human-skin1

Румен Леонидов е роден през 1963 г. в София. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Изтъкнат поет, публицист, издател, редактор и преводач. Има издадени девет стихосбирки и е носител на много наши и международни награди за поезия.

 

Негови стихове са включени в редица антологиая на българската поезия по света. Има сомстоятелни публикаци в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения. 

 

– След почти десет години мълчание се завръщате триумфално на литературната сцена. За няколко месеца публикувахте две книги, едната от които, „Сляпа неделя“, претърпя две издания и е номинирана за наградата за поезия „Иван Николов“. Какво ново казвате на читателите си с тях?

– Новото може да се оцени само в сравнение с предишното. Днес липсва професионална литературна критика, която да следи и да разграничава обичайните търсения в това бутиково изкуство от неочакваните открития. За мен най-значимото в „Сляпа неделя” са песните от цикъла „Опрощения”, които най-неочаквано ме грабнаха за гърлото и сами задвижиха ръката ми, за да ги запиша.

Беше магично и обсебващо, чудновато като озарение, а всичко това започна след като за втори път помълчах пред гроба на прадядо ми Леонид войвода. Той се намира в българското гробище на град Гевгелия, Република Македония.

Новото, за мен, в тези отровения е, че личното ми его напълно отсъства, нито за миг не занимавам читателите със себе си, всички песни са сякаш продиктувани от подземния вятър на моя заровен в пръста народ, тътен, който ме отведе в земетръсните територии на предезичието, във възлестите, окървавени корените на народните песни. Това е вътрешен Апокалисис, полет над други енергийни полета.

В какъв смисъл…

– В книгата ми се появява разгневената Богородица, която призовава Сина си да се намеси и да спре безобразията на уж вярващи в мисията му последователи. Тя е толкова отчаяна от преобладаващото мнозинство християни, които с поведението си обезсмислят страданията на Сина й, че накрая отсича: „Не зачитат те Игнажден, нямат вяра, нямат тяга. Няма смисъл да те раждам – Бъдни вечер се отлага”. На друго място в „Урочасване”  Богородната чува полунощното вайкане на млада циганка, чието пеленаче е болно, омагьосано от обикалящите катуна самодив и самодива. Майката на Иисус спасява цигането, а ето и финала: „Бебето на сън се смее. Сънно слънцето се буди. Месечината бледнее. А Христос сънува Буда”. Питаха ме, защо Буда. Ами сетете се. Поезията не е готова храна, на която й стига само едно бързо притопляне…

 – За стихосбирката „Сляпа неделя“ писателят Живко Желев казва, че в нея  има опасност читателите да срещнат ангел, който ще им бръкне в мозъка. Вие ли сте този страховит ангел и останаха ли мозъци, в които да не е бъркано?

Опазил ме Бог, нито съм дявол, нито съм ангел. Разгневеният ангел беше Вера Кочовска – тя ругаеше онези, които обичаше. И ни пазеше         , за да не вършим глупости. Живко Желев се е изразил образно: това не се стихове за ученички и младоумни сантименталистки, а са остри вещи от думи, с които можеш да се порежеш, ако не познаваш тази стилистика. Вместо да бъркат в сърцето или в душата, те предпочитат да бъркат на човека в мозъка – да го карат трескаво да чувства и да мисли, защото болката идва от силната мисъл, а не от непосилната емоция.

– Преживяхме ли вече „сляпата си неделя“, или тепърва ни предстои?

– Докато самостоятелно мислещите хора у нас са малцинство, при това разпръснато, уязвимо, неузряло за националната кауза, да измъкнем България от блатото на посредствеността, фанфаронщината, простотията и бездушието, ще ни сполетява непрекъснато – когато човек е глупав, то е за цял живот.

– В есето „Уплашеният човек“, което е дало и името на сборника, казвате, че този човек обожава да го лъжат, да го залъгват, да му обещават, да му свалят звезди от небето и той да ходи да гласува за тези звезди. Последните избори доказаха ли това ваше прозрение?

– И последните избори, доказаха, че ние, българите, вмето глави на раменете си носим черно-бели телевизори. Много бързо се очароваме и още по-бързо се разочароваме. Но не искаме пред себе си, най-честно да си признаем: избирателите и политиците са като скачени съдове – ако вместо кръв в нашите жили тече пикна, и политиците ни ще са като нас, няма как да бъдат други. Така че нека първо се сърдим на себе си, че сме ниско осъзната общност, а после на тарикатите, че ни разкатаха майката…

– Общество от уплашени човеци ли сме ние?

– Много уплашени и много объркани – не се страхуваме от смъртта, за нас животът е смърт, а треперим за участта на нашите деца – след рухването на комунизма избиха най мръсните петна върху лицето на хуманния капитилизъм. Новите пазари и липсата на съпротива разхайти до нечувано падение групичка мръсници, които в момента си преразпределят капиталите и направиха от демокрацията светица, с курвенски манталитет. Едни крадат, но ще пращаме заедно – за всичко, всички заедно ще платим.

– В едно интервю казвате, че се чувствата „едноок сред кьоравите 6 милиона българи“. Накъде бихте ги повели, ако тръгнат след вас?

– Не ставам за лидер, не съм жесток и безсърдечен, не мога, ако се наложи да обезглавя първия си приятел, защото бъдещото оцеляване на партията иска това. А и не мога да лъжа. Не че съм си намери мястото – опитах се да се кандидатирам за политик, опитах, не се получи, а и много бързо се отвратих от готварната, в която се забъркват политическите буламачи. Не е за мен тази среда от слуги и палячовчи.

 – Беше ли създаването на съюза „Гранит“ опит в тази посока?

– Беше, но умря като идея още в зародиш. Истинският, просветителски, приложен национализъм, който изповядвам, се родее с възрожденския дух на дедите ни, с будителската мисия най-духовни мои сънародници, но той не възпалява ниските страсти на тълпата и няма как да крещи: циганите на сапун. 

Той зачита всяко живо същество, защото това са заветите на великия Левски, и е за диктатура на закона, без значение дали парите ти са повече от акъла.

 – От какво има най-голяма нужда обществото ни?

– Не от поредния нов примиер, а от нов пример за подражание. От мъдър духовен водач, с висока философия и безребърен манталитет. Но днешните българи никога няма да гласуват за подобна личност, ако случайно се появи измежду нас… Защото няма да прилича на биомасата, която се нарича народ… 

  Имаме ли днес духовен елит, или всички с такива претенции са „чуркопипковци“?

– Има много умни, но хитри, талантливи, но безхарактерни интелигентни люде,         чиито неградски произход им пречи до края на живота им да са друго, освен андрешковци, селяндури без потури. Това са уж граждани без гражданско самочувствие и доблест, без обществен ангажимент, те си живеят в собствената си нивичката, разположена в душичките им. Повечето ни интелектуалците са плахи, кабинетни хора, безпомощни пред силните на деня и тълпите на площада. Защото са хермафродити – рожби на да недоразвития социализъм и изродения до уродство капитализъм. За жалост, новите писарушки са още по-зле – не помнят Демократичния комунистически младежки съюз, ДКМС, но бащите им са им го предали като памет по генетичен път. Предстоят ни тежки икономически изпитания, които рано или късно, ще доведат и до морален катарзис. Докато не ценим духовните си просветители, ще има да си патим. И ще търсим изхода през зазиданата врата….

 

 

                                                                                                                       

Print Friendly, PDF & Email