Capture-2013-03-18-at-09.36.28

Погребението на Илия Павлов. Или на Жоро Илиев. Или на друга мутра по избор.

Увод

“Камбаните звъняха петнайсет минути без прекъсване, докато ковчегът пристигаше в катедралата „Света Неделя”. Начело на погребалното шествие вървеше върховният патриарх на Българската православна църква, следван от няколко хиляди души. Като че цяла София се беше събрала в този студен петък през март 2003-та година, за да изрази последните си почести към Илия Павлов – човекът, който въплъщаваше за тях периода на Прехода.”

Помните ли откъде е откъсът? А “Макмафия” на Миша Глени помните ли? А може би ви е правил впечатление следният малък детайл: на корицата на „Макмафия” се мъдри клеймото на издателство “Сиела”? Знае ли Миша Глени кой го издава в България, дали го интересува това и дали изобщо е важно? Важно е, а защо, ще стане ясно в хода на този текст, който отчасти е продължение на серията текстове, посветена на феномените на българското книгоиздаване, a отчасти друго и доста по-мащабно разследване, тъй като се оказа, че споменатите феномени са просто детайл в една по-обширна и надхвърляща скромните рамки на бранша картина. Тази картина описва ситуация, която спокойно мога да нарека тоталитарна, въпреки, че се разгръща в съвременността и в условията на привидно свободен пазар и частна инициатива.

Харесва ли Ви статията?
Само срещу няколко лева месечно можете да гарантирате съществуването на независима разследваща журналистика.
Кликнете тук и станете абонат на Биволъ с Данъкъ "Биволъ"!



За да се добие ясна представа за тази ситуация, ще се наложи, да се отклоня замалко от темата и да се върна далеч назад, в почти митологичните времена преди прехода, за да припомня набързо някои вече позабравени и малко известни факти за началото на частния бизнес у нас и неговата неразрушима, едва ли не сакрална връзка с държавата. Защото във фокуса на вниманието този път е не нечий бизнес, а именно държавата. Технологоизираната, електронно управлявана, тоталитарна държава, която ни очаква в обозримо бъдеще и която е производно на едно тъмно и несподелимо минало, за което се пише много, но знаем малко.

I. Генът на несъстоятелността

1. Контрабанда и високи технологии

Прословутият Указ 56 на БКП, който узакони частното предприемачество у нас, бе обнародван на 13 януари, 1989 г. http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=723&IDArticle=1756 , но ще е грубо опростяване, да се твърди, че това е поставило началото на частничеството у нас. Играчи, при това глобални, в страната ни има доста по-отдавна, още от 80-те когато благодарение на усилията на шпионско-дилърската организация Държавна Сигурност са били положени основите на бъдещата окупация на икономиката ни. Дори не през 80-те, а още по-рано, през 60-те, когато закъсалата ни планова икономика е търсила начини, да върне дълга си към СССР и открила, че контрабандата на оръжие е решение на проблема. Едно разследване на журналиста Христо Христов на близкото ни минало описва в детайли този процес, който започва през 1960 г. със създаването външнотърговско предприятие „Тексим“ със „строго поверително“ разпореждане на Министерския съвет и поверено на офицера от Първо управление на Държавна сигурност Георги Найденов, регистрирал година по-късно, през 1961 г. и първото задгранично дружество с българско участие във Вадуц, Лихтенщайн – фирмата „Имекстраком“. Създадени тайно и под напора на необходимостта, тези дружества по-късно ще се превърнат в източник на обогатяване на малка група висши номенклатурчици и канал за обезкървяване на икономиката ни.

Може да звучи странно, но пак под натиска на нуждата, да се осигурят средства за връщането на съветските кредити бе поставено началото и на развитието на технологиите у нас и особено на електрониката. Идеята била предложена от отговарящия за машиностроенето член на Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов и дори първоначално съдържала патриотичен и идеологически елемент, тъй като била дефакто съпротива срещу рестрикциите на КОКОМ спрямо страните от източния лагер, но под формата на промишлен шпионаж и кражба на технологии от Запада. За целта в средата на 60-те години е бил съдаден отдел „Научно-техническо разузнаване“ към Първо главно управление на ДС, който през 1980 г. е издигнат в самостоятелно Управление „Научно-техническо разузнаване“ (НТР).

Под контрола на споменатото НТР са били всички научноизследователски звена и технологични институции в държавата, но гръбнакът му е бил специално създаденото за нуждите на техно-разузнаването през 1975 г. със секретна заповед Министерският съвет външнотърговско дружество „Индустриално коопериране“ (ИНКО), чийто по-особен статут е позволявал зобикаляне на ембарговите ограничения и внос на забранено оборудване от списъка на КОКОМ на НАТО.*

Много са предприятията изградени по време на т.нар. „златни десетилетия на българската електроника”, но ще се занимая само с тези от тях, които имат отношение към темата за електронно управляваната държава.
Едно такова предприятие е заводът за лентови и дискови запаметяващи устройства в Стара Загора. Това е огромно предприятие, чиято обреченост е заложена от самото начало с размера му – поддържането на такива мощности за производство в област, подлежаща на непрестанни иновации е неоправдано рисков ход, но за съжаление типичен за плановата ни соц-икономика. Впоследствие ДЗУ Ст. Загора се превръща в мощен канал за източване на капитали от страната (в играта до време се спряга и името на самия Робърт Максуел), а също и за промишлен шпионаж (проектите „Монблан“ и „Нева“).

В категорията предприятия, намиращи се под контрола на НТР може да се причисли и едно друго, създадено през 80-те със заповед на самия Огнян Дойнов, но този път за програмно осигуряване – НОРМА АД. Тази фирма е известна с това, че създаде първата правно-информационна система за правосъдието у нас. Приватизирана през 1999 от група свои служители, тя е не само доста актуална, но и играе съществена роля в настоящия сюжет.

В този ред се налага, да спомена поне още едно предприятие заради ключовото му значение и това е „Информационно обслужване” АД. Началото на “Информационно Обслужване” се полага със създаването на ДСО „МОСИ” с разпореждане на Комитета за стопанска координация от 3 юли 1970 г. Компанията е регистрирана като АД едва в средата на 90-те. Мажоритарен собственик е държавата в лицето на Министерството на финансите. Според информацията на собствения й сайт http://www.is-bg.net/bg/page/12 в днешни дни тя заема водеща роля в изграждането на електронно правителство в България, неин мажоритарен собственик е Министерството на транспорта, информационните технологии.

Но да се върна към късните 80-е и контрабандата, от която се пръкна ранното частно предприемачество у нас. Една от първите частни фирми, която направи опит да легтимира дейността си бе „Мултиарт”. Появила се през 1986-та, три години преди Указ 56, според ДВ бр.7 1989 това е „творческо-производителна кооперация”, чиято дейност са „изложби, концерти, ревюта, забави, рекламни филми, увеселения и др. ” Всъщност, Мултиарт няма нищо общо с „арта”. Занимава се именно с контрабанда на алкохол и антики, ползвайки каналите за контрабанда на оръжие на „Кинтекс”, споменатия вече „Тексим”.

http://www.ihist.bas.bg/archiv_doc_info/BHSF-III_Borders_in_the_Hist ory_and_Societies_of_CEE.pdf

Шеф на Мултиарт е Илия Павлов, а член съкооператори още 6 души като Лъчезар Бояджиев, Христо Недялков, а според някои и тогавашният шеф на 6-и отдел на VI Главно управление на Държавна сигурност и собственик на „Арес холдинг“ Димитър Иванов.

Борец тежка категория, напълно некомпетентен в областта на изкуството и чуждите езици, Павлов е описван от някои като харизматичен и умеещ да преследва интереса си в обстановка на нерегламентирана бизнес игра и пълен съдебен произвол, но ако той е неподражаемо компетентен в нещо, то е в това, да въплъщава „успеха”. Неговите безкрайни дефилета в красив дамски антураж пред гладното „простолюдие” са широко коментирани в медиите, но всъщност бизнесът му е пълен провал.

За началния капитал на Мултиарт се носят какви ли не митове, но истината е, че той е свързан с разпрострялата се из цяла Европа, управлявана от Виена контрабандна мрежа на полковника от КГБ Александр Кузин.

Но бизнесът на Кузин е нещо повече от контрабанда. Той ръководи мащабния холдинг Kazin International, който, ако може да се вярва на писалите вече по темата, „се представял от 57 фирми на Запад и 300 филиала и агенции в бившия Съветски съюз с общ оборот от 4,3 милиарда щатски долара годишно.” В него в началото на 90-те са ангажирани 166 000 сътрудници от „най-различни браншове“. Българското пипало на тази международна хидра, разпростряла се в множество браншове, се нарича Мултигруп.

Защо от технологиите преминах към темата за контрабандата? Защо проявявам подобна непоследователност? Защото е непоследователна и логиката на играта, която описвам. Между мутренския бизнес и високите (особено пък крадени) технологии има здрава връзка и тя далеч надживя 60-е на миналия век с първоначалния общ импулс за появата им – принудата, да бъде върнат огромният дълг към СССР. Мръсните пари, тайните глобални игри зад гърба на данъкоплатците, наши и задгранични, протекциите на висшата власт са най-важните атрибути на тази привидно несъществуваща връзка. Радетелят на високите технологии у нас, Огнян Дойнов, например, никога не е признавал публично ангажимента си към „Мултигруп”, но е било практически невъзможно „Мулти” да получава пари наготово, примерно от фондовете на Максуел в Лондон, без намесата на Дойнов, който е бил по това време негов консултант по източно европейските въпроси. Та така…

2. Опити за добиване на легитимност

Мечтата на новоназначените капиталисти да правят легитимен бизнес обаче се оказва по-трудна за осъществяване от очакваното. Кредитното милионерство, тормозът, прецакването на съдружници, установяването на контрол над предприятията чрез рязко напомпване на капитала им все още не е като да бъдат накарани тези предприятия да работят, а капиталът им да носи дивиденти.
Несъстоятелността и нелегитимността са като че ли най-характерните черти на местния бизнес откакто той изобщо съществува. Още през 60-те се е наложило скоропостижно закриване на много от новооткритите задгранични дружества заради ниската им ефективност и заради двойното им счетоводство… Тенденцията се запазва и през 80-те. Подписът на друг един политик от близкото минало, Луканов, стои под много разрешения, за наливане на пари в доказали нерентабилността и неконкурентността си предприятия.

„Мултиарт” следва традицията на несъстоятелността. Той е хаотичен клъстер от фирми с неясна и нерегламентирана дейност. А на един бизнес, за да просъществува, му трябва мащаб, трябва му структура и стратегия. Това е ясно дори на креатурата Павлов. Обременен от лошия си „ген” „Мултиарт” губи актуалност и изчезва, но „Мултигруп” процъфтява. В „Макмафия” се споменава за този период на отчаяние за българите, контрастиращ с разцвета на „Мулти”, чийто централен офис се намира в масивната бивша почивна станция на профсъюзите в Бистришката планина, купена на безценица не от кой да е, а от британския медиен магнат и дългогодишен приятел на Тодор Живков, съветник на Андрей Луканов и „цар на България“, Роберт Максуел. )

Стотици регистрирани компании в България и по света, десетки държавни предприятия от ранга на „Балкантурист“, „Елкабел“, „Минстрой“, „Бургаски солници” и т.н. допълват колекцията на Илия Павлов. Той, (т.е. „Мултигруп”) инвестира в тях, след което ги продава или запазва, уж за да ги развива.

Животът на „Мултигруп” е бурен, цветущ и… кратък. През 1998 г. „Мултигруп холдинг“ АД се преименува на „МГ Корпорация“ (MG Corporation); през септември 2000 г. управлението на активите на последната е поето от MG Asset Management Company, компания регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн, в управителния съвет на която членува и Дарина Калчева Георгиева-Павлова, съпруга на Илия Павлов.

А през март, 2003 Дарина Калчева Георгиева-Павлова става вдовица.

Това е вкратце разцветът и падението само на един от „елитните” Г-13, затворения клуб на едрия български бизес, (в който влизаха също и Красимир Стойчев, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев, Моллов и пр.) От цялата разнообразна престъпна фауна неслучайно обговарям тъкмо него, а защо, ще стане ясно по-надолу в текста.

И така, нарасналата претенция и скъпия лайфстайл не означават нараснали бизнес умения. Осигуряването на чисто минало не гарантира светло бъдеще, а контролът пък по всички вектори на властта не регламентира играта на правене на пари ни най-малко.

„Контролираният” капитализъм по комунистически патент граден у нас, в своята оксиморонност отряза за пореден път не опашката на гущера, а главата му. Предприемачеството така и не можа, да се превърне в привилегия за малцина, упражнявана в добре охраняваната партийна територия, просто защото в неговата същност са рискът, поемането на отговорност и в крайна сметка, усилието за извършване на някаква полезна дейност. А всяко едно производство предполага освен експлоатация на ресурси също и компетентност.

Г13 безславно се разпадна, удавен в сбствените си дребни крамоли. Заквасен с партийна мая, този клуб не успя да смени парадигмата, затова пък успя, да окупира икономиката на България и да я разруши. В крайна сметка не Г-13 щяха а плащат достигналия 10 милиарда долара външен дълг, а търпеливите български граждани.

II. „Невидимата ръка“ (но не по Адам Смит)

Докато „елитните”, но преходни Г-13 показват „стил” и си дават вид, че не държавата, а те управляват, на тихия лобистки фронт също се случват разни неща. Незабележимо, на мета-ниво, но с фатална мощ, както се и полага да е в хибридните пространства между държава и частен бизнес.

Забележително е, че на фона на всеобщата разруха и след смъртта на повечето протагонисти в тази история, (Илия Павлов, Луканов, Дойнов, Максуел), тъкмо тези древни соц-предприятия продължават, да съществуват. И макар рядко медийното внимание да се насочва към тях, ролята им изобщо не е маргинална, даже напротив, доста централна е. Причинта за това е, че тези предприятия бидейки дефакто самата държава, бяха и все още са двигател на несъстоятелността й и то все в името на свободния пазар, частната инициатива и прогреса. Как така ли?

Ще си позволя един рязък скок в съвременността, от чиято перспектива най-добре може да бъде разбран този парадокс.

1.      Търговският регистър

От първия ден на януари т.г. търговският и имотният регистри ограничиха достъпа до информацията си. И този път това не е „случайност”, а закономерност. Още през лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, като доводът бе: фирмените дела съдържат лични данни и това улеснява злоупотребите с тях. На10 февруари 2011 г. пък бе гласуван още по-странният Законопроект за изменение и допълнение на ЗТР, според който свободният достъп до частни фирмени дела ще е привилегия единствено на… властта. Няколко дни по-късно последва срив в ТР, ако се сещате, „поради хардуерна недостатъчност на системата” и медиите нарекоха това „странно съвпадение”.

Ограниченият достъп от 1 януари т.г. изненада доста хора, а не би следвало, защото още в края на август миналата година се мярна из медиите, че това предстои. Новини като тази едва достигат до общественото внимание дори в праймтайм, какво остава за отпускарския сезон. Което е опасно. Защото става дума за твърде лоша новина. Ако купувате имот, опитвате се да правите собствен бизнес или сте разследващ журналист и изобщо се опитвате да функционирате като свободен гражданин на Полиса, със сигурност си давате сметка за риска от един неработещ публичен регистър и не може да не се питате от кого в крайна сметка зависи достъпът ви до държавна информация, която е ваша дотолкова, доколкото сте и данъкоплатец? Отговорът е прост – от споменатото по-горе в текста „Информационно обслужване”. ИО е фирма, от която по подразбиране се очаква да работи като системен интегратор между държавните учреждения. Образно казано то е мозъкът на държавата. В неговата компетентност са:
– изграждането и поддържането национални бази данни и електронни регистри;
– осигуряване на комуникационна свързаност между ведомствата;
– броене на резултатите от изборите в държавата…
– електронният подпис;
– обработка на базите данни на митниците, на НАП и данъчните;
– грижи за системата ЕСГРАОН… И още много други.

Дефакто, ИО не прави нищо от гореизброените неща, освен да поддържа информационните системи на различните ведомства у нас несвързани. Държавата ни буквално е без връзка с главния мозък. Нищо не свързва дори т. нар. „критични системи“ – данъчната, митническата, системата на централната банка и на службите за сигурност. Вместо това, ИО е една фирма, която се занимава с… рентиерство. Също така ИО безгрешно се справя и с:
– присвояването на средства чрез формални обществени поръчки, при които възложителят и изпълнителят са свързани лица;
– възлагането на поръчки към подизпълнители без правила, тръжни процедури и прозрачност;
– влизане в необосновани консорциуми;
– периодично намесване в скандали ;
– обслужване на властта…

Най-сетне, ИО си е поставило за цел, да вбеси българския IT бранш дотолкова, че той да се обяви против съществуването й. През септември, 2010 Българската асоциация по информационни технологии (БАИТ) поиска закриването на фирмата поради непазарните и откровено корупционни методи на работата й.

Не си мислете обаче, че нефункциониращото „Информационно обслужване” не е от полза на когото трябва. Една малка част български граждани, за чийто бизнес трудно можете да научите нещо от публичните регистри, са във владение на огромно количество ценна информация а това кой какво внася и изнася в страната; кой какви проекти и големи сделки се опитва, да осъществи, кой какви местни данъци и такси плаща или какви европроекти движи. Публичните регистри са кутии с двойни дъна, които имаме съмнителната привилегия да пълним с данни за своя собствен бизнес, граждански, имуществен и дори здравен статус и то благодарение на собствените си данъци, в полза на шепа невидими. И това ако не е пародия на известната доктрина за невидимата ръка на могъщия пазар!
Дефакто, за нас работи едно Дезинформационно обслужване и ефектът от него е не само икономически, но и политически.

За да се разбере политическият ефект и как точно функционира „демокрацията” в МУтрицата, ще приведа още един актуален и много конкретен пример с проведения наскоро референдум „За и против АЕЦ Белене”

2.      Референдумът

На 27 януари т.г. се състоя първият референдум в посткомунистическа България, „За и против АЕЦ Белене”. Това е трудно за обговаряне събитие, защото на пръв поглед  е невъзможно да се определи къде точно свършват политическите обструкции, къде – законът и къде започват технологичните беди. Цялата съвкупност от проблеми изглежда така непроницаема и извън контрола ни, че едва ли не от нас се очаква да приемем произхода ѝ за трансцедентален и да се примирим. Всъщност, публичните ни администратори и всички тия нормо- и законотворци, наследници на стария режим от които зависи народният вот, са най-профанен източник на безредие, който трябва да бъде анализиран веднъж завинаги, овладян и разлъчен с технологиите към които няма никакъв принос и отношение, освен злоупотребата.
В дните преди референдума често срещах из мрежата определението „информационна война”. Такава наистина се води, но тя не се изчерпва с пропагандата „за” и „против” АЕЦ. Тя надхвърля сроковете на един референдум и рамките на една конкретна кампания. Информационната война у нас е перманентна и това е войната, която държавата води срещу собствените си граждани и съпротивата срещу която трябва да е перманентна, макар сиптомите да ѝ са видни главно по време на избори и около провеждането на някоя реформа. Вече стана дума за ограничения достъп до публична информация. Тази същата информация в публичните регистри, националните бази данни, комбинирана със законите, които съпътстват прилагането на технологиите, постулират една реалност, в която играта на демокрация е обречена, а механизмтите на невъзможността – брутални и прости. Единият от тези механизми се нарича „печатане на бюлетини”. Според закона, право да ги печата има единствено фирмата, спечелила публичен търг. На сайта за обществени поръчки TARGOVE.bg в деня преди референума бе виден само обявеният търг за печатането на бюлетини за референдума АЕЦ Белене, не и приключването му. Изглежда чиста формалност, дребнава подробност на фона на по-достойни за медиатизиране страсти лисата на информация за бенефициент, та сигурно затова при сондажа ми из разни групи в социалните мрежи непосредствено преди референдума никой не си направи труда, да се покаже информиран по въпроса. Публична тайна е, че една и съща „образцова” фирма обслужва подобен вид поръчки от десетилетия, независимо от скандалите и очевидните злоупотреби и никой, абсолютно никой не може, да предотврати това.
Друг механизъм: дни преди референдума из медиите се появиха разкрития, че в списъците с гласоподавателите има 120 годишни граждани. За пореден път всички бяха безкрайно учудени, все едно законът за Гражданска Регистрация и Административно Обслужване съществува отвчера и никой не знае, че у нас се случва точно така… Инструкцията за общуване с ГРАО, разбрах, никак не е лека. Тя се състои от поредица писмени запитвания, но без гаранция за отговор накрая, дори и при старателно следване на процедурата. Това е комуникация, която на пръв поглед би могла да се автоматизира лесно, толкова повече, че се случва в рамките на едно министерство. В Изборния кодекс е заложено изискването от списъците да се заличават имената на гражданите, които са напуснали и не са се завърнали в страната два месеца преди изборния ден, но това е неизпълнимо на практика, чисто и просто защото ГРАО не е институция, чиито служители обикалят по адреси, да проверяват на място. Според регламент 562 на европейския парламент пък, отнасящ се за режима на движение на лица през шенгенските граници информация за напусналите страната не се поддържа, та оттам да има смисъл, да се заложи в изборния кодекс и автоматичното заличаване. (Само като информация: Справката по Закона за достъп до информация за българи, декларирали настоящ адрес в чужбина струва 2000 лв. )

Излиза, че технологичната безизходица е чисто законово оправдана, заложена, подсигурена. Липсата на комуникация между институциите, в случая МВР, Външно министерство и ГРАО е не заради отказа на Информационното обслужване да заработи като системен интегратор между ведомствата като саботира всеки опит за прозрачно администриране, а защото просто законът повелява така. Това е абсурд, а в случая с референдума е абсурд със зловещо политическо измерение.

3. И кой в крайна сметка е отговорен за тези регистри?

В момента ИО се управлява от огромна администрация, надвишаваща дори броя на ангажирания с полезна дейност технически компетентен персонал. Начело на фирмата е Съвет на директорите, чийто председател е математикът професор Михаил Константинов, специалист по изборния процес, дългогодишен член на Централната избирателна комисия (ЦИК) и едноличен собственик на „Агенция за прогнози и анализи” ЕООД http://apa.bg/. Самият Съвет от тричленен наскоро се е увеличил до петчленен, като другият нов член на съвета е някой си Ивайло Борисов Филипов. **  Консултант на свободна практика, който по-рано е бил служител на дружеството, а също така и разследван от „Капитал” за афинитета си към парите от фиктивните държавни поръчки, http://www.capital.bg/blogove/pravo/2009/06/23/740010_edin_proekt_za_902_hil_lv/ той в момента е и представител на „Информационно обслужване”.

ИО макар и зле функциониращо, е ябълка на раздора при всяка смяна на властта.  Причината за това не са огромните печалби на предприятието, те са по-скоро скромни, а фактът, че ИО съвсем не застрахована от приватизиране. А това, на частно лице да се позволи, да сложи ръка на всички държавни бази данни и да ги ползва в своя изгода, е перспектива повече от зловеща. В началото на есента на 2010 стана ясно, че кабинетът тихомълком е извадил „Информационно обслужване” от забранителния списък и се готви, да я приватизира. Из кулоарите на МС тръгна клюката, че новият собственик ще е Цветелина Бориславова, въпреки очевидния конфликт на интереси в който щеше да я вкара широко обнародваната й близост с премиера Борисов. Слухът не е бил безпочвен доколкото Бориславова е доста компетентна в (злоупотребата с) ИТ. Богатата ѝ дейност включва работа в „ИНКО” през 1985 г., кражби на ембаргови технологии от Запад (проектите „Нева”, „Монблан” и ПР 797”), а също и представителство във втората по големина фирма в Европа за производство на електронни тестери за платки, „Spea”, през 1989 г. Коментираше се също, че ако това се случи, победата на ГЕРБ на местните и президентските избори е неминуема, тъй като грубо казано ИО брои резултатите. В крайна сметка ИО все още е собственост на държавата, но както стана дума, това съвсем не означава, че в работата му не се намесват частни интереси. Ненапразно изброявайки компетентностите на шефа на надзорния съвет Денчев, споменах лобизма. Това поняти е измежду ключовите в този сюжет, тъй като урежда деликатните отношения между държава и частен бизнес. „Урежда”, в смисъл, държи под контрол и в полза „на когото трябва” процеси, които би следвало да се подчиняват на логиката на пазара на държавните поръчки. Само по себе си, отношение частна фирма/ държава не е прецедент и се урежда с помощта на публични търгове, в които фирмите се състезават помежду си при ясни правила, но май не това е практиката на Информационно обслужване. А в случай, че не знаете или още не се досещате кой е главният бенефициент в тази игра, ще ви улесня.

Ако съдим по информацията, която фирмите сами споделят за себе си на сайтовете си, „с всички големи проекти на Българското електронно правителство” се занимава фирмата „Сиела”.

Ето, че стигнах най-сетне до „Сиела”. Що за компания е това и какво я прави „подходяща”, да се занимава с национални бази данни ще стане ясно в продължението.
(следва)

* (В управлението на ИНКО в хода на времето са се озвавали такива интересни лица като Даниел Велчев и Цветелина Бориславова.)

** Забавна подробност е, че въпросният Борисов е автор на нескопосан бриколаж, озаглавен „Неприличен роман”, възпяващ възхода на местния „нуво риш” в стила на Минаев. Адмириран от местната литературна общност за „новите” и „важни” трендове, които „вкарва” в литературата ни, той дори е награден за дебюта си в националния конкурс „Южна пролет”.

ERRATUM: „Ивайло Борисов Филипов, изпълнителен директор на Информационно обслужване АД, се оказа съвсем друга личност и няма нищо общо с автора на Colibri освен сменените презиме и фамилия. Авторът се извинява за тази грешка и се надява нейната относителна несъщественост да не отклони вниманието от разглежданите в текста проблеми.“

Право на отговор от Сиела

Материалът публикуван на вашия уважаван и четен сайт е със заглавието Мулти Input, Сиела Output.

Да започнем с това, че авторката на материала през месец септември 2009 г. е кандидатствала Сиела да издаде книгата й „Безподобните“. Поради това, че книгата не представлява интерес, на авторката е отказано издаването на книгата в Сиела. Въпреки че Сиела не само е едно от най-големите български издателства, но е и най-големият издател на български автори. Разбираме огорчението на отхвърления автор. Но не бива злобата да се изразява в търсенето на „реванш“ чрез писането на нескопосани и неверни неща. Това говори лошо не само за човека, но и за автора. Показва и наличието на лоши нравствени качества – да кандидатстваш да те издадат точно на място, което оплюваш. Това качество си има и име. Това, освен всичко останало, представлява и морален конфликт на интереси.

Дори да не забележим открито манипулативното заглавие, по-нататък във втората част на материала се срещат следните фирми и организации.

1. Хюлет пакард

2. Майкрософт

3. Интраком

4. Щази

5. Апис

6. Сименс бизнес сървисиз

7. Латона

8. Лирекс

9. Стемо

10. Сиенсис

11. Телелинк

12. Лакорда

13. Bloomberg

14. Lexis-Nexis

15. ЦАПК „Прогрес“

16. Скрипто

17. БАИТ

18. „ФРМС Консулт“

19. Георгиев, Тодоров и Ко

20. Инфонотари“ ЕАД

21. CNSys

Извиняваме се ако изпускаме някой и се радваме, че името ни е сред това на Хюлет Пакард, Майкрософт, Сименс и Lexis-Nexis. Дай боже всекиму!

Това, че именно Сиела е изнесена в заглавието на материала при толкова много организации и фирми е меко казано манипулативно и ни напомня само един факт. Много е лесно да се смесят факти и събития от последните над 10 години и да се правят инсинуации на тяхна основа. Принципът е като в стария виц – „него ли го обраха, той ли беше обрал някого, не помня, ама имаше нещо“.

Върхът на всичко са заключения от типа на: „Друг един интересен детайл е, че от 10-те обособени позиции (лотове) са били сключени 9 договора, а обособена позиция 6 – за изграждане на единна правно-информационна система, за която са щяли да се състезават „Апис“ и „Сиела“ (и която е била ‘резервирана’ за Сиела според думите на инсайдъри), не е подписана. Този детайл ми бе обяснен отново с намесата на многоуважавания Коркулас. Лично Коркулас е отказал да подпише лот 6 и той е отпаднала като договор, което поставя „Сиела“ в ролята на ощетена.“

Ясно е, че сме лоши дори, когато не е проведен търг и Сиела не е спечелила. Изразът „според думите на инсайдъри“ е израз равностоен на „една жена каза“. Само, че ако в частния живот на отделния човек това минава в графата „клюки“, то когато се говори за фирми, които имат изграден авторитет и име това е меко казано поръчка за нелоялна конкуренция. Атакува се определен бранш и сегмент на пазара като под формата на журналистическо разследване се прави черен и при това неверен ПР. Цялата публикация изобилства с подобни твърдения и „разсъждения“.

Не смятаме да разглеждаме по-нататъшните твърдения, които са същата смесица от факти и открито манипулативни послания. Достатъчно е да споменем само, че ако авторът на този „материал“ иска да се произнася по отношение на практиката с търговските регистри, не е лошо да посети поне следния сайт:

https://e-justice.europa.eu/content_business_registers_in_member_states-106-en.do

Препратката е безплатно от нас по графата „просвещение“. Тогава твърдения от рода на „Това, което ще се случи благодарение на технологиите ще е едно преплитане и сливане на различните типове власт, което е и софистициран, изпипан, недоловим начин за въдворяване на обществото ни в един технологично „подкован“ тоталитаризъм!“ най-вероятно няма да се появяват, поне не в сериозни публични издания, за какъвто ние считаме „Биволь“. Нека да оставим такива материали за медии от типа „Звездите ми говорят“.

Същия сайт на Европейската комисия може да е добър отговор и на твърденията за обособяване на „Агенция по вписванията“. Ще цитираме само частта за Великобритания. „All limited companies in England, Wales, Northern Ireland and Scotland are registered at Companies House, an Executive Agency of the Department for Business, Innovation and Skills (BIS).“

Сериозно издание като информационния сайт „Биволь“ би следвало да игнорира подобни материали или поне да поиска сериозна фактологическа обосновка от автора. В противен случай Сиела неправомерно ще понесе щети от така наложения черен неверен ПР.

Надяваме се, че след правото ни на отговор няма да следва редакционен коментар, който да обезсмисля това ни право.

Подкрепете кампанията #DMSЯневагейт за популяризиране на Яневагейт във Facebook

Ако цените нашата работа подкрепете сайта "Биволъ" с дарение (банков превод, в брой - през Cashterminal, ePay.bg - EasyPay, PayPal, биткойни), абонамент или покупка на наш рекламен продукт:

Print Friendly