Capture_decran_2012-05-02_a_12.14.37

Les Inrockuptibles 02.05.2012 Мишел Депраткс

Атомна централа за Кадафи срещу освобождаването на българските медици. Конфиденциални документи показват, че това е сделката сключена през 2007 между Франция и полковник Кадафи. Разкрития за тайната, която Никола Саркози пази от пет години.

„Трудно е“ – оплакваше се навремето Никола Саркози, който преговаряше с Кадафи за помилване на петте български медицински сестри и лекаря, осъдени на доживотен затвор, защото според либийското правосъдие са заразили умишлено деца с вируса на СПИН.
Беше „трудно“, но той успя и това беше триумф: всички бяха освободени. Оттогава тегнат съмненията: какво е обещал Никола Саркози в замяна на този хуманитарен жест? В деня на завръщането на медиците в България, френските Зелени го обвиниха, че е отишъл дотам, че да купи милостта на либийския лидер срещу опасен обект: атомна мощност. От пет години Никола Саркози противопоставя на това обвинение един и същ отговор: нищо, нищо не е предложено, нищо не е договорено тайно. Как би могъл да даде атома на един луд, в замяна на дипломатически подарък? 

Вторник, 17 април, точно преди първия тур на президентските избори, журналист от Франс Интер припомня темата. Никола Саркози отговаря с неговия специалитет – „обратен юмручен удар“. Той обвинява питащия и го изправя пред друг въпрос: „Между тези, които казват, че г-н Кадафи е платил моята кампания и другите, които искат да му дадат ядрена централа, наистина ли вярвате„, поучава той, „че бих направил всичко това ако беше вярно„?

Днес в архивите на Елисейския дворец и на Ке д’Орсе са натрупани дебели конфиденциални досиета относно аферата Кадафи. Les Inrockuptibles можаха да се запознаят с много от тях. Ето какво е договорено между Франция и Либия през юли 2007, през седмицата, предшестваща освобождаването на българските медици. От документите научаваме най-напред, че главното в тази афера е решено в рамките на седем дни в поредица от блъфове, далеч от търпеливата и разумна дипломация. Съдбата на българските медици е решена срещу френски ракети и ядрена централа. Историята започва във френското посолство в Триполи, понеделник, 16 юли 2007, седмица преди освобождаването на сестрите. Посланикът Жан-Люк Сибиюд получава в 20ч55 шифрограма от Париж. Съобщението, което е с висок гриф на секретност е подписано от съветник на Бернар Кушнер в Министерството на външните работи. В него пише: „За посланика, лично“ Париж иска от своя дипломат „да се свърже на най-високо ниво с либийските власти, за да им представи проект за рамково споразумение за френско-либийско сътрудничество„.

Вече трети месец Саркози действа активно, за да убеди Кадафи да освободи медиците. Той вкарва в играта своята съпруга Сесилия, която учестява пътуванията до Триполи, за да омагьоса Либиеца. Той телефонира от време на време на Кадафи от Елисейския дворец, за да обсъди важните теми: медиците, разбира се, но също така проекта за френско-либийско споразумение, което ще донесе договори на френските предприятия и ще възстанови либийската икономика след десетилетие на ембарго. Това е „рамковото споразумение за сътрудничество„, което Париж споменава в нареждането до посланика.

Дали този проект е свързан с условието за освобождаване на българските медици? Съветникът на Кушнер го обяснява на посланика: „Този текст може да бъде подписан при посещението, което възнамерява да направи президентът на Република Либия, ако дотогава сме получили потвърждение за екстрадирането на сестрите„. Да оставим дипломатическия стил и да преведем: освободи сестрите и ще подпиша споразумението за сътрудничество между нашите две страни. Това предложение вече показва, че противно на това, в което Никола Саркози се кълне от пет години, наистина е имало пазарлък между него и полковник Кадафи, свързващ освобождаването на сестрите със споразумението за сътрудничество.

Но какво точно предлага Никола Саркози на Муамар Кадафи? Съветникът на Кушнер го разкрива в нареждането до посланика: „Ще подчертаете, че това споразумение покрива всички сфери […] и точки на съгласие, съгласувани в телефонните разговори между Президента и Гида“.

Дипломатическата телеграма изброява тези „точки на съгласие„: те се отнасят до всичко, което би позволило на Либия да рестартира икономиката си и да намери своето място сред нациите. Париж изброява: „политически диалог„, „Средиземноморието„, „Африка„, „сътрудничество„, „икономика„, „борба срещу тероризма„, „сигурност„, „нелегална имиграция„. В списъка се вмъква нещо почти невидимо между „сътрудничество“ и „икономика„. То обаче бие на очи и се е набило на очите на Кадафи: „атомна енергия„. Дали Никола Саркози изпраща по този начин един вид закодирано съобщение, с което казва: ако ти освободиш българските медици, ще спечелиш ядрена програма? Продължението на преговорите ще го покаже.

Посланикът изпълнява нареждането: съобщава на либийците за предложението за споразумение. Два дни по-късно, четвъртък 19 юли, той изпраща в Париж отговора на либийците. Дипломатическата му телеграма предупреждава министърът на външните работи, Бернар Кушнер, че Кадафи е харесал да прочете „атомна енергия“ в предложението изпратено от Франция. Посленикът пише относно „реализацията на електро-ядрена програма в Либия„, че „нейното споменаване в рамковото споразумение е важен политически жест от наша страна„. Превод: благодарим ви, французи, че не забравихте какво се очаква от вас. Посланикът добавя, че „либийците очакваха този сигнал, който отговаря на персоналното искане на полковник Кадафи„. В резюме либийците са схванали намека и са отбелязали важната ключова дума „атомна енергия„.

От двете страни вече знаят върху какво преговарят. Саркози иска освобождаването на сестрите. Кадафи иска атома. Либиецът ще прецизира исканията си. Петък, 20 юли 2007 е празничен ден в Либия. Външният министър на Либия призовава „спешно“ нашия посланик. Когато той отива, двама висши либийски чиновници връчват на французите два изготвени от тях документа. Първият е военно споразумение. Посланикът го прочита и открива последните апетити на Кадафи: той иска бойни оръжия, ракети, френски екипировки за сигурност и поддържане на реда в Либия. Той иска също френски офицери да обучат специалните сили на неговата армия. И желае също, това посланикът ще го прочете във втория документ, ядрена централа.

Проблем. Франция знае от опит, че Кадафи е непредвидим, способен на обрати колкото неочаквани, толкова и заплашителни. Да се даде ядрена мощност на този човек, който навремето поръча взривяването на граждански самолети и бомби не е като да се даде атом на Нелсън Мандела. Посланикът проявява рефлекс на предпазливост. Той смекчава искането на либийците и ги предупреждава: ако Саркози пристигне в следващите три дни в случай на освобождаване на българските медицински сестри, срокът му изглежда твърде кратък, за да се довършат два толкова важни текста. Либийците признават за този проблем, но настояват, че ще бъде добре за развитието на събитията ако Франция „осъзнае“ тяхното предложение. Посланикът си тръгва с двете либийски искания: ракети и атом.

В 15ч13 посланикът редактира конфиденциална телеграма до Париж. Той настоява върху съобщението на Кадафи: „Либийците държаха да отбележат чрез връчването на тези текстове цялото значение, което тези две стратегически области ще имат за напредъка на нашите отношения„. Да го кажем просто: Кадафи предупреждава, че атомът и ракетите обуславят бъдещите споразумения. Няколко часа преди пътуването на Саркози до Либия, което както знаем зависи от освобождаването на сестрите, съобщението е доста смело. Но то ще сработи.

Три дни по-късно, през нощта на 23 юли, посланикът получава нова конфиденциална телеграма от Париж: ядреното споразумение на Кадафи е прието от французите. Те са преписали дословно либийското предложение. Има все пак една малка разлика. Либийците говорят за „споразумение„. Французите за „меморандум за разбирателство„. Дали това е хитрост, за да се минимизира френския ангажимент? Не съвсем, ако се вярва на обясненията на Париж. В шифрограмата Ке д’Орсе обяснява на посланика причините за промяната на юридическия формат. Става дума да се заобиколят международните споразумения, които налагат правила за предпазливост. Ако Франция иска да продава своя ядрена технология в Африка или другаде, ангажиментите в областта на неразпространение на ядрената енергия я принуждават да се консултира най-напред с европейските съседи. Ако подпише с Кадафи „меморандум за разбирателство„, тя спестява този етап и може да се напредне по-бързо. Както пише Париж до посланика, Франция търси просто „да избегне тежестта и сроковете на процедурите на консултации, които нашите задължения към Евроатом (Европейска общност за атомната енергия б.ред.) ни налагат и които не биха били съвместими с нашата съвместна воля да поставим бързо основите на сътрудничеството в тази област„…

Прочетено в поверителна телеграма: „Да се предаде на либийците само ако сестрите и докторът са освободени към този момент“. Това, което трябва да се предаде в навечерието на освобождаването е ядреното споразумение предложено от Париж на Кадафи.

Да си спомним за думите на Саркози през 2012 г., точно преди първия тур на президентските избори. По Франс Интер на 17 април той се закле, че „никога не е ставало въпрос да се продава централа на господин Кадафи„. Играейки върху нюансите, той би могъл да твърди, че се касае само да му се дадат надежди и че един „меморандум за разбирателство“ съвсем не е толкова ангажиращ като едно „споразумение„. Само че документите, отново, ни оставят в недоумение.

В друга тайна френска дипломатическа телеграма, датирана от 2 август 2007, може да се прочете черно на бяло, че следващият етап с либийския съюзник се състои в подписване на ядрено „споразумение“. Заглавието на параграфа го потвърждава: „Ядрено споразумение„. „Следващият етап е този на приключване на междуправителствено споразумение„. За кога? „Идеалното би било да бъдем в състояние да дадем (на либийците б.ред.) проект за споразумение до края на август„. Дало ли им е френското правителство това споразумение? От Ке д’Орсе не ни отговориха.

Да се върнем заедно с посланика в нощта на 23 юли. Часът е 22ч.11, когато той получава френското „да“ на ядрения проект, искан от Кадафи. Париж уточнява, че той трябва да го връчи на либийците „в най-кратки срокове„. Текстът добавя едно условие, което потвърждава френско-либийския пазарлък: „Само ако (Париж е написал фразата между двойни тирета, за да я подчертае) „медицинските сестри и лекарят са освободени към този момент„.

Това сработва. На следващия ден, 24 юли, Муамар Кадафи освобождава българските сестри. Още по-добре, той разрешава на Никола Саркози да ги отведе в България в самолет на Френската Република. Триумф на Никола и Сесилия. Президентът управлява Франция само от два месеца и вече е намерил развръзка на международна криза! Работата през тази седмица, с перфектна хронология, се отплаща. Сега Саркози трябва на свой ред да изпълни обещанието си. Той обявява, че ще пристигне в Либия на следващия ден преди да започне обиколка из Африка.

В петък, 25, в 14ч30 Никола Саркози излита от Орли. Три часа по-късно и ето го в Триполи. В 18 ч. Кадафи го приема в резиденцията си, бомбардирана през 1986 от американците, която той е преустроил в анти-империалистически мемориал. Пред входа се извисява скулптура на американски самолет, пречупен от юмрука на революцията. Кадафи посреща с военни почести, звучат националните химни. Саркози е в тъмен костюм, либиецът в бял, с черни очила и тридневна брада. На ревера си Саркози е забол знака на Почетния легион. Кадафи – своята прочута огромна значка от черна пластмаса, която представлява Африка. Той завежда Саркози и неговата свита в бедуинска палатка. Там са министърът на външните работи Бернар Кушнер, посланикът на Франция Жан-Люк Сибиюд, Клод Геан, дипломатическите съветници Жан-Давид Левит и Борис Бойон, говорителят на президентството Давид Мартинон и една преводачка. Срещата трае един час.

Според конфиденциалните дипломатически отчети, дискусията е отворена от Саркози. Той благодари на Кадафи за освобождаването на българските медици и най-вече за това, че им е разрешил да „напуснат Либия в самолет на Френската Република„. След това нашият Президент потвърждава, че е на разположение, за да установи „изключително партньорство с Либия, да разговаря по всички теми, без табута, независимо дали става въпрос за отбраната, за ядрената енергия, за Африка или за Средиземноморския съюз„. Кадафи разгръща дълъг отговор, в който припомня за българските сестри: „Ние направихме това за вас, за Франция, Европа и мира в Средиземноморието„. Той настоява върху важния момент, че освобождаването на сестрите е трудно усилие за Либия. „Трябва да се има предвид това„, припомня Кадафи, „когато се помага на Либия да излекува раните си„. Саркози го уверява и обещава, че „Франция ще спази своите ангажименти за болницата в Бенгази, ще помогне за развитието на Либия и да даде на тези връзки дългосрочна перспектива„.

След тези общи формулировки Кадафи стига до ядрения въпрос. Той обяснява, че Африка има нужда от атомни реактори, за да обезсолява морска вода и естествено предлага да се започне с пилотен проект в Либия. Следва церемония по подписване на споразуменията и срещата приключва в 19 ч. Кушнер подписва, заедно с общото споразумение, две специфични такива: един „меморандум за разбирателство“ върху ядреното сътрудничество и едно военно споразумение. Четвърт час по-късно всички се придвижват с коли до хотел Коринтиа. В 20ч 30, точно преди голямата официална вечеря, Саркози и Кадафи се усамотяват за кратка среща. За какво са си говорили двамата преди да седнат на масата? Дипломатичеките документи, които прочетохме не казват нищо. На следващия ден, в 9ч 20, Саркози и неговите деветдесет френски придружители отлитат от летището в Сирт към Дакар.

„Никога не е ставало въпрос да се продава централа на господин Кадафи“ – Никола Саркози в сутрешния блок на Франс Интер, 17 април 2012

Продължението на тази история гъмжи от въпроси без отговори. Пет месеца след кратката визита на Саркози в Либия, Франция посреща Кадафи на официално посещение в Париж. Френските отговарящи за протокола се задавят от изненада: либиецът издига отоплявана бедуинска палатка в градините на хотел Марини, на две крачки от Елисейския дворец. Но той идва с пълни ръце. В съответствие със споразумението, подписано в Триполи, той носи голям брой договори: обещание за купуване на 14 броя от непродаваемия изтребител на Дасо – Рафал, 21 Ербъс-а, договори за Ванси, Веолия, покупки на оръжие и разбира се, атомната централа. Има обаче проблем: медиите критикуват начина, по който е приет един държавен глава, който в миналото не е бил чужд на взимането на заложници и тероризма в конфликтите със Запада. Франсоа Байру „се възмущава„. Дори вътре в самото правителство Бернар Кушнер се дистанцира и се пита открито за „рисковете“ и основанията на това сближаване с Триполи. И най-вече Рама Яд, държавен секретар за външните работи и правата на човека, която се разбунтува: Кадафи, декларира публично тя, „трябва да разбере, че нашата страна не е изтривалка, на която един ръководител, терорист или не, може да дойде да си изтрие краката от кръвта на своите дела„.

Тогава нейният политическия кураж и донесе адмирациите на пресата. Само че никой не знаеше за снимката, на която я виждаме, пет месеца по-рано, по време на президентския воаяж в Триполи, да симпатизира и да се шегува с „терориста“ от Триполи. Тази снимка не фигурира в официалния албум на посещението. Както се вижда на страница 48 (в печатното издание б. прев.), на снимката е показана радостната бивша държавна секретарка по правата на човека, стиснала ръката на Кадафи както се поздравяват баскетболистите след като са вкарали кош. Изникват нови въпроси в либийското досие: защо двама министри на Саркози се побратимяват с Кадафи и подписват с него договори през юли, а после през декември отказват да му стиснат ръката? Мистерия.

Във всички случаи „фрондата на Яд и Кушнер срина доверието на Кадафи„. Това твърди бивш арабски активист националист, днес бизнесмен, сновящ между Африка и Париж. По времето на Кадафи този човек, когото ще назовем Абу Самир, поддържа контакти с двама от шефовете на либийските тайни служби, известните Муса Куса и Абдала Сенуси. През декември 2007 г., когато Кадафи бивакува близо до Елисейския дворец, Абу Самир се среща с двама души от либийската делегация в ресторант недалеч от площад Етоал. Те му разказват няколко тайни от официалната посещение. „Те видяли Кадафи да побеснява след като Кушнер отказва да се срещне с него и Рама Яд го обижда„, споделя Абу Самир, „в неговата лична концепция за властта Кадафи не можеше да разбере как така шефът Саркози не контролира своите министри. Моите събеседници го чули изнервен да проклина „Саркози, този евреин, той не държи на обещанията си!“ Към края на посещението си, преди да замине за Мадрид, Кадафи вече беше решил да трансформира ръкостискането си с Франция в показване на среден пръст на Саркози. Това се видя веднага в Мадрид, където той обеща на испанските предприятия 12 милиарда евро договори в отбраната, енергетиката, инфраструктурата, докато на Франция беше предложил само десет милиарда.

В Париж, за да успокои критиките свръзани с посрещането на Кадафи, Саркози изтъква ползите от гостоприемството: ще има милиарди евро за френските предприятия, договори за Ванси, Дасо, Веолия, ще бъдат продадени Рафали и Ербъси на Либия. „Но Саркози е сънувал!“ възклицава Абу Самир. „За да не кажем, че се е хвалил напразно. Защото Кадафи, обиден от думите на Яд и от пренебрежението на Кушнер си тръгна бесен и решен да прецака Саркози„.

Две години по-късно, през октомври 2009, Либия все още не е купила нито един Рафал. Научаваме, че е поръчала вместо това двадесет бомбардировача Сухой – руският боен самолет. Обещаните милиарди отлитат… Изглежда че Кадафи, след като подписа всички тези споразумения, се отказва да уважи договорите. Официалните френски лица, които работеха по нощите, за да се договорят с Кадафи, са притеснени. Днес това се знае от документ публикуван в сайта Уикилийкс – конфиденциална американска дипломатическа телеграма, изпратена във Вашингтон от политическия съветник в американското посолство в Париж – Кати Алегрон. Тя разказва за разговори с френски дипломат, зам.-директор в Ке д’Орсе в сектор Северна Африка. Французите, съобщава съветничката, изглеждат все по фрустрирани от констатацията, че Либия не удържа обещанията си. Тя цитира думите на френския дипломат: „Говорим много с либийците, но започнахме да виждаме, че в Либия думите не са последвани от действия. Либийците говорят, но говорят без да купят нищо.“ Това е през февруари 2010.

Година по-късно, на 10 март 2011, когато Кадафи се сблъсква с въоръжено въстание в Либия, Никола Саркози поддържа въстаниците и признава Преходния национален съвет. В същия ден Кадафи отговаря като обещава да „разкрие сериозна тайна, която ще доведе до падането на Саркози„. Шест дни по-късно, на 16 март, по Евронюз, журналистът Риад Муас интервюира сина на Кадафи, Сейф-ал-Ислам, тогава номер 2 в държавата. Той го пита какво мисли либийският режим за президента Саркози. Младият лидер дава отговор, който оставя журналиста безмълвен: „Най-напред, Саркози трябва да върне парите, които прие от Либия, за да финансира президентската си кампания. Ние сме готови да разкрием всичко. Първото нещо, което искаме от този клоун е да върне парите на либийския народ. Ние му отпуснахме помощ, за да работи за либийския народ, но той ни разочарова.“

Три дни по-късно, събота, 19 март 2011, Никола Саркози нарежда на осем изтребители „Рафал“ да излетят от базата в Сен-Дизие в Източна Франция. Няколко минути по-късно самолетите бомбардират армията на Кадафи. Край на френско-либийските споразумения.

В своя устрем към властта, който трае вече тридесет години, Никола Саркози се прояви като несъмнен ас в реториката. На 17 април т.г. по Франс Интер той се закле, че никога не е ставало въпрос да се продава централа на Кадафи. Голям риск пред избирателите, пред които трябваше да застане след седмица. Но днес голяма част от политиката се разиграва отвъд истината и лъжата. Тук е въпрос само на въображение и разказвачество (storytelling): изкуството да умееш да разкажеш една хубава история, която се обръща към сърцето на чувствата и емоциите.

През 2007 г., няколко дни преди първия тур на президентските избори, Никола Саркози направи постановка, която осмя за дълго време френските журналисти. Ето го, в Камарг, оседлал един красив бял кон. След него тежък трактор влачи ремарке с големи гуми, натоварено с група журналисти с микрофони и камери, наблъскани като аспержи в консервена кутия. Брилянтен символ! Да си представим сцената: тя осветява мощта на днешния политически език.

Ездачът Саркози носеше небесносини дънки и червена каубойска риза на карета. Играейки с мита на американския гледач на крави, той ласкаеше един електорат, когото проучванията забравят, но който тежи във Франция: огромната, сантиментална, чужда на разделенията ляво-дясно тълпа, която е влюбена в Джони Холидей и неговата американска мечта. Червена риза на карета, светли дънки: същата риза и същите дънки, които носеше пет години по-рано един друг кандидат. Няколко дни преди да бъде избран, Джордж Буш се беше снимал в същия тоалет, режейки дърво в ранчото си в Тексас. Чист каубой: пичът, с когото всеки американец иска да изпие по бира в Деня на Благодарността. Но не президентът Буш вдъхновява Никола Саркози в Камарг, а неговият съветник по комуникациите: Карл Ров.

Този гениален манипулатор „избра“ Буш с техники на комуникация, които се обръщат директно към емоциите, към рептилната част на мозъка на американските избиратели и в никакъв случай, или възможно най-малко към техния разум. Също като Саркози, който се кълне, че никога не се е заигравал с Кадафи и атома. Това не е дупка в паметта и няма значение ако впоследствие тези думи се окажат лъжа. Тук имаме само контра-атака, предназначена да хвърли казващия истината в смут, някакъв луд, способен да си представи, че президентът на Франция би могъл да рискува сигурността на планетата. Стара очевидност на политическия дискурс е, че една лъжа, натъртена с характер винаги ще победи най-добре документираната истина.

Превод Биволъ

Print Friendly, PDF & Email