Смъртта на Пламен Горанов от Варна Mind the horns!

“И самият Юпитер да бе потърсил най-достойното зрелище на света, дори той не би намерил нищо по-възхитително от гибелта на Катон.“

“Ето как загива най-храбрият мъж в Япония!“

Много хора у нас “изгарят” преносно. А неколцина изгоряха съвсем буквално. Като индийски гимнософисти на кладата. Като факли – който си иска да го приема за какъвто си иска символ. Остава само едно – ужасяващата гибел на онези, които не можеха повече да издържат лъжата, кражбата и посредствеността, в които живеем. Много е лесно да поставим тези обгорели трупове на пиедестал – и така да избягаме от тях, както отдавна сме избягали и от Христовата Голгота, и от бесилото на Левски. Много е лесно и да обявим изгорелите за обикновени луди – и така да поставим или материалния си интерес, или здравия си разум на също така удобен пиедестал. Е, да, тези хора бяха обикновени. Но не бяха луди. Бяха обикновени като всички нас: куп плът, който лесно се поддава на лъгане, стригане, доене… и печене.

Последният изгорял е Пламен Горанов от Варна, мъжът с името-поличба. Пламенен човек, очевидно. Горящ човек – във всеки възможен смисъл. Починал е на самия Трети март, когато би трябвало да сме най-чувствителни към ставащото на собствената ни земя. Дали и това е поличба за нещо? И за какво? За нашето събуждане? Или за това, че слепите няма как да видят дори и най-яркия фар?

Трудно е да пренебрегнем такова събитие. Да, свикнахме с всекидневната хроника на загинали по пътищата, в свади, при покушения, във войни и бедствия – в чужбина, но и в самата ни страна. Свикнахме да смятаме, че смъртта ще ни подминава още десетилетия, така че всъщност засега не ни засяга. Изолираме се от собствената си смъртност. Но един от нас, млад мъж, може би с нелошо бъдеще, очевидно не без лични качества, най-малкото нелишен от силни страсти, не се изолира от нищо. Той направи онова, на което ние, останалите, може би още не сме готови – стана жертва. Буквално всесъжжение за нас, изгорена жертва. Да не бягаме от думата – holocaustos. От старите всесъжжения не е вкусвал никой смъртен – това не е обичайният курбан, с който сме свикнали. Не е Гергьовско агне. Не, това е жертва, от която би трябвало да опитат само боговете – и затова тя изгаря напълно. А понякога, както в случая, е чоешка жертва. Нещо още по-рядко и още по-страшно – доброволна жертва като Ян Палах. Или като римлянин, който се посвещава на подземните сили с все коня и доспехите си.

О, някой сега ще каже, че това не е по християнски. А християнско ли е да се свиваме не от смирение, а от безгръбначна липса на характер? Християнско ли е – не, човешко ли е – да търпим произвола на цинични крадци, които ни плашат с перспективата на тяхно място да дойдат други като тях, само и само за да оставим първите такива на позиция, от която да продължават да ограбват бъдещето на хора като Пламен Горанов? Тоест – и на хора като нас? Нима е особено християнско да обезсмислим жестоката смърт на един решителен човек, проявявайки търпимост към онези, заради които той се е видял принуден да загине? А и пак да припомня – всъщност Пламен Горанов не е единствен в страшната си стъпка. Християнско ли е да премълчаваме името на човек, който премина през истински огън, защото страната му беше станала за него по-ужасна и от огъня? Кой е по-малко християнин: отчаяният или отчайващият?

Най-сетне смъртта на самозапалилите се в последните седмици българи трябва да бъде онова, което действително да ни стресне. Това е нашата собствена смърт.Всеки от нас изгоря в Търново, във Варна, в София или където се намира. На всекиго от нас плътта бе късана парче по парче години наред. Дълго време нашите собствени планове и надежди бяха спирани от “няма пари”, от “има друг кандидат”, от “има и по-важни неща”. Колко хора са принудени ден след ден да търпят откази във всичко? И то нормални, свестни, здраво работещи граждани. Става дума далеч не само за необяснимо високи сметки и ниски доходи; о, далеч не е само това.
Вече става дума за отказани кредити за собствен бизнес, за отказ на иначе добре рекламиран лизинг, за отказ да бъде финансиран проект, за намиране на “друг кандидат” в последния момент, за отказ от правосъдие, за отказ от полицейска намеса при нужда във всекидневието, за корупция, безхаберие и безчовечност в администрацията. Не, не казвайте, че не разбирате тези думи. Всеки се е сблъсквал с бетонната стена на безразличието, когато се е опитвал да прокара своя идея – било в някаква търговия, било в културен или земеделски проект. Фотограф, бакалин или земеделец – всеки, който няма подходящите контакти или желанието да плати разрешителното си на по-висока от законната цена, се оказва оплетен в безобразна мрежа от документчета, таксички, неразумни срокове и налудничава дезинформация, било от частни, било от държавни администратори. Резултатът е нация, лишена от инициативност. Стотици хиляди хора в прекрасна възраст, отказващи се от плановете си и напускащи тази поробена земя – в посока било към чужбина, било към бутилката, а напоследък – и към Елисейските полета.

Напоследък ли? Българи не се самоубиват от днес. Нашите Ян Палаховци, Катоновци и отчаяни ронини се срещат далеч не само в последните седмици. Хората стрелят по себе си, тровят се, а понякога приключват и със семействата си. Те повече няма да опитат хляб или вино, няма да прегърнат никого, няма да се засмеят или да се разплачат. Всичко това им е отнето по окончателен начин. Това е война на българите срещу самите тях. Имаше случаи, в които перспективни и уравновесени армейски офицери се самоубиваха при съсипването на въоръжените ни сили. Прилича на война без врагове и фронтове. Добре, но ако е война, защо да я водим срещу самите себе си? Защо да продължаваме един по един да загиваме или да бягаме? Има причинител на това безпомощно саморазрушение. Яростта, която насочваме срещу себе си, трябва да бъде пренасочена към този причинител, към този противник.

О, да, българското общество има враг. Ние имаме враг. И политическото ни тяло, и всеки от нас поотделно има враг. Звучи страшно, нали? Двадесет и първи век е, намираме се в цивилизованата част от света, а все пак имаме враг. Колко архаично. И колко истерично звучи само. Направо конспиративно. Да не кажа – по комунистически. С това ще ни плашат – да не звучим като комунисти. Но какво да правим, когато фактът е налице? Има ги загиващите и бягащите българи. Неколцина изгоряха и смъртта им беше наистина зловеща. Да допуснем, че враг няма… но тогава защо млади, здрави и пълни с енергия мъже и жени ту напускат страната, ту направо умират? Дали някакво окървавено чудовище не броди в мрака отвъд пределите, осветени от слабия ни лагерен огън?

За вражда не са нужни двама противници – и един стига. Достатъчно е да се намери онази грозна сила, която ще взима стотинки от децата в училище и непосилни такси и цени от родителите им, а в замяна ще сервира на всички само унижения. Никакви доходи, никакви перспективи за собствени начинания. Звучи ли левичарски? Звучи ли комунистически? Напротив. Нямаме Стайнбек, който да опише едновременно отвращението си от комунизма и от бездушните фактори на истаблишмънта. Но точно такава уравновесена позиция ни е нужна. Ние би трябвало да бъдем нация от спокойни и уверени дребни собственици. Хора, които произвеждат и продават, които създават продукция и са стопани в дома си. Вместо това сме превърнати в тълпа уплашени голи нещастници, треперещи в камиона-душегубка, извеждани един по един посред нощ.

У нас няма комунизъм и комунисти. У нас има само феодали, които си служат ту с комунистическа, ту с антикомунистическа реторика – и толкова. Псевдосоциалисти и псевдоантикомунисти. Това именно е нашият враг: съществуващата политическа класа. Кой знае, може и да има някое и друго изключение, някой почтен човек, случайно успял да се издигне на административен пост. Но точно в момента обобщението е важно.

Може би това звучи разрушително? Не е такова. Разрушителни са няколкото клики, чийто лобизъм, корупция и крадливост нарушават и законите, и елементарната човешка почтеност. Всъщност, говорейки за законност, няма как да пропуснем, че самите закони в България се пишат неясно, с пропуски и вратички, така че да обслужват възможността за тълкувания в полза на който и да е частен интерес – стига този интерес да е подплатен с платежоспособност. България не е просто прогнила – тя е червива. Дори дребен уличен търговец на книги предпочита да плаща подкуп в общината, вместо да чака безкрайно дълго за законно разрешително и междувременно да бъде съсипан от неслучайно насочени проверки и глоби. Това е държавен рекет. Обикновените биячи от 1992 са заместени направо от общинските инспектори. Разрушително е да се продължава с търпимостта към подобен начин на живот. Разрушително е да сме смирени.

Нашият враг са общините, съдилищата, областните управи, митниците, министерствата, Народното събрание и държавният глава. Нашият враг е хилядоглавият узурпатор на българската държавност. Във всяка институция на водещи позиции стоят цинични, крадящи, корумпирани хора. Те не пропускат проект без протекции, не раздават правосъдие без интерес, не гарантират конкурс без пристрастия – и с това съсипват надеждите, самочувствието и нравите ни. И дори няма значение кой от коя партия е – произходът и моралът им е еднакъв. Какви ти “маскари”, става въпрос направо за удушвачи. Те смучат и харчат за себе си нашите данъци и такси, те спират нашите инициативи, те предоставят удобен терен за дейност на престъпни картели, те препъват нацията.

Ах, нима това са приказки на анархист? Съвсем не, защото българска държава трябва да има. Трябва да има институции. Трябва да има Народно събрание, правителство, общини, съдилища и закони. Трябва да има дори партии в законодателния орган. Разбира се, че трябва да ги има, защото друг начин на съществуване не е възможен. Но не трябва да ги има хората и неформалните кръгове, които са обсебили институциите сега.

Всичко това има съвсем преки отражения върху начина ни на живот: ние вече не сме инициативни. Малките производства и търговии се задъхват и затварят. Ние не купуваме български стоки. Работим все по-често за чужденци и доста често – за унизително ниско заплащане. И като краен резултат – не можем да си позволим бракове и деца в България. От време на време се самоубиваме.

Всеки, който има себе си за българин, за гражданин и за човек, би трябвало да държи на България – защото България е рамката на нашето съществуване като човешки същества. И точно заради това всеки от нас би трябвало ясно да си дава сметка, че огромното мнозинство сега живеещи от и във управлението на страната се състои от наши врагове. Врагове на нашето благосъстояние и човешко достойнство. Врагове на нашите тела. Врагове на нашите души. Врагове на Пламен Горанов. Защото Пламен Горанов – това е всеки от нас.

Този човек изгоря, за да спрем да бъдем печени на бавен огън.

Текстът е препечатан от блога на Манол Глишев с разрешението на автора

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.