престация по сключен договор за кредит, да бъде обсъждан и решен в рамките на настоящия конституционен спор“. От този запис съдя, че съдът не е разбрал какво се иска от него и че неговата функция е да пази Конституцията, а не да решава конкретен спор между две страни. Никой не е поставял материално правен въпрос пред КС и такъв той не следва да решава.

Именно тук е разковничето.

Спора за лихвите и злоупотребите с тях следва да отидат в редовия съд и там да бъдат изразени и защитени тези съображения. Точно това се отказва на кредитополучателите с този противоконституционен текст – равнопоставено състезателно производство. Само че разсъждения в тази посока няма.

Решение № 4/12 на Конституционния съд е изградено изцяло върху целесъобразност.

Никъде съдилищата от всички нива не работят така. Правото се гради само на закона, а в конкретния случай на Конституцията и на Закона за Конституционния съд.

В мотивите на решението изобщо липсва анализ на конституционосъобазността на чл. 417 от ГПК относно банките, липсват и мотиви в тази насока. В „анализа“ дори въобще не се споменава чл. 19, ал. 2 от Конституцията, който е нарушен. За сметка на всички други законови и подзаконови актове.

Твърдо считам, че се касае за едно политическо, лобистко и по тази причина мракобесно решение. То обаче е много зле списано правно и злепоставя дори и тези, в чиято полза е решено.

Ако това е началото на нова правна ера тежко на държавата ни.

Ако се самоуважават, конституционните ни съдии трябва да решат как да излязат от тази каша.

/Веска Волева – адвокат/

Print Friendly, PDF & Email