doynov

Биволъ представя журналиста-ветеран Димо Ангелов, работил като представител на БНТ във Виена в годините когато се препират огромни суми през външнотърговските дружества, създадени от Първо главно управление на ДС. По-рано разследване на Биволъ показа как с помощта на „верни другари“ от ГРУ, днес тези капитали се материализират в България като огромни курортни комплекси по Черноморието. Пътят на мръсните комунистически пари не е лесен за проследяване, но героите, които са ги движили са живи, здрави, богати и на завет от правосъдието заради изтеклата давност. Което обаче не отменя нашия дълг пред историята и истината да бъдат разкрити техните схеми.

Отговори, които никому не дължа

Димо Ангелов, журналист, Януари. 2013

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИМА САМО ЕДНО ЛИЦЕ

За един януарски миг от историята , в който професията ми ме сблъска с Огнян Дойнов и с мръсните пари

Арестът през месец Декември 1993 година на виден български комунистически бонза , какъвто безспорно беше Огнян Дойнов , във Виена от австрийските специализирани служби е събитие без аналог за времето си, което не може да бъде изличено, забравено или пренебрегвано. Но то би могло да бъде омаловажано – например в книга, наречена СПОМЕНИ на Огнян Дойнов, „литературно обработени“  от „подвизавалата се под прикритие в журналистиката“ Зоя Димитрова , достигнала до върха на звездната си кариера чрез една щатна служба в ДАНС , подведена под съдебна отговорност, основателно или не, за злоупотреба или не със служебното положение; напуснала или уволнена – нейна си работа; опитала, но не успяла да се върне в журналистиката, като главен редактор на вестник – понякога професията отхвърля чуждите на нея персони.

През месец Декември 1993 година във Виена бяхме трима официално акредитирани български журналисти. Общото за нас беше , че всеки живееше и работеше в Австрия за препитанието си; бяхме членове на Съюза на чуждестранните журналисти в Австрия и бяхме преминали през една сложна и продължителна процедура на акредитация от австрийското външно министерство: Цветана Делибалтова за БТА; Ивайла Вълкова за вестник Труд и моя милост – Димо Ангелов, кореспондент на Българската национална телевизия БНТ; от България ние получавахме само хонорари за реализирани журналистически материали. Толкова за нас.

Вероятно така и нямаше да напиша този текст, защото професионалните ми изяви от Виена са показвани в продължение на години от екрана на Българската национална телевизия и са излъчвани в ефира на програма Хоризонт на Българското национално радио. Те са публично достъпни и днес, ако някой се интересува от тях. А и историята не се интересува от мен, а от събития, които не само не са обяснени и до днес, а и са изопачени.

В средата на месец Декември 1993 година по телефона във Виена от България ми позвъни журналистката от международния отдел на вестник „24 часа“ Дарина Младенова. С нея, с шефа на отдела Васил Захариев и с колегите им поддържах коректно колегиални отношения. Обичайно беше да излъча новина или интересно събитие от Виена в новинарските емисии на единствените тогава българска телевизия и българско радио и след това колеги журналисти да напишат във вестниците си подробни материали за своите читатели. Този случай не беше такъв. Дарина беше интелигентно момиче и сериозен професионалист – тя много внимателно ме помоли за помощ – трябваше й втори независим достоверен източник, по възможност от австрийските власти за потвърждаване на нещо, което вестникът се готви да публикува. Дарина не ме попита дали знам, че във Виена е бил арестуван Огнян Дойнов, не ме попита, ако знам, защо не съм отразил ареста, въобще не коментирахме темата. Такива бяха неписаните правила в журналистическия занаят, които ние, журналистите, които не бяхме  „под прикритие“ в своята професия винаги спазвахме. Имах само един верен ход – да се обърна за официална позиция към говорителката на австрийското министерство на вътрешните работи.

Истината е, че ние – тримата български журналисти, официално акредитирани в Австрия, знаехме, че във Виена преди дни е бил арестуван и освободен Огнян Дойнов. Не го бяхме отразили до момента, защото знаехме и още нещо. Което в така наречените СПОМЕНИ на Огнян Дойнов е поднесено на евентуалните читатели, волно или неволно , като едва ли не случайна полицейска грешка, която веднага е коригирана. Знаехме истината – към Огнян Дойнов, към неговото пребиваване във Виена и към контактите му проявяваха интерес „партньорски служби“ от различни държави. В подобни случай журналистът много внимателно търси същината на проблема, различните аспекти на събитието – за да каже истината, такава, каквато е.

Събрахме се тримата български журналисти във Виена заедно и по установения в Австрия ред помолихме за официална информация – отбележете – за интереса на специализирани служби – Интерпол, английски и австрийски служби към пребиваването, контактите и заниманията на Огнян Дойнов във Виена и връзката им с предишното пребиваване на Огнян Дойнов в Осло и в Лондон. Отговориха ни официално, светкавично и максимално кратко – Огнян Дойнов в момента не се намира под арест в Австрия. И толкова. Нищо повече.

Преразказах дословно официалното изявление на австрийското вътрешно министерство на колежката си от вестник „24 часа“ Дарина Младенова. И я поставих в трудна ситуация. Оказа се, че българският Главен прокурор, тогава, Иван Татарчев, упражнява натиск да бъде тиражирано в публичното пространство, и то, от журналисти, че Огнян Дойнов е в ареста в Австрия. Какво се е случило сетне през този декемврийски ден на 1993 г.в редакцията не съм се интересувал и не знам. Колежка ме беше помолила, бях коректен към нея.

След часове се развихри истинска зимна вихрушка от приказки . Главният прокурор на България , тогава , Иван Татарчев след като се убедил ,че не е успял да използва българската журналистика като маша се хвърли сам самичък в една жалка и предварително загубена битка – в ефира на Българското национално радио той , Главният прокурор , заяви , че Огнян Дойнов е арестуван и се намира в затвора в Австрия. И Националната телевизия , и Националното радио реагираха светкавично – помолиха ме за директно включване в първите им следващи новинарски емисии . От мен се очакваше в рамките на 40 секунди , на до девет изречения да кажа в централната новинарска емисия в 20 часа по Българската национална телевизия къде е Огнян Дойнов.

Оставаше ми много малко време. Веднага се срещнах с колежката си Цветана Делибалтова , кореспондент на Българската телеграфна агенция във Виена и получих от нея кратката информация , която тя подготвяше да изпрати в София. От репортерския касетофон на Ивайла Вълкова , която осъществи в наше присъствие с колежката Делибалтова контакта с говорителката на австрийското вътрешно министерство си свалих копие от записа на разговора. Декемврийският ден беше кратък , вече се смрачаваше.Предстоеше ми едно много отговорно включване в централните новини на Националната телевизия – качих се на колата си и се озовах пред къщата на Огнян Дойнов в Тринайсети квартал на Виена. Не се поколебах – позвъних на звънеца на външната ограда на къщата , която беше по-навътре в градината. Светна външната лампа и видях съпругата на Дойнов да тръгва по стълбите.Реших , че контакт с нея не ми е достатъчен , но не знаех как ще реагират те. Светна стая , с прозорец към двора , без пердета и до него застана Огнян Дойнов – по пуловер , с вечната си цигара.Видя ме пред портичката , но не реагира – просто остана загледан навън.Не чаках и миг – обърнах се , тръгнах и още в колата вече знаех наизуст своите девет реда , главното в които беше – Огнян Дойнов е във Виена , не е в ареста , а в къщата си. Премислях всяка своя дума и си давах сметка какво ме чака – познавах лично и Татарчев ,и Дойнов.Предстоеше и двамата ,всеки по своему ,да ме подгони и да ме гони до последно.

Главният прокурор на България, тогава, Иван Татарчев не ми беше интересен. От професионална гледна точка. Не беше висока топка в занаята си. Може би защото комунистическата власт фарисейски го беше допуснала да завърши право, но после го беше отпратила да работи като каменоделец. С времето бе успял, все пак , да бъде записан като адвокат, но носеше в себе си житейската почтеност и наивитет на обикновения човек, беше далече, много далече назад в професионално отношение от безмилостните акули в занаята на прокурора. Той просто нямаше и нулев шанс – нито пред старата номенклатура, нито пред новите грабители.

По принуда в последните декемврийски дни на 1993 година си разменях с Татарчев, предимно в ефира на Националното радио , „актуална информация“ по случая Огнян Дойнов . Докато го извадих от галошите му и Главният прокурор на България вбесен каза, че може информациите му да са неточни или закъснели, но той лично ще донесе Огнян Дойнов в чувал в България. Повече никоя медия не прояви интерес към Татарчев.

Истината винаги има само едно лице. И тя не се съдържа в така наречените СПОМЕНИ на Огнян Дойнов. В късната есен на 1993 година „партньорските служби“, както сега ги наричат, умно замислят и неуспешно реализират един фрагмент от сериозна международна разработка, опитваща се да проследи потоци мръсни пари. Няма как в нея да са пропуснати актуалните контакти между Максуел, Андрей Луканов и Огнян Дойнов. Номерът на „партньорските служби“ е: подава се неофициална оперативна информация на Главния прокурор на България, той я официализира и чрез съдебната система на България започват следствени действия : от тях се очаква не да открият нещо, само да легализират оперативна информация, която ще получават периодично.

Главният прокурор на България, тогава, през есента на 1993 година , „не вдява“ . Иван Татарчев е изостанал на светлинни години от времето, той живее с македонското минало на предшествениците си и със своето минало на преследван от комунистите. Не разбрал за какво иде реч, умственият и професионалният потенциал му стигат само дотам – да поиска нещо „черно на бяло“ . Разбира се , получава нещо, което не може да му послужи за нищо и през Декември 1993 година отправя едно голо писмо с искане Огнян Дойнов да бъде екстрадиран от Австрия в България. Така на „партньорските служби“ не просто им е даден шах , те са мат. От Иван Татарчев, Главен прокурор на България; от Ангел Ганев, завеждащ отдел „Следствен“ в Главна прокуратура и от Михайл Дойчев, шеф на създадената в България прокурорско –следствена група по случая Огнян Дойнов. Причините ? Оставям ги без коментар. За да кажа – последиците са , че една основана на факти и на достоверна информация операция за потоци мръсни пари е провалена, сведена е до един … чувал .

Естествено, поставени до стената, австрийските служби осъществяват един кратък арест на Огнян Дойнов, към когото подчертано се отнасят, и по неговите собствени признания, като към криминален елемент .

Така наречените „партньорски служби „ през месец Януари 1994 година , след провала на опита им да се подпрат на Татарчев за да продължат напред , направиха рязък завой. Те задраскаха от един път темата за комунистическото минало и за шпионажа от онова време; за Максуел, за Огнян Дойнов, за Андрей Луканов; за техните съратници и домашни противници. Президентът Желев в Давос обеща, че България вече няма да шпионира Европа , написах и публикувах цяла вестникарска страница с конкретни факти под заглавие : „България продължава да шпионира свободния свят“ . Неща, от които никой в стара Европа вече не се интересуваше : хората с имена, написани от мен през Януари 1993 г. продължиха да си благоденстват на Запад до 2012 г. Така , след като се провали инсинуацията около ареста на Огнян Дойнов в Австрия стана необходима и възможна следващата, втора преднамерена спекулация в онова нещо със снимка на Огнян Дойнов , което нито е книга , нито са достоверни спомени. Това просто е явна и откровена фалшификация.

Пътят по света на Огнян Дойнов преди и след падането от власт на Тодор Живков сам по себе си е ясен – и за журналистите , и за службите. От Осло , през Лондон до Виена – това е житейската пътечка на един след десетоноемврийски мъченик , за какъвто е представен Огнян Дойнов. Както се казва – дай боже всекиму.

През Януари 1993 година, както и през Януари 2013 година, компетентните служби в Централна и Западна Европа професионално, но дистанцирано се опитваха и се опитват да пробият защитните стени издигани от крадците на пари. Огнян Дойнов беше успял горе – долу да съчини своите обяснения за Осло и за Лондон: бил посланик на държавна заплата в Осло, но сам се отказал в знак на протест ; в Лондон бил консултант не на кого да е , а на Максуел и то – срещу скромна годишна заплата. Е, оставаха един два въпроса без отговор : как така при Максуел , след като са публично известни повече от близките отношения между Андрей Луканов и Максуел и почти четвъртвековната вражда между Андрей Луканов и Огнян Дойнов, с много мръсни номера ; като как се купува къща с двор в баровския 13 квартал на Виена , в който е и резиденцията на българския посланик –дори само процедурата е непосилна за българина, да не говорим за цената и за мястото на имота .

През Януари 1993 година и Виенската прокуратура , чрез своя говорител , но в присъствието на още двама неидентифицирани мъже , с които си размених визитни картички – техните съдържаха само име и телефон ; и Главна прокуратура на България – в кабинета на Ангел Ганев се беше струпала цялата прокурорско -следствена група , проявиха интерес към мой публикации в Австрия и в България , всички, без изключение подписани от мен. В Австрия се интересуваха от едно случайно попадение – във връзка с житието и със средствата за препитание на братята Дойнови / братът на Огнян – Емил е последният търговски представител на България в Австрия по комунистическо време , преди това – дългогодишен бос във външнотърговската фирма Техника / била спомената от мен международната финансова групировка Нордекс и персонално името Григорий Лучански. В България бяха в блажено неведение – разправяха ми, как шефа на отдел „Следствен“ ще донесе във Виена една папка и австрийските власти моментално …

Когато Ангел Ганев наистина донесе във Виена прословутата папка, тя е достъпна като уникален документ за професионално невежество, нямах журналистически интерес към сагата – екстрадиция на Огнян Дойнов и уговорих интервю за Българската национална телевизия с Николаус Михалек – тогава министър на правосъдието на Република Австрия, като поканих Диляна Грозданова да разговаря с министъра. Интервюто беше излъчено и казаха на народа ни онова което всички знаеха – че няма правни основания Огнян Дойнов да бъде екстрадиран от австрийски съд в България. Това и се случи по-късно, Дойнови останаха във Виена.

Аз обаче си имах проблеми – и професионални, и лични. Навлизането в темата за потоците мръсни пари – потайни до злокобност не ми се размина. Максуел, Андрей Луканов, Огнян Дойнов, шефовете българските външнотърговски фирми, „шпионите“ с български дипломатически паспорт така и не ме подминаха без да си го върнат, тъпкано при това. Сигурно ми беше малко, та продължих и с техните връзки с неявните интернационалните финансови акули, някак си случайно споменаване на Нордекс … И спрях. Или ме спряха.

Не съм обръщал никакво внимание на отечественофронтовката, тогава, Зоя Димитрова. Знаел съм, че тя е „под прикритие“ в журналистиката. Никога не съм се интересувал и от реалното професионално битие на Емил Дойнов по комунистическо време . Може би защото бай Илия , тамадата на шпионите във Виена се ширеше преди Десети Ноември 1989 година в апартамент в търговското представителство във Виена , чийто шеф тогава беше Емил Дойнов. Познавал съм се и с Андрей Луканов , и с Огнян Дойнов. Мразели са ме. И са имали основание. Още от комунистическо време. Но истината , както казах , винаги има само едно лице. И то е , че житейската и професионална пътечка на Огнян Дойнов във Виена беше обвита в тайнственост и много грижливо замаскирана , контакти му и източниците му на доходи заслужаваха да се разнищят.Опитах се , като винаги използвах единствено и само собственото си име ,гнус ме е било да използвам псевдоним при публикациите си : каквото съм знаел , съм го заявявал. И от тогава не съм в професията си. Дали съжалявам ?

image_pdfimage_print
Print Friendly