от Недялко Йорданов

Преди няколко дни споменах публично за един подъл донос, направен по времето на тоталитаризма от един агент на мракобесната Държавна сигурност. Този доносник е бил кръстен “Димитър” от вербувалия го офицер кап. Георгиев. Доносът е за интелектуалци, които са били обект на разработка на репресивните служби, чийто таен информатор е бил Димитър.

  

 

Няма нищо по-долно от едно озлобено ченге, от един доносник, който е ампутиран от всякакви морални ценности и задръжки, когато откровено бъде разобличен. Оказва се, че мракобесните методи на бившата ДС са все още живи. Активните мероприятия за оклеветяване, публично очерняне чрез явни и доказуеми лъжи, манипулации и организирани акции са в сила и до днес. Поех отговорността да разоблича истинската същност на десетилетния “медиен гуру” Кеворк Кеворкян и съм твърдо решен да стигна до края. Знаех какъв водопад от помия, клевети, гнусни инсинуации, безочливи лъжи и гадости ще се излеят от неговата “голяма уста” срещу мен и моето семейство. В истеричния си гърч от осветяването на неговото минало Кеворкян не се посвени да рови костите на убития преди 67 г. мой баща – Асен Недялков Йорданов и да хвърля кал по светлата му памет. Решението ми да не се спра обаче пред риска от тази гадост е, че отречени от историята хора продължават необезпокоявано да тровят общественото пространство с тренирани зловредни методи от времето на сталинската диктатура. Всичко това един път завинаги трябва да бъде осъдено, обезсмислено и хвърлено в коша на миналото, независимо какви жертви ще трябва да понесе всеки един от нас.

Притиснат от неопровежимите факти, че миналото му е докуметално и институционално осветено с позорния факт на ДС доносничеството през годините, Кеворк Кеворкян реши да прибегне до изтъркания ченгесарски метод, познат във философията и психологията, като Ad Hominem. За незнаещите нека да поясним, че това е средството на безпринципната личностна нападка, когато нямаш аргументи по същество и не можеш да отречеш неоспорими документи, факти, или аргументи. И за да стигне до дъното на своята низост Кеворкян /Димитър/ реши да клевети не само живите, но и мъртвите в гроба, които не могат да станат и да се защитят. В случая обект на неговите словоблудствени изтъпления стана мъртвия ми баща – убит, а впоследствие оклеветен от сталинисткия режим посмъртно. Такъв подход говори сам по себе си за съзнанието и нивото на личността която го генерира. За да отклони общественото внимание от собствената си доносническа биография, Кеворкян се превърна в апологет на най-мръсните, долни и лъжливи обвинения на един мракобесен режим, на чиято съвест тежат милиони жертви и погубени съдби. Ролята на рупор на оцелелите останки и структури на ДС, припознали своето единствено естествено съзнателно пространство в тази осъдена от човечеството идеология, съвсем точно подхожда на Кеворк Кеворкян, или както се казва: “Прилича му”. За отвратителното си клеветническо екскрементиране той ще бъде изправен пред поредица от съдебни дела. За това обаче, че не се посвени да бърка с мръсни ръце в чистия гроб на мъртвите ми предци и да мърси безпринципно и арогантно тяхната памет, ще има и един друг съд, който не е човешки, но е неизбежен и справедлив за всички нас. Аз съм убеден в това!

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ЧЕНГЕДЖИЙСКО МЕРОПРИЯТИЕ

 

Преди двайсет и шест години /1988/  Кеворк Таквор Кеворкян, по поръчение на главния идеолог в Съюза на българските писатели по времето на тоталитаризма – обявен за персон нон грата от френското правителство – Богомил Райнов, разчовърка една зараснала рана в нашето семейство. От тогава до сега той продължава в определени моменти безскрупулно да преповтаря една гнусна и опровергана отдавна лъжа /уж осланяйки се на мнението на други хора/, че моят баща Асен Йорданов бил предал поета партизанин Атанас Манчев. Разбира се той е достатъчно страхлив и предпазлив, за посмее да го каже пряко. Което е още по-гадно. Крие се зад други хора, които уж го били твърдели, като съвсем волно, но без самите те да подозират, ги превръща в потенциални отговорници за тежка клевета.

През 1990 година напуснах Бургас поради ред причини. Една от тях беше, че на един от първите митинги след 10-ти ноември 1989 г. държах реч и публично за пръв път пред десетки хиляди граждани си позволих да изкажа един еретичен тогава /а и сега/ призив: Да бъдат отворени всички архиви и досиета на Държавна сигурност, агентите да бъдат осветени, а доносите им да бъдат обществено достояние. Тогава това беше посрещнато с истеричен страх от още живата и официална ДС. Не ми простиха. Бе взето решение и предприета стратегия да бъда заклеймен заедно с цялото ми семейство. За целта се използваха най-послушни и удобни на службите “журналисти”, които да издават медийни присъди в стил “Дадзибао”. Колко познато и днес, нали! Заради мръсната нечестна пропаганда, която бе подета официално от тези структури, аз реших да замина за София и да поискам достъп до документалните архиви на МВР, които пазят информация още от времето на Царство България. Целта ми беше с конкретни документи и реални факти да опровергая възкръсването на сталинистката пропагандна инквизиция, лишила от живот баща ми, семейството ми от щастие и нормална съдба, а мен от нормално детство и развитие. Времената вече се размразяваха и през 1990 г. след официално запитване, получих разрешение  да бъда допуснат до  полицейските архиви преди 9 септември 1944г. и да открия цялата истина – вече с документи за причините за гибелта на моя баща, за неговото посмъртно оклеветяване и за предателството на Атанас Манчев, в което той беше обвинен през 1949 г. – две години след смъртта му.

Тогава написах книгата „Истината за моя баща” изцяло по полицейски показания, с цитирани томове  и страници от архива на МВР.

През 2012 година се навършиха 100 години от неговото раждане и излязоха от печат в отделна книга всичките му дневници и  писма.

Искам да споделя с читателите на „Биволъ” това, което те едва ли са чели –откъси от мои книги, в които разказвам за своя баща.

 

КАЗВА СЕ АСЕН ЙОРДАНОВ. ЖИВЯЛ Е САМО 34 ГОДИНИ.

Сега си мисля дали има на земята човек с такава нещастна съдба като неговата

Представям си го 16 годишен как отива в Военно морското училище Варна, суровият режим, амбициозните офицери, параходът “Евдокия”, карцерите,  редките отпуски,  ученичката от девическата гимназия, първата целувка и писмата й… И после – телеграмата за смъртта на сестра му Стефанка – апандиситна криза, бременна в петия месец. Често гледам снимката й – странните й красиви очи – едно 23 годишно    момиче.

И после – арестът – 48 ученици, обвинени в противодържавна дейност. Чели забранени книги, събирали се и обсъждали положението в България. Това през 1932-33 година. Той – 20 годишен.

Бой, изтезания, военен съд, процес, и присъда 5 години затвор. Чета писмата му от затвора и тръпки ме побиват… Майка му – парализирана, на легло, а той й пише безгрижни, весели писма как върви училището, по какво са го изпитали, на кой кораб кара стажа си. Представям си как дядо ми /на когото съм кръстен/ ги е четял на глас, а тя е слушала и се е радвала. Представям си как се е пазел да не забележи, че сълзите му текат върху откритите картички белязани с печата “проверено”. Така и си отива нещастната ми баба Радка, която  никога не съм виждал, без да разбере, че синът й е затворник. Каква ти баба  – 48 годишна жена.

После се ражда царчето Симеончо и идва амнистия. Излиза баща ми от затвора /след 4 години/, вече 25 годишен мъж. Две години – на свобода, колкото да открие майка ми, да се ожени и да ме създаде.

А майка ми –  18 годишна. Красива, невинна. И безкрайно бедна.

Как ли се е решила да се омъжи в онова време за затворник. И то политически?

Родил съм се в един януарски ден на 1940.

1940… Единствена щастлива година в живота им.

И от зимата на 1941 започват новите мъки. Пристигат във фабриката двама униформени и един цивилен и го прибират както си е с работните дрехи. Качват го на един товарен влак с охрана до Пловдив, после с камион до Ардино, после пеша, по горските пътеки нагоре и нагоре в сърцето на Родопите до  далечното село Планината – двайсетина къщи, населени с помаци. На края на света… Всички бивши политически затворници – се разпращат в най-затънтените краища на България. А после, направо ги прибират в концлагери… Първо в Еникьой /Беломорска Тракия/, после в Белене и Гиген /на брега на Дунав/.

Аз съм точно на една година. Когато ме вижда отново – вече съм почти на 4. Не мога да си представя как е издържал, как не се е  побъркал от мъка. И как милата ми майчица ме е изхранвала в тези гладни военни години.

Четири години в затвора и три години по концлагерите!

Пускат го в края на 1943 година.

И до сега се чудя защо не се е кротнал, защо не си е гледал семейството и малкия си син, а е станал един от организаторите на антифашистката съпротива  – командир на районния партизански щаб,  обаче все още легален.

 

ФАТАЛНИЯТ 21 МАЙ 1944 ГОДИНА

Бях вече на 4 години и половина и помня, макар и смътно, този ден. Този ден, който преобърна живота ми.

Защото в ранното утро, на развиделяване, когато майка ми е усетила първите болки от предизвикания  аборт /така са решили двамата с баща ми/  и когато градчето Айтос е било потънало в ленив сън, една група от петнайсетина въоръжени до зъби жандармеристи са обсадили малката къщичка, в която аз съм спял до рамото на баща си.

Как се е стигнало до това, ще разкажа накратко. По-подробно и с цитиране на много документи, съм разкрил хронологията на тези събития в книгата за баща ми, написана през 1990 година.

Айтос – тогава е бил буден и шумен град – околийски център в Бургаска област. Пълен с познати и роднини на дядо ми Недялко.

И така… по главната улица вечерта на 20 май ние с баща ми и майка ми се разхождаме важно и показно – така, че да ни видят всички. Това е било в интерес на конспирацията – никой да не подозре, че на следващия ден баща ми потегля за Ямбол и минава в нелегалност. Аз съм бил безкрайно щастлив – не съм го виждал цели 15 дена, а вече съм свикнал всеки ден да сме заедно. Не са смеели да ми кажат, че утре той заминава. Сърцето на майка ми е било свито, знаела е че за последен път се разхождат свободно по улиците.

И внезапно… някакъв непознат за майка ми мъж извиква баща ми.

Това е бил Тодор Грудев – същият, който преди десетина дни е предал на полицията Димчо Карагьозов – командира на градския партизански щаб и който е бил удавен в бургаското блато с бодлива тел около врата.

………..

За да има прегледност в моя разказ ще спомена няколко подробности:

Действащи лица в тази драма са две известни айтоски семейства – Ченгелиеви и Грудеви.

Двамата братя Ченгелиеви – Иван и  Тодор.

Двамата  братя Грудеви – също Иван и Тодор.

 

Ченгелиеви – семейство с трагична съдба. На следващия ден ще бъдат убити и изложени на площада труповете на двамата братя Иван и Тодор, на майка им Каля, заедно с трупа на Атанас Манчев. Още топли, телата им ще лежат, прострени на паважа няколко часа за назидание – и градът е трябвало да мине и да ги гледа. Нареждане на Косю Владев и капитан Русев. Триумф на тяхната дейност, успешна акция за унищожаване на враговете на фашизма.

Тодор Ченгелиев – работник,  тих обикновен човечец, с прякор Тотю машиниста.

Иван Ченгелиев – буйна глава, живял в София, осъден задочно на смърт, в момента партизанин в отряда “Народен юмрук”.

Те имат и трети брат – Димитър Ченгелиев – тогава малолетен.

 

Грудеви – другото айтоско семейство.

Големият брат – Иван Грудев – комунист, лежал в концлагерите Кръсто поле и Белене, секретар на районния комитет на партията

Малкият – Тодор Грудев – ремсист, станал агент на Косю Владев, предал вече няколко души.

 

Действието става в кръчмата на Господин Зелков – стара айтоска кръчма, където извикват баща ми. Там се събират четирима : той, Иван и Тодор Грудеви и  Тодор Ченгелиев.

Тодор Ченгелиев съобщава, че вече втори ден у тях се крие брат му Иван с още един партизанин / Атанас Манчев/. Слезли са от Балкана да търсят храна, медикаменти и бельо за отряда. Искали среща с Иван Грудев като местен партиен ръководител, но Иван не се явил на първата среща и те били принудени рисковано да влязат в града. Написали писмо, в което искат помощ.

Иван Грудев отказал  да се бърка, под предтекст, че в Айтос го познават.

При тази напрегната ситуация, баща ми съвсем естествено решил да се притече на помощ – при целия си хал на човек, който утре ще минава в нелегалност. Той унищожил писмото и тръгнал с Тодор Ченгелиев да се срещне с другарите си.

През това време ние с мама вече сме се прибрали вкъщи.

Как е протекла срещата между тримата, какво са си говорили – това точно не може да се възпроизведе, но баща ми си записал на едно листче списък на нещата, които трябва да се опита да достави. Това листче той пъхнал в малкото джобче за часовник на панталона, сгънато на осем.

После се прибрал вкъщи при нас и нищо не казал на мама.

А вечерта била тежка и неспокойна, двамата решавали съдбата на заченатото дете. Представям си с каква мъка той е решил да се съгласи за аборта, как мама е взела хапчетата и как са си легнали – от двете ми страни на единственото желязно легло.

……………

А Тодор Грудев моментално пратил телеграма на своя полицейски шеф Косю Владев, че в Айтос има нелегални, които търсят връзка с Асен Йорданов.

Той дума не споменал за брат си и така от една страна го запазил, от друга натрупал нов актив пред полицията.

…………..

В 22 часа бургаската жандармерия в пълна бойна готовност е вдигната на крак и пратена в Айтос.

В 24 часа градът е напълно блокиран.

Набелязват четири къщи – обсаждат ги и започват наблюдение.

Едната от къщите е нашата.

В 2 часа мама усетила болките, станала, запалила лампата, забелязала кръвта, измила се, опитала се пак да заспи, без да ни събужда.

В 4 часа четирите групи нахлуват едновременно в набелязаните къщи.

 

РАЗКАЗЪТ НА МАЙКА МИ 

“Не бях мигнала цялата нощ. Но не исках да ви будя – така сладко спяхте двамата с баща си – прегърнати. Толкова рядко имахте това щастие. Към 4 часа, на развиделяване, почна да се блъска на вратата.

Беше страшно. Крещяха: “Асене, отваряй! Отваряй веднага.”

Отворих аз. Дворчето беше претъпкано с жандармеристи. Татко ти успя да си обуе само панталона и му сложиха белезници. Все пак успях да му нахлузя обувките на бос крак и да му метна сакото на гърба. Отведоха го, а нас с тебе ни изкараха на двора и почнаха обиск.

След половин час се чуха гърмежи. “Какво става… Какво става”- непрекъснато плачех, а  те ми казаха: “Свърши се вече с мъжа ти.” Бях пред припадък, цялата в кръв, но не ми позволиха да седна. И така ни държаха на двора цели 6 часа… Около 11 часа на обяд вдигнаха блокадата. Баща ти е пребит до смърт. Околийския  началник на полицията Милев казал: ”От него човек няма да стане, надали ще издържи до Бургас, защото такъв бой е бит, че през моята двайсет годишна практика аз за пръв път виждам така да бият.”

Така говорели помежду си и  жандармеристите: “има тук един черен, одраха го от бой”.

Издържал е клетият ми баща. Само той си знае как…

Издържал е и после, когато един месец и десет дена са продължили да го бият зверски – вързвали са го на кол като агне – за ръцете и краката –  и са го шибали с тънки пръчки по тестисите. Спасил е организацията – нито един не е бил арестуван след неговото залавяне. Успял е някак си дори да измъкне от малкото джобче на панталона сгънатата на осем бележчица и да я сдъвче…

Толкова е бил бит, че три години след това, до смъртта му,  майка ми  му слагаше мушамички на краката, за да може да се движи без да личи, че  куца. Тогава е бил само на 32 години – ненавършени. Но вече е преживял толкова много, още невръстен във военноморското училище, и е  знаел как и по какъв начин да издържа на физически мъчения.

Но за какво е било всичко това!

След като после ще го обвинят в предателство – него, който е бил готов да умре, но да не издаде другарите си. И ще го обвинят след смъртта му, когато не може да стане от гроба и да се защити.

Какъв цинизъм от страна на неговите съпартийци…

А КОЙ ВСЪЩНОСТ Е ПРЕДАТЕЛЯТ?

Първият и всъщност единственият съзнателен предател е вербуваният вече от полицията Тодор Грудев. Той е този, който предизвиква блокадата на града и на четирите къщи.

Но кой е този, който е казал къде точно се крият Атанас Манчев и Иван Ченгелиев? Кой е казал за скривалището?

Трябваше да минат много години, за да открия всички документи, заровени дълбоко в полицейските архиви и в архива на МВР.

Какво се разиграва всъщност в къщата  на Ченгелиеви същата тази ранна сутрин.

Докато са извеждали баща ми от къщи с белезници на ръцете, полицаите вече са претърсвали къщата на баба Каля Ченгелиева. Храбрата бабичка с нищо не е показала, че е  смутена. Синът й Иван и Атанас Манчев, въоръжени с пистолети, били скрити в специално скривалище под салмата, затворено отгоре с един голям сандък, пълен със стари железа. По всичко изглеждало, че нещата ще се разминат. И това го казвам не аз, а присъстващите тогава жандармеристи.

 Подпоручик Димитър  Цветанов:

Влязохме вътре в двора и почукахме на входната врата на къщата. Излезе големият брат Тодор, когото запитах има ли някой вкъщи и той ни каза, че вътре са по-малкият му брат и майка му. Казах му, че ще направим обиск и той ни каза:”Правете, никой няма.” Тогава полицаят задържа двамата братя и ги вкара в гаража, след което се върна и влязохме вътре в къщата, и запитахме майката за хора и тя каза, че никой няма. Аз бях до вратата и обиск направиха полицаят и Стойко Желев, но нищо подозрително не се намери и казах да си отиваме… Полицаят отиде в гаража, взе двамата братя, които по заповед на Косю Владев, ако нищо не се намерило, да се задържат. Закарахме ги в околийското управление и ги предадохме на Косю Владев, който беше в кабинета на полицейския началник заедно с груповия началник Панайот Димитров Чушкин, полицейския началник Димитър Милев и капитан Русев…”

/архив МВР том 1344, стр.122/

 

И там, в полицейското управление, където баща ми вече е пребит от бой, започват разпита на големия брат Тодор Ченгелиев /малолетният Димитър е затворен в карцера/.

Кратък е бил този разпит. Горкият Тодор никога не е бил подлаган до сега на инквизиции. И още след първия бой признава, че брат му Иван се крие в къщата с още един нелегален.

Страхотна трагедия, нали? Брат издава брата! Но какво е можел да направи той – уплашен до смърт, обикновен човек, вероятно вече не съвсем на себе си.

Днес, от разстоянието на времето, когато отмина онова идеализирано представяне на миналото –  това, че Тодор не е издържал изглежда толкова човешко и разбираемо. Предполагам, че той не е подозирал какво ще последва после. Че всичко ще завърши със смъртта на четирима души, един от които е самият той. Предполагам, че са му обещали да бъде пощаден  живота им, ако отиде  и ги убеди да се предадат.

Да, разбирам всичко това! Не разбирам само защо то е било толкова години старателно прикривано.

Но дори и това мога да разбера…

Не мога да разбера само какъв е този чудовищен ум, който е стоварил това предателство върху баща ми.

Каква ирония на съдбата! Понякога се опитвам да се поставя на неговото място. Какво го е накарало да пренебрегне мене и майка ми, да потуши инстинкта си за самосъхранение и фанатично да пази живота на двама съвършено непознати хора. Допускал ли е той, когато са го “одирали” от бой и е повтарял едно и също – “не знам, не знам, не знам…” , че това е било съвършено безсмислено. Нещо повече –  ще му бъде приписано това предателство и позорът от него ще легне върху семейството ни дълги години след това.

А ето какво се е случило след това. Тук не искам да преразказвам, тук не е нужна белетристика , а строга документация:

Подпоручик Цветанов:

 Доложих, че от направения обиск нищо не се намери и отидох в стаята на дежурния старши, където си разпасах амунициите и току що да ходя да се мия в двора, излязоха много възбудени от кабинета Косю Владев и Панайот Чушкин, които водеха задържания Тодор с белезници на ръце, по когото личеше, че е имало извършено насилие за самопризнание. Косю Владев викна по мене какъв обиск съм правил,когато нелегалните са били вътре вкъщи и не съм можал да ги намеря, че Тодор казал, че са били скрити в салмата. Казах му, че навсякъде е правено обиск, но нищо не се е намерило и че Тодор ги заблуждава. Чушкин каза: “Ще видим кой кого заблуждава” и ми се скараха.

Тогава по заповед на капитан Русев се събраха всички войници и офицери пред и около къщата на Тодорови. Тодор беше закаран там с мотоцикъл, конвоиран от Чушкин и Косю Владев…

Аз бях в долния край на къщата им заедно с подпоручик Крачков на улицата. Срещу пътната врата беше Панайот Чушкин, от където даваше команди. На горния край на къщата, или на улицата до една разпрегната каруца беше началника Косю Владев в униформа. Също и Чушкин беше в униформа…

През това време, през няколко квартала, аз съм плачел за застреляното куче на съседката, а майка ми, цялата в кръв,  едва се е държала на краката си. И тогава се чули  изстрелите. Майка ми само повтаряла: “Убиха ли го? Къде е Асен? Убиха ли го?” Точно тогава в къщата на Ченгелиеви е започнала трагедията.

…Косю Владев и Чушкин изпратиха Тодор да покани двамата укрили се да се предадат, а Чушкин ревеше отвън, като викаше:”Излизай, излизай! и “Предай се!” Никой не излизаше. Изпратиха майката, която ходи няколко пъти вътре – връщаше се и казваше:”Никой няма”. Тогава изпратиха повторно Тодор да им каже да се предадат…

И тук става най-страшното. Брат предава брата, заради което брат стреля срещу брата.

Опитвам се да вляза в положението на двамата мъже, затворени в скривалището, отчаяни, виждащи цялата безнадеждност на положението.       Единият – поет, мечтател, лирична душа, тръгнал за Балкана по примера на Ботев, пишещ стихове, в които заявява:” да паднеш от първите първи в разгара на схватките”. Атанас Манчев – това име ще стане легендарно само една година след това.

Другият – Иван Ченгелиев, суров мъж, професионален революционер, изпълнил вече няколко присъди над набелязани от партията врагове.

Кой от тях е стрелял срещу идващият насреща им Тодор  , който крещи като умопобъркан: “Няма смисъл, излезте…”

Кой е решил, че Тодор трябва да бъде наказан за предателството?

Поетът? Или братът?

Защото се чул изстрел и Тодор паднал на земята….

 

“…Чу се стрелба и Тодор по корем се влачеше и викаше: ”Убиха ме, защото съм ги издал.”

/архив на МВР том 1344, стр.122/

 

Това казва поручик Цветанов, но го потвърждава и самият Косю Владев:

 

Косю Владев:

Капитан Русев нарежда да се обгради къщата и да се изпрати Тодор Ченгелиев да предупреди нелегалните да се предадат. Чушкин взима Ченгелиев и отива при къщата. След малко се връща бегом и казва, че нелегалните отказват да се предадат и открили огън като ранили Ченгелиев.

/архив МВР том 1344, том 1363/

 

Е, точно това е нямало как да бъде изнесено на бял свят от комунистите, когато са дошли на власт. Включително и от баща ми. Не е трябвало да се разрушава легендата. Не е било необходимо да се развенчава Тодор Ченгелиев, който е бил довършен от куршумите на полицаите, нито на Иван – че е стрелял срещу брат си. Братя Ченгелиеви е трябвало да останат като герои в народната памет, наред с геройски загиналия Атанас Манчев и убитата им майка  баба Каля. Защото озверелите жандармеристи убили и нещастната старица, заедно с другите и после изложили труповете им на площада за назидание.

А полумъртвия ми от бой баща, завит с един чувал, за да не го познаят, бил закаран с един камион в Бургас и затворен в мазето на жандармерията.

 

ТАЙНИЯТ ДОКУМЕНТ

 

Старателно прикриван от тези, които умъртвиха, а после обвиниха баща ми в предателство, той попадна у мене благодарение на един човек – мой съученик, който работеше тогава в ДС Бургас.

Той ме извика у тях тайно и ми го даде да го прочета. Това беше мисля  1978 година. Тогава не се впечатлих особено – баща ми беше реабилитиран, клеветниците се бяха спотаили ненаказани и нямах намерение да ровя отново в тази безкрайно болезнена история.

Но минаха единайсет години, дойде 10 ноември 1989 година и яростните бургаски сталинисти отново се раздвижиха. Те помислиха, че със свалянето на Тодор Живков отново се връща тяхното време и започнаха инсинуации по адрес на моето семейство. Майка ми много тежко понесе това. А първи секретар на областния комитет на БКП Бургас беше вече Иван Ченгелиев – племенник на героите Ченгелиеви.

И тогава аз се сетих за този документ и поисках копие от моя съученик. Той беше напуснал вече службите, но с риск да го хванат успя да измъкне екземпляра и да ми го даде.

На една бурна пресконференция в театъра на 10 декември 1989 г. аз разказах цялата история около предателството в Айтос. Беше горещо и зловещо. Салонът беше пълен с ченгета, активни борци против фашизма и обикновени граждани. Бяха изпълнили и фоайето, и площадчето пред театъра, имаше тонколони, изнесени на улицата. Когато прочетох текста на документа няколко разярени гласове започнаха да крещят и да ме наричат “син на враг и предател”. Хората ги освиркаха и ги изгониха от залата. Имам пълен видеозапис на тази пресконференция.

Майка ми не можеше вече да се движи свободно  и си стоеше вкъщи и през цялото време си мислех, че в далечната 1950 година тя е била на същото изпитание, само че съвсем самичка и беззащитна. А сега зад мене бяха всички граждани на Бургас.

Какъв е този документ?

Няма по-автентично доказателство от него за това, което се е случило на 21 май 1944 година.

Той е строго поверителен и представлява донесение на помощник околийския управител на Айтос Димитър Милев до Помощник областния директор на служба Държавна сигурност Бургас. В него се разказва как е извършена блокадата на град Айтос за издирване на нелегални лица,  как  са арестувани осем души, двама от които  – братята Тодор и Димитър Ченгелиеви. Тук те са написани  с имената Тодор и Димитър Димитрови Иванови. Изрично се съобщава, че при разпита – Тодор е казал, че в къщата му се укриват двама нелегални, единият от които – брат му, а другият – за него неизвестен. Това е всъщност поетът-партизанин Атанас Манчев, който тогава се крие под името Димитър Иванов Маринков.

Донесението е пратено на 23 май до Бургас. По-късно Бургаското областно управление го препраща до Дирекцията на полицията София и най-отгоре стои резолюция – до г-н  Гешев.

Правя това предварително разяснение, защото наистина всяка дума в този документ опровергава чудовищната измислица срещу паметта на баща ми.

Ето и самият текст:

 

Поверително

гр.Бургас – Пом. Областния Директор

/служба Държавна сигурност/

Изх.№ 3183 / 23 май 1944г.

Областно полицейско управление – Бургас

вх. № 2089.

 

Донасям Ви г-н ст. командир, че на 21. V т.г. в 4 часа сутринта органи на 3-та жандармерийска дружина гр. Бургас извършиха блокада в гр. Айтос, след което пристъпиха към  претърсване на някои жилища за дирене на нелегални лица. Задържани бяха лицата Гани Радев Костов и синът му Веселин Ганев Радев, Иван Панайотов Демирев и никола Панайтов Демирев, Асен Недялков Йорданов от гр. Бургас, който е бил секретар на комунистическата партия и Кирил Костадинов Апостолов от гр. Айтос и братя Тодор и Димитър Димитрови Иванови.

При разпита – последните двама, първият от тях, а именно Тодор Д. Иванов призна, че в дома му в този момент са били укрити двама нелегални, единият от които е бил брат му Иван Д. Иванов, който около три години беше в неизвестност, а вторият нелегален не познавал.

Веднага се обсади къщата. Първо бяха поканени нелегалните да се предадат, но те отговориха на това със стрелба, след което се завърза около 3 часова престрелка с бомби и пушечни изстрели, опожари се и самата къща и едва тогава бяха убити тия двама нелегални, които са имали тук предварително приготвено скривалище.

В джобовете на неизвестния нелегален се намери приложената тук лична карта на името на Димитър Иванов Маринков от гр. Бургас, чиновник, но изглежда, че е фалшива, като само портретът е идентичен с лицето на убития.

След убийствотго на нелегалните  бяха убити майката и единия от братята на нелегалния, които са знаели, че в дома им има нелегални и не са обадили на властта.

Труповете на четиримата бяха изложени няколко часа на площада в града,след което вдигнати и погребани.

Изброените по-горе арестувани лица бяха отведени от органите на жандармерията в гр.Бургас.

Пом. Околийски управител: / подпис/ Д. Милев

 

 Мисля си, какво ли е изпитвал околийския управител Милев, когато е пишел тези редове. Той лично не е участвал в тази жестока разправа – айтозлия, длъжен да козирува на бургаските началници. В Айтос тогава всички са се познавали. Вероятно той също е бил потресен като другите айтоски граждани от убийството на майката. Без никаква причина. Ей така, от злоба! А Тодор просто са го довършили с изстрел в главата, след като брат му го е ранил в корема.

Не ми се разсъждава обстойно на тази тема. По онова време, което сега наричат комунистическо /какъв ти комунизъм, глупости! / такива въпроси за психиката на героя и за психиката на  врага бяха неуместни. Героят беше непоколебим, врагът – неумолим.

А в крайна сметка и едните и другите са хора със своите страхове, страсти и убеждения.

Опитвам се да вляза в кожата на тези, които няколко месеца след това ще бъдат изправени пред Народен съд. Опитвам се да ги оправдая със служебна дисциплина, дълг пред отечеството, борба с тероризма, спазване на законите и т.н.

Така както са изтезавали и убивали те, така някои от тях, но само някои – са получили заслуженото възмездие по-късно.

 

СМЪРТНАТА ПРИСЪДА НА 27 ЮЛИ 1944

 

Не са ме взели в съдебната зала. Майка ми припаднала, когато чула:

“Осъжда се на смърт чрез обесване”.

Извели го в белезници и със затворническа верига на десния крак. И това точно на рождения му ден, когато е станал на 32.

Помня вече съвсем ясно как всеки ден майка ми ме хващаше за ръка и отивахме пеша пред огромната дебела  врата на затвора. Четиридесет дни – всяка сутрин и вечер. Желязното прозорче се отваряше и се показваше главата на дежурния полицай. Явно е бил добър човек, защото очите му се усмихваха, когато казваше: “Присъдата  не е изпълнена.” Мама се разплакваше от облекчение и така до вечерта и пак до следващата сутрин.

А той? Какво ли е изпитвал той?

Гледал съм подобни ситуации само на филми, вече шаблонизирани и разкрасени, как героите чакат смъртта си. Как я посрещат с гордо вдигнати чела.

Но аз съм имал такъв човек до себе си, той ме е създал, в мен тече неговата кръв… И все, пак като се знам какъв съм мекушав, сигурно, ако бях на неговото място, не бих издържал повече от 24 часа. После щях или да истерясам, или да си разкъсам вените със зъби.

На 8 септември разбиха затвора и баща ми  излезе – бледен, брадясъл, носеха го на ръце хората, събрани на площада. Мен ме пое тълпата, вдигна ме високо и от ръка на ръка ме предаваше щафетно до като стигнах до него. Острата  четина на брадата му направо издра бузите ми, но ми беше толкова хубаво и радостно – вече имах баща.

А всъщност – нямах. Виждах го само рано сутрин, набързо излапваше картофеното пюре, което мама насила му слагаше  в чинията. Имаше язва от лагерите и затворите. И хукваше на работа. Времената бяха мътни. Народният съд заседаваше, съдеха убийците на много хора, на заровени живи мъже, жени и деца, на хвърлени в блатото, с бодлива тел на вратовете, комунисти. Съдеха и обикновени жандармеристи и полицаи. Той не стъпи нито веднъж там. Не се яви за свидетел. Беше сантиментален човек, пишеше стихове  и не искаше възмездие. По-късно именно това  беше едно от обвиненията срещу него.

         “Назначил в полицейските участъци служебни адвокати, за да се спазела законността и по този начин позволил на всички полицаи, които са си предали доброволно оръжието, да се приберат свободно по домовете си”…

Убит беше пред очите ми – в спалнята, където си играехме. Беше настинал и не отиде на работа. Пристигна партийният лекар и му удари една венозна инжекция. След 10 м. баща ми започна да гърчи, а след час – умря.

На лекаря д-р Тенев никой не потърси сметка. Просто е изпълнил това, което са му поръчали.

Устроиха му грандиозно погребение. Два дни траур в Бургас. Всъщност тези, които му носеха ковчега, бяха неговите убийци

Кръстиха кораб и улица на неговото име.

Минаха две години и половина.

Един ден се случи най-ужасното…

Тъкмо се връщах от училище, когато мама ме пресрещна на улицата и ми каза:

“Дечко, ела да се поразходим в градината.”

Беше съвсем неочаквано. Никога майка ми не ме е водила в морската градина да се разхождаме.

Седнахме на пейката до Цветарника,  леко се смрачаваше и беше безлюдно…

Няма да забравя думите й:

      “От утре ще почнеш да слушаш най-гадни неща за баща си. Че е бил английски шпионин, че е бил предател, че е спасявал полицаи от Народния съд, че е бил фракционер и враг на Съветския съюз… Ще те сочат с пръст в училище и на улицата…. Ти не вярвай никога в това. Това е лъжа! Това е клевета. Баща ти беше най-чистият човек на този свят… Днес искаха да се откажа от него. Искаха да изляза на трибуната и да  се отрека пред всички. Това никога няма да стане. Може би ще ме изключат от Партията, ще ме уволнят, ще остана без работа, ще живеем в мизерия, няма да имаме пари за играчки на малкия… За истинска футболна топка… Дето събра в касичката си половината парички за нея от сурвакането. Ще трябва да продължиш да играеш с парцалената топка. Но няма да умрем от глад. Все ще преживеем някак… Важното е да не забравяш баща си. Да пазиш паметта за него. Да се учиш така, както той искаше от теб. Да бъдеш пръв във всичко…”

Постепенно проумявах какво искаше да ми каже… Не се разплаках. Нито тя плачеше. Беше корава жена, изпитала всичко възможно вече в този неин 30 годишен живот.

Тук ще прекъсна разказа си. Позволих си да цитирам откъси от моите книги, писани преди време. Не съм и предполагал, че отново ще се наложи да се връщам към тази ужасно болезнена тема за цялото ни семейство само заради отвратителните и гнусни намеци на един доносник на Държавна сигурност, на агента Димитър, наклепал толкова свои колеги през годините.

Ще добавя само, че през 1955 година името на баща ми Асен Йорданов беше напълно реабилитирано, но така и не беше посочен истинския предател на Атанас Манчев.

Отново кръстиха кораба и улицата на негово име.

След 10 ноември 1989г.  новите “демократи” пак смениха името на улицата, а корабът потъна от старост в бургаското пристанище. Десет години по-късно при баща ми отиде и моята майка Кина Йорданова, която почина на 80 г. Тя на 27 остана вдовица с две невръстни деца на ръце, но изнесе непосилното бреме да защити с цената на всичко неговото име и памет. Тя не позна друг мъж в живота си и ни завеща своята непоколебимост за абсолютна саможертва в името на Истината и Справедливостта.

***

Ако намирате, че статията е интересна и полезна, можете да ни подкрепите, за да продължим да правим независима разследваща журналистика. If you find the article interesting and useful, you can support us to continue to do independent investigative journalism.

Включете се с Данъкъ Биволъ! Support Bivol

При възможност, станете наш редовен спомоществовател с опцията Месечен Данъкъ. Това ни помага да предвиждаме бъдещи разходи и да планираме дейността си за месеци напред.